ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 67
гр. София, 31.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1259 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.
І. Образувано е по касационна жалба на ответника „Уникредит Булбанк“ АД срещу решение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение на Софийски градски съд в обжалваните части, с които са частично уважени предявените от Д. Д. искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и е отхвърлен насрещният иск по чл. 430, ал. 1-2 ТЗ, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.
Ищецът оспорва жалбата.
ІІ. 1. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. Последната се обосновава с доводите, че за да определи действително приложимата в отношенията между страните ставка на лихвата въззивният съд, след като е приел за нищожни клаузи от прилаганите от ответника общи условия в изменения след сключването на договора вид, е съобразил съответните клаузи в първоначалния им вид към момента на сключване на договора, а не е съобразил факта на сключване на последващ анекс между страните, с който, според ответника, страните са уговорили фиксиран (в абсолютно парично изражение) размер на лихвата, отразен в предвидените в погасителния план към анекса погасителни вноски, както и необоснованост.
2. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с произнасяне на въззивния съд по въпросите:
– допустимо ли е договоряне на фиксирана възнаградителна лихва по договор за кредит, без съдържаща се в договора методика, чрез която страните са достигнали договорения й размер;
– следва ли да се прилага погасителният план, неразделна част от договора, съгласно чл. 20а ЗЗД, след обявяване на клаузи в общи условия за нищожни;
– допустимо ли е след обявяване на клаузи от общи условия за недействителни съдът да приеме за приложима намаляваща възнаградителна лихва, каквото намаляване не е предвидено в договора и общите условия;
– допустимо ли е прилагането на намаляваща възнаградителна лихва на непредвидено в договора основание, предвид формалния и консенсуален характер на същия.
Поддържа се, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, във връзка с което се възпроизвеждат част от фактите по спора и част от изводите на въззивния и първоинстанционния съд.
За останалите два въпроса се твърди, че са от значение за развитието на правото, обосновано с твърдения за противоречива съдебна практика (цитирана) на районни и окръжни съдилища по чл. 55 ЗЗД, с която, след установяване на неравноправност на клаузи за лихва, съдилищата са приемали за приложима между страните първоначално отразената в самия договор за кредит лихва, респ. променлива лихва, вкл. до степен да си противоречат решения по искове, основани на един и същи договор.
ІІІ. Касационно обжалване не следва да се допуска.
1. Въззивният съд е установил, че при сключване на процесния договор за кредит страните са уговорили (с договора и приетите от ищеца и останалите страни по договора общи условия) ставка на лихвата, равняваща се на 1-месечния EURIBOR и фиксирана надбавка от 2.705%, т. е. променлива лихва с размер към момента на сключването 7.14%. Последващите изменения на общите условия, макар и приети от ищеца, предвиждащи образуване на ставката на лихвата като сбор от EURIBOR, премия, едностранно определяна от ответника без предвидени за това предпоставки и фиксираната надбавка, въззивният съд е намерил за нищожни като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. С това е обосновал извода си, че лихвата по договора се дължи в първоначално уговорения размер (1-месечния EURIBOR и фиксираната надбавка). Намерил е за неоснователни и доводите на ответника, че със сключването на анекс № 3 страните са уговорили фиксиран размер на лихвата от 7.64 %, отразен в предвидените конкретни плащания по погасителния план към анекса, като е приел по пътя на тълкуването, че с този анекс не е уговорен такъв фиксиран размер на лихвата, а са отразени размерите (относителни и абсолютни), определени по начина, предвиден в приетите за неравноправни клаузи на общите условия. Приел е по-нататък, че за периода на действие на договора до предсрочното погасяване на кредита ищецът е заплатил като лихва и такса за управление суми, чийто общ размер надвишава размера на дължимата лихва, изчислен съобразно приетата за действаща между страните ставка, съответно дължимите такси за управление, поради което за разликата предявените искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД са основателни, а насрещният иск по чл. 430 ТЗ за заплащане на неплатена лихва е неоснователен.
2. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Същото следва и от самите доводи на жалбоподателя, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с неправилно тълкуване на анекса и с необоснованост, изразяваща се в извод, който не намира опора в доказателствата по делото – оплаквания, които предполагат проверка на доказателствата и следователно представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.
3. По отношение на формулираните от жалбоподателя въпроси не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първият от въпросите не е значим за спора, доколкото въззивният съд не се е произнесъл по принципната допустимост да се уговаря фиксирана лихва, т. е. да е възприел или отрекъл такава възможност, а е приел, вкл. чрез тълкуване на анекса, че уговорка за фиксирана лихва не е налице. Съображенията на съда в това отношение следователно са обусловени от конкретните обстоятелства по случая, поради което по така поставения правен въпрос не е налице произнасяне по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Същите съображения се отнасят и за втория въпрос, доколкото въззивният съд е съобразил значението на погасителния план (и анекса) според установената посредством извършеното тълкуване воля на страните, т. е. с оглед конкретните обстоятелства по случая. Следва също да се отбележи, че така формулиран, въпросът е неясен и не позволява еднозначен отговор.
Третият и четвъртият въпроси са с еднакъв смисъл, независимо от различното си съдържание, доколкото се свеждат до дължимостта на лихва, която не се основава на уговорка между страните. Такъв въпрос обаче също не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, който е приел за действащ в отношенията между страните размер на лихвата според първоначалните уговорки, постигнати при сключването на договора, т. е. изводът на съда се явява обусловен от фактите по спора, а не от правни съображения за приложимостта на хипотетична намаляваща лихва.
4. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно направеното с отговора искане и представените писмени доказателства жалбоподателят дължи на ищеца разноски за касационното производство в размер на 4000 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 571/08.03.2019 г. по гр. д. № 3426/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, 8 с-в.
Осъжда „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], пл. „Св. Неделя“ № 7, да заплати на Д. С. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 4000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: