ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 236
гр. София, 09.04.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 675 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.
I. С обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд по жалба на ищеца „Езерец“ ЕООД е потвърдил първоинстанционното решение на Кюстендилски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу [община] главен частичен иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка по сключен между страните договор за концесия. Отменил е решението в останалата част, с която са отхвърлени предявените евентуални искове за заплащане на две обезщетения на основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 80, ал. 1 от Закона за концесиите (отм.), вместо което на основание чл. 92 вр. чл. 88 ЗЗД частично е уважил първия от тях за сумата 22635.98 лв., отхвърляйки го за разликата до пълния предявен размер и е оставил без разглеждане предявения втори евентуален иск по чл. 79 ЗЗД вр. чл. 80, ал. 1 ЗК.
Решението е обжалвано от ответника по отношение на уважената част от втория евентуален иск и с насрещна касационна жалба – от ищеца в отхвърлителните му части и относно оставения без разглеждане трети евентуален иск.
Жалбоподателите взаимно оспорват жалбите си. Държавата, представлявана от министъра на финансите, привлечена като трето лице – помагач на страната на ответника по исковете, изразява становище за недопустимост на привличането си и за основателност на жалбата на ответника.
II. Въззивният съд е приел за установено, че на 27.06.2007 г. страните сключили договор за концесия, с който ответникът предоставил на ищеца обекта на концесията (футболно игрище в [населено място], [община], състоящо се от 16841 кв. метра земя, масивна едноетажна сграда и съоръжения), за срок от 10 години, без годишна концесионна вноска с оглед поетото от концесионера задължение за инвестиции.
С решение № 250/25.04.2013 г. на Министерския съвет републикански път А-3 (автомагистрала „Струма“) бил обявен за обект с национално значение.
Със заповед № РД-02-14-413/20.04.2013 г. министърът на регионалното развитие и благоустройството одобрил парцеларен план за ЛОТ2 от автомагистралата, засягащ и землището на [населено място], допускайки предварително изпълнение на заповедта.
За изграждането на този участък с решение на Министерския съвет № 362/12.06.2013 г. било постановено отчуждаване на имоти за държавни нужди.
С решение № 136/06.12.2013 г. Общински съвет – Кочериново обявил за частна общинска собственост засегнатите от парцеларния план имоти, публична собственост на общината до този момент, дал съгласие за безвъзмездното им прехвърляне в полза на държавата и възложил на кмета на общината да проведе процедурата по прехвърлянето.
Част от обекта на концесията (6325 кв. метра) се обхваща от автомагистралата, а незасегнатата част от имота не може да се ползва по предназначение като футболно игрище, доколкото не отговаря на техническите изисквания за такова. Изграждането на засягащия имота участък от магистралата започнало на 07.03.2014 г.
Въз основа на така приетите за установени обстоятелства въззивният съд е намерил предявения главен иск по чл. 92 ЗЗД за неоснователен по съображения, че условие за заплащане на претендираната неустойка съгласно съдържащата се в договора клауза е договорът да е предсрочно прекратен от концедента по субективни причини, което не е настъпило. Приел е, че договорът в конкретния случай не е бил прекратен едностранно от концедента с негово изявление и по причини, зависещи и обусловени само от неговата преценка (т. е. субективни), а установените обстоятелства (решението на МС за изграждане на обект с национално значение, одобряването от министъра на РРБ на устройствения план, засягащ част от терена на обекта на концесията) имат обективен характер, при което участието на ответната община се е свело до изпълнение на законоустановеното й задължение по чл. 34а, ал. 5 ЗДС да прехвърли безвъзмездно на държавата собствеността на засегнатите имоти.
Първия евентуален иск, основан на предсрочното прекратяване на договора поради погиване на вещта, въззивният съд, квалифицирайки го по чл. 92 вр. чл. 88 ЗЗД, е намерил за частично основателен. Приел е, че доколкото при строителството на магистралата е била унищожена част от футболното игрище, а останалата част (незастроена земя извън регулация) не може да бъде ползвана със същото предназначение, е налице погиване на обекта на концесията, поради което и на основание чл. 74, ал. 1, т. 1 ЗК (отм.) и чл. 89 ЗЗД концесионният договор е прекратен по право, считано от 01.04.2014 г.
По-нататък съдът е приел, че с оглед уговореното в чл. 22.1 от договора ответникът има право да получи обезщетение за стойността на направените в имота подобрения пропорционално на оставащия срок на договора.
По спорния въпрос относно стойността на тези подобрения въззивният съд е приел, че същата следва да бъде определена към момента на извършване на съответните разходи. Установил е, че твърдяните от ищеца разходи се установяват с представените от последния фактури и са надлежно и своевременно отразени в счетоводството му в общ размер от 69889.79 лв. При установяването на този размер на разходите съдът е съобразил и представените по делото писмени доказателства (двустранно съставен констативен протокол) и свидетелски показания, като е намерил за неоснователни предявените от ответника възражения, че е от значение определената в размер на 20000 лв. сума съгласно предварителното съгласие на общинския съвет от 28.12.2006 г., за неотносимост на част от разходите към обекта на концесията, за недоказаност изпълнените строителни работи да са били законни. Намерил е за неоснователно и предявеното възражение за погасителна давност, приемайки, че същата е започнала да тече от момента на прекратяването на договора 01.04.2014 г. и не е изтекла към момента на предявяване на иска.
III. По допустимостта на въззивното решение с оглед изложените в жалбата на ответника и становището на третото лице – помагач доводи.
Очевидно несъстоятелна е тезата, че доколкото както в мотивите, така и в разпоредителната част на решението, въззивният съд е обсъждал въпроси, свързани с имот в [населено място], а не в [населено място], е налице произнасяне по непредявен иск.
Не е налице произнасяне по непредявен иск и с оглед извършената от въззивния съд преквалификация на иска от чл. 79 ЗЗД в чл. 92 ЗЗД. Въззивният съд се е произнесъл по предявеното от ищеца право (вземане за обезщетение за направените в обекта на концесията подобрения на основание предсрочното прекратяване на концесионния договор поради погиване на вещта), а не по право, което да произтича от друго основание, различно от надлежно въведеното в процеса (концесионния договор). При това произнасяне в рамките на предмета на делото и на заявеното от ищеца фактическо основание, квалификацията на спорното вземане е въпрос по съществото на спора, от значение за правилността, а не за допустимостта на решението.
Липсват основания за вероятна недопустимост и във връзка с твърдяното неправилно привличане като трето лице – помагач на държавата, представлявана от министъра на финансите. Изложените възражения за липса на интерес за ответната община от допуснатото привличане поради това, че същата не би разполагала при евентуално уважаване на някой от исковете с вземане срещу държавата, в частност поради уреденото в чл. 34а, ал. 5 ЗДС задължение за безвъзмездно прехвърляне на собствеността на засегнатия от съответното мероприятие общински имот, не могат да обосноват извод за липса на интерес. Интересът като условие за привличане на помагач се изразява във възможното, според изхода на делото, вземане на главната страна срещу помагача, без да е необходимо такова вземане да е действително налице към момента на привличането, нито е възможно и допустимо преценката за това да се извършва при произнасянето по допускане на привличането. В разглеждания случай интересът от привличането е достатъчно обоснован с обстоятелството, че причина за прекратяване на процесния договор и съответно за евентуалното заплащане на обезщетение е засягането на обекта на концесията от реализираното от държавата мероприятие. Дали държавата действително би дължала на общината сумата на това обезщетение е въпрос по съществото на евентуалния спор между тях, който не е предмет на настоящото производство.
Не води до недопустимост и извършеното от въззивния съд изменение относно представителната власт спрямо третото лице – помагач (от министъра на финансите вместо неправилно конституирания от първата инстанция като представител министър на РРБ) – доколкото същото е ограничено именно до представителството на своевременно привлеченото трето лице. Допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение в тази насока и отстраняването му от въззивния съд е от значение за правилността на въззивното решение с оглед преценката за преклузия на исканията и възраженията на помагача, но не може да бъде от значение за допустимостта на въззивното решение.
IV. По насрещната жалба на ищеца относно отхвърления главен иск по чл. 92 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване се обосновава с доводите, че въззивният съд е приел, че концесионният договор не е бил прекратен с изявление на концедента по субективни причини, без да съобрази, че промяната на характера и статута на имота и прехвърлянето на собствеността върху пряко засегнатата част представляват мълчаливо прекратяване на договора, без за това да бъде уведомен концесионерът.
Поддържа се, че по този начин въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос разпореждането от страна на концедента в полза на държавата с предмета на концесионния договор води ли до едностранното му прекратяване въпреки отсъствието на изрично волеизявление в тази насока.
Твърди се, че по този въпрос не е налице съдебна практика и същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Решаващите изводи на въззивния съд в тази част не са основани на констатация за извършено от ответника разпореждане с обекта на концесията, което да има субективен характер по смисъла на неустоечната клауза, а на констатацията, че собствеността е била прехвърлена в изпълнение на възникналото в тежест на общината (като последица от едностранни властнически актове на Министерския съвет, респ. министъра на РРБ) задължение по чл. 34а, ал. 5 ЗДС, т. е. че така извършеното прехвърляне не може да бъде тълкувано като едностранно прекратяване на договора по субективни причини. Релевантен въпрос в този смисъл обаче не е поставен.
Не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена.
В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.
Извън липсата на надлежно обосноваване, следва да се отбележи, че не е и налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, доколкото приложимите към процесния случай разпоредби на отменения Закон за концесиите са ясни и непротиворечиви. Така съгласно чл. 13 ЗК (отм.) обект на концесия могат да бъдат имоти, общинска собственост – както публична, така и частна, което изключва възможността извършената от общинския съвет промяна на собствеността от публична в частна да е от значение за отношенията по процесния договор. Съгласно чл. 15, ал. 4 (ред. в сила до 01.09.2012 г.) при прехвърляне на собствеността на обект – частна собственост договорът за концесия остава в сила и спрямо приобретателя, т. е. извършеното от концедента разпореждане е без значение за отношенията по договора, а съгласно редакцията в сила след 01.09.2012 г. концедентът няма право да се разпорежда с обекта на концесията, което обаче, отнасяйки се само до същинските разпоредителни действия, не обхваща й хипотезите на прехвърляне на собственост от общината-концедент към държавата на основание чл. 34а, ал. 5 ЗДС.
По изложените съображения в тази част касационно обжалване не следва да се допуска.
V. По частично уважения евентуално съединен иск по чл. 92 вр. чл. 88 ЗЗД.
1. По насрещната жалба на ищеца в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до 35449.56 лв.
Касационно обжалване не следва да се допуска. В представеното от ищеца изложение на основанията за допускане е обосновано единствено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно разгледания по-горе материалноправен въпрос за значението на разпоредителните действия на концедента за концесионното правоотношение във връзка с отхвърления главен иск. Самостоятелни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с частично уважения евентуален иск не са изложени, не се обосновава и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същевременно формулираният в изложението въпрос, като отнасящ се до основанието за прекратяване на концесионния договор, дори и да бъде счетен за относим към втория иск, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обуславящ правните изводи на въззивния съд за неоснователност на иска по размер – по отношение на разликата над уважената част, която именно е предмет на жалбата на ищеца.
2. Касационно обжалване не следва да се допуска и по жалбата на ответника.
2.1. Допускането на касационно обжалване е обосновано на първо място с оплакване за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Поддържа се, че очевидната неправилност, установима от самите мотиви, се изразява в присъждането на неустойка, изчислена според пълната стойност на строителните работи, без оглед на стойността на концесията, определена с решението на общинския съвет и стойността на инвестициите, посочена в инвестиционната програма като неразделна част от договора. Поддържа се също, че очевидно неправилен е и изводът на въззивния съд за изпълнението и стойността на строителните работи, обоснован само със счетоводните записвания при ищеца, както и изводът, че съставените фактури за закупени материали установяват и влагането им.
2.2. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Несъобразяването от въззивния съд на стойностите по решението на общинския съвет и инвестиционната програма като база за определяне на размера на неустойката, при изложени ясни съображения за възприемането на такъв подход, основани на конкретните уговорки по договора, не може да обоснове очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не е налице и установима от мотивите очевидна неправилност на изводите на съда за влагането на съответните строителни материали и за стойността на извършените работи, доколкото от мотивите се установява, че изводите си в тази насока съдът е основал не само на фактурите и счетоводните записвания при ищеца, но и на останалите доказателства по делото, вкл. свидетелски показания. Поради това изложените в тази насока доводи за очевидна неправилност (освен че такава не е налице) дори и не съответстват на съдържанието на мотивите.
2.3. По-нататък допускането на касационно обжалване се обосновава и с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с цитирана практика на ВКС 1) относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички възраженията и доводи на страните (въпросът уточнен съобразно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК) и 2) по въпроса при дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти и неправилно разпределение на доказателствената тежест следва ли въззивният съд да даде възможност на страните да предприемат съответните действия по посочване и събиране на относими доказателства.
2.4. Първият от поставените въпроси не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви. Така в решението са изложени съображенията на въззивния съд относно установените изпълнени в обекта на концесията строителни работи и доказателствата, от които са изведени тези изводи (фактурите, счетоводните книги на ищеца, експертизата и гласните доказателства). Посочен е и начинът на изчисляване на дължимото обезщетение (на база приетия размер на извършените инвестиции пропорционално на оставащия срок на договора). Не отговаря на мотивите и твърдението, че въззивният съд не е обсъдил доводите на ответника относно началния момент на давността и относно възможността незасегнатата част от имота да се ползва със същото предназначение. Всички посочени от жалбоподателя въпроси са обсъдени от въззивния съд, поради което формулираният процесуален въпрос не се явява обуславящ изводите му. Що се отнася до правилността на последните, същата не е предмет на настоящата фаза на касационното производство.
Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият от въпросите, поставен във връзка с извършената от въззивния съд едва с решението преквалификация на иска от чл. 79 ЗЗД в чл. 92 ЗЗД. Значението на този въпрос за правните изводи на въззивния съд по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК обаче не се обосновава, тъй като в изложението единствено са изложени общи твърдения, че в отклонение от установената практика САС е следвало служебно да даде указания на страните предвид различните предпоставки и обстоятелства от значение за присъждане на спорната сума като обезщетение, респ. като неустойка, доколкото последните са различни правни категории, които се обхващат и уреждат в законодателството и договорите по различен ред и начин. Конкретно значение на възприетия от въззивния съд начин на процедиране за крайните му правни изводи по съществото на спора обаче не е обосновано, доколкото по никакъв начин не е аргументирано в резултат на липсата на указания да са останали недоказани, съответно несъобразени, релевантни факти.
При този изход на спора в касационното производство и съответно на уважената и отхвърлената част на исковете съобразно предмета на производството всяка от страните има право на разноски по чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, а именно на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 1178.78 лв., а на ответника – в размер на 21.23 лв.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1565/25.06.2018 г., поправено с решение № 2585/07.11.2018 г., по т. д. № 902/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Осъжда „Езерец“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на [община], БУЛСТАТ[ЕИК], [населено място], пл. „Трети март“ № 1, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в размер на 21.23 лв.
Осъжда [община], БУЛСТАТ[ЕИК], [населено място], пл. „Трети март“ № 1, да заплати на „Езерец“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 1178.78 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: