ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 98
гр. София, 17.02.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 539 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците „Сънфлауър-Угърчин“ ЕООД, „Сън Енерджи Кула 1“ ЕООД и „Биомет Солар Пчеларово“ ЕООД срещу решение на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, главни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и евентуални искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.
Ответникът оспорва жалбата.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с обявяването за противоконституционни на разпоредбите на чл. 35а – 35в ЗЕВИ, в сила от 10.08.2014 г., доколкото решението на Конституционния съд не преурежда с обратно действие заварените правоотношения и вече настъпилите обстоятелства (осъщественото за исковия период 01.07.2014 г. – 10.08.2014 г. производство и продажба на електроенергия от възобновяеми източници), поради което за исковия период е съществувало валидно правно основание за внасянето на процесните такси по чл. 35а ЗЕВИ – възникналото въз основа на действалите за периода разпоредби материалноправно задължение за заплащане на таксата.
Приел е също, че удържането и внасянето на таксата от страна на обществения доставчик към държавния бюджет едва с след обявяването на противоконституционността е без значение за спора, доколкото, макар и тези плащания да са били извършени при липса на уредена в закона процедура за установяване и внасяне на таксата (с оглед противоконституционността и на чл. 35б ЗЕВИ), то липсата на на такава уредба, респ. евентуалните пороци на процедурите по внасянето, не могат да обосноват извод за липса и на материалноправно основание за дължимост на таксата.
Със съображенията за действително съществувало за исковия период материалноправно основание на извършените плащания въззивният съд е обосновал крайния си извод за неоснователност както на главните искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, така и на евентуалните искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД (доколкото наличието на такова основание изключва неоснователното обогатяване с получената такса).
І. Искането за допускане на касационно обжалване се обосновава на първо място с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Изложени са доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че таксата е доброволно внесена от ищците при положение, че същата е била удържана от обществения доставчик за сметка на следващата им се цена на продадената електроенергия. Във връзка с това се въвежда и довод за неправилност на извода на съда, че редът по чл. 166 ДОПК за установяване на публични вземания е неприложим в случая с оглед извършеното доброволно плащане. Поддържа се също, че неправилно въззивният съд е приел, че извършените от обществения доставчик действия по начисляване, удържане и внасяне на таксата били реализирани преди прогласяването на противоконституционността. В обобщение се поддържа, че така формираните неправилни фактически изводи на въззивния съд са в грубо несъответствие с данните на сетивното възприятие и правилата на логиката с последица явна необоснованост на решението.
Така изложените доводи са неоснователни.
Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл – нито с оглед приложение на несъществуваща норма, нито с оглед тълкуване на действаща норма в смисъл, противоположен на действителния. Не се установява да е налице и грубо нарушение на правилата на формалната логика, а изложеното от жалбоподателите очевидно не съответства на мотивите на въззивния съд – така въззивният съд не е приел за установено жалбоподателите доброволно да са заплатили таксата, а че същата доброволно е била внесена от задълженото за това лице – обществения доставчик, нито е приел процесните правоотношения и факти да са реализирани преди прогласяване на противоконституционността, доколкото ясно е разграничил фактите, настъпили преди решението на КС (произведството и продажбата на електроенергия за времето до 10 август), за които е приел да са породили задължението за заплащане на такса, от фактите, настъпили след това решение (удържането и внасянето на таксата), за които е приел, че са правно ирелевантни за вече възникналите задължения за такса.
ІІ. Въведено е и основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочена практика на касационната инстанция по въпроса може ли доброволното плащане на публично задължение да обоснове извод за дължимост на това задължение. Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Съдът не е основал извода си за съществуване на задължението за заплащане на таксите върху факта на плащането им, а върху факта на произведената и продадена от жалбоподателите електроенергия от възобновяеми източници за период, през който е била действаща уредбата по чл. 35а и сл. ЗЕВИ. Доброволното плащане (и то разглеждано като доброволно спрямо внеслия таксата в държавния бюджет обществен доставчик, а не спрямо жалбоподателите, съобразно изложеното по-горе) въззивният съд е разгледал единствено като факт от значение за приложимостта на реда по чл. 166 ДОПК, а не като факт, правопораждащ задължението за такса.
ІІІ. Накрая, допускане на касационно обжалване се иска и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед произнасяне на въззивния съд по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:
– поражда ли правно действие фактически състав, част от чиито елементи са се осъществили след обявяване на противоконституционността на приложимия към него закон;
– когато правна норма, предвиждаща заплащане на държавна такса чрез удържането и внасянето й в бюджета от трето лице за сметка на задълженото лице, бъде отменена, следва ли въпреки отмяната третото лице да удържи и внесе сумата, като в случай на внасянето й това представлява ли неоснователно обогатяване на държавата за сметка на задълженото лице, и
– може ли доброволното плащане на публично задължение да обоснове извод за дължимост на това задължение.
Поддържа се, че по поставените въпроси липсва практика на касационната инстанция. Доколкото същите се отнасят до сложна система от частни и публични правоотношения между няколко страни, уреждани от редица институти на частното и публичното право, формирането на касационна практика по тълкуването на приложимите разпоредби би внесло предвидимост и еднаквост в правоприлагането от значение за огромен брой спорове.
Третият въпрос, като идентичен с въпроса, разгледан във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не може да обоснове допускане на касационно обжалване по същите съображения като изложените по-горе.
Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е основал правните си изводи на констатацията за осъществен един фактически състав (каквато е поддържаната от жалбоподателите теза, че производството на електроенергия от възобновяеми източници, нейната продажба, удържането на таксата от цената и внасянето й в бюджета са един цялостен фактически състав, който не е бил изцяло реализиран при действието на чл. 35а и сл. ЗЕВИ и поради това задължение за заплащане на такса не е възникнало), а отричайки тази теза, е разграничил правопораждащите елементи на задължението за такса (производството и продажбата на електроенергията), за които е приел да са настъпили преди решението на КС, от останалите факти (удържането и внасянето на таксата), за които е приел, че са извършени в изпълнение на валидно възникналото и съществуващо задължение, независимо от липсата на установен към момента на настъпването им специален ред за това.
Вторият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е основал правните си изводи върху законосъобразността на действията на третото лице, а е приел, че след като плащането е извършено (без значение законосъобразно или не) с погасителен ефект за валидно възникнало материалноправно задължение (тези на жалбоподателите), платените суми не подлежат на връщане поради наличието на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, изключващо и неоснователното обогатяване по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателите следва да заплатят на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 2637/12.2018 г. по т. д. № 3209/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, 11 с-в.
Осъжда “Сънфлауър-Угърчин“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], бул. „Н. Й. Вапцаров“ № 35, „Сън Енерджи Кула 1“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], бул. „Н. Й. Вапцаров“ № 35, и „Биомет Солар Пчеларово“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], бул. „Н. Й. Вапцаров“ № 35, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплатят на Държавата, представлявана от министъра на финансите, юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: