ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 520
гр. София, 18.11.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 470 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца К. Н. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му в обжалваната част със съответните последици.
Ответникът ЗД „Бул инс“ АД не изразява становище.
По допускането на касационното обжалване съдът прие следното.
І. Произнасяйки се по жалба на ищеца относно отхвърлената от първоинстанционния съд част от разглеждания частичен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на настъпилата при транспортно произшествие смърт на пострадалия Н. Д., въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважил иска за допълнителната сума от 10000 лв., потвърждавайки решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 50000 лв. до частично предявения размер от 100000 лв.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението сумата от 100000 лв., обосновавайки извода си с приетите за установени конкретни обстоятелства по делото, посочени в мотивите.
Доводите на ищеца за липса на съпричиняване е намерил за неоснователни, като е приел за доказано, че пострадалият е управлявал пътно превозно средство с животинска тяга в тъмната част на денонощието, без същото да е било обозначено с осветително тяло с бяла или жълта светлина, както и че това обстоятелство се намира в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, която обаче е обусловила по-ниска степен на съпричиняването в сравнение с приетото от първата инстанция.
ІІ. Не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
1. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Очевидната неправилност на решението се твърди да се изразява в очевидна необоснованост като несъответствие на фактическите изводи на съда на установените по делото доказателства и факти. Именно този довод за несъответствие обаче изключва очевидната неправилност, тъй като изисква анализ на събраните по делото доказателства и проверка дали фактическите изводи на съда произтичат от тези доказателства, т. е. в действителност се поддържа неправилност на решението по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК, която не може да бъде основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
2. Искането за допускане на касационно обжалване се обосновава и с множество процесуални и материалноправни въпроси, за които се поддържа да са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Нито един от така формулираните въпроси обаче не се установява да е обусловил правните изводи на въззивния съд.
1. Относно първата група въпроси, които могат да бъдат обобщени във въпроса относно задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства и самостоятелно да приложи съответните материални норми към установените факти, съобразявайки и доводите на страните, следва да се отбележи, че е формулирана общо, посредством неаргументирани общи твърдения за игнориране на доказателства и за липса на самостоятелни фактически и правни изводи на въззивния съд. В изложението не е посочено кои точно доказателства се твърди да са останали необсъдени от въззивния съд, в какво следва да се изразява задължителният анализ на доказателствата, който въззивният съд да не е извършил и по кои конкретни доводи на жалбоподателя въззивният съд не се е произнесъл, следователно не се обосновава как точно обсъжданите въпроси се явяват за конкретния случай обуславящи правните изводи на въззивния съд. Това изключва възможността касационно обжалване да бъде допуснато по тези въпроси, без да е необходимо да се обсъжда наличие на особените предпоставки по т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
2. Във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД в изложението са формулирани множество въпроси, по отношение на които също не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Така въпросът как следва да се прилага принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД и кои са критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е поставен общо, без да е обосновано по какъв начин същият е обусловил правните изводи на въззивния съд. Същото се отнася и до втория въпрос длъжен ли е съдът да посочи относимите критерии, да ги съпостави с конкретните увреждания, като оцени значението им за размера на вредите, във връзка с което да извърши задълбочено изследване на фактите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ – така формулиран, въпросът представлява само различен езиков израз на първия въпрос.
Общо и без обосноваване на връзка с изложените от въззивния съд правни изводи е и въпросът длъжен ли е съдът да намери точния справедлив еквивалент на претърпените неимуществени вреди или е достатъчно да се търси „някакво“ компенсиране – твърдението, че въззивният съд в конкретния случай е постъпил по този начин, не е подкрепено с каквито и да било аргументи и следователно въпросът също следва да се приеме за необусловил правните изводи на въззивния съд.
По отношение на въпроса дали е справедлив размер на обезщетението, определен при отчитане на несъществени обстоятелства и при игнориране на съществени факти е поставен некоректно, тъй като се твърди, че несъщественото обстоятелство, на което въззивният съд е придал съществено значение, е фактът на съпричиняването, и то недоказан. Въззивният съд обаче не е разглеждал факта на съпричиняване като обстоятелство от значение за определянето на справедливия размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД, а едва след като е определил този размер, е намалил същия с приетия принос на пострадалия съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, т. е. наличието на принос в конкретния случай не е въпрос, обусловил правните изводи на съда по приложението на чл. 52 ЗЗД. Следва също да се отбележи, че така формулиран, въпросът съдържа в себе си и целения отговор, тъй като предпоставя наличието както на съществени, така и на несъществени обстоятелства. Кои обстоятелства обаче са съществени и кои несъществени зависи от особеностите на конкретния случай; преценката в тази насока се изразява в установяване на значението на съответните обстоятелства за вида, интензивността и продължителността на подлежащите на обезщетяване физически и психически страдания.
Не е обоснована общата предпоставка по чл. 280 ГПК и по отношение на въпроса длъжен ли е съдът да мотивира значението на всяко от съответните обстоятелства или е достатъчно да изброи последните, тъй като не са изложени съображения по какъв точно начин съдът е следвало да обсъди всяко обстоятелство поотделно и по какъв начин твърдяната липса на мотиви в това отношение е обусловила занижения според жалбоподателя размер на обезщетението.
Накрая, не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и относно въпроса за значението на нормативно установените лимити на покритието по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. По въпроса е установена последователна съдебна практика в смисъл, че тези лимити следва да бъдат съобразявани само като ориентир за конкретната икономическа конюнктура към момента на увреждането, цитирана от въззивния съд, с която същият се е съобразил.
3. По въпросите във връзка с приетия принос за пострадалия също не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросът относно доказателственото значение на официалния свидетелстващ документ за невъзприети от съставилото го длъжностно лице обстоятелства не се явява обуславящ правните изводи на въззивния съд. С въззивното решение съдът е приел, че съставеният от полицейски служител констативен протокол се ползва от обвързваща доказателствена сила относно състоянието на участниците, но не и относно наличието или липсата на светлинна сигнализация на управляваното от пострадалия превозно средство. Извода си за липса на такава сигнализация въззивният съд е основал на съвкупността от доказателства, подробно обсъдени в мотивите, а именно протокола за оглед, съставен по реда на НПК, автотехническата експертиза и показанията на свид. М. И., поради което въпросът за доказателственото значение на констативния протокол не може да обоснове наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване.
Не може да бъде допуснато касационно обжалване и във връзка с втория въпрос относно необсъждане на протокола за оглед и и фотоалбума към него и необсъждане на възможността виновният водач да се е движил с включени дълги светлини – така формулиран, въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение, където относимите към спорния факт обстоятелства са обсъдени в съвкупност, и изрично е прието, че лекият автомобил се е движил с включени къси светлини. Освен това, въпросът е и с фактически характер и поради това от значение за правилността на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.
По отношение на въпроса за задължението на съда да посочи нарушена от пострадалия правна норма достатъчно е да се посочи, че същият почива на очевидно избирателен прочит на мотивите на въззивното решение – въззивният съд изрично е посочил, че пострадалият е извършил нарушение по чл. 71, ал. 1 ЗДП.
Въпросът какви са предпоставките за приемане на съпричиняване при липса на категорични доказателства за поведение на пострадалия, с което същият обективно да е създал предпоставки за настъпване на увреждане също не може да обоснове допускане на касационно обжалване – очевидно е, че при недоказаност на съответно поведение на пострадалия съпричиняване не може да има (чл. 51, ал. 2 ЗЗД), както и че в разглеждания случай въззивният съд не е приел за установено съпричиняване, без да са налице доказателства, а въз основа на събраните относими към този въпрос доказателства.
Същото се отнася и до останалите въпроси, свеждащи се до доказване на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат в контекста на поддържаната от ищеца теза за недоказаност на такава връзка – тези въпроси са от фактически характер, в зависимост от конкретните особености на всеки конкретен случай и поради това нямат характеристиката на правни съгласно изискването на чл. 280 ГПК.
По изложените съображения касационно обжалване не следва да бъде допуснато. На ищеца-жалбоподател разноски поради това не се следват, както и на представлявалия го адвокат по чл. 38, ал. 2 ЗА; ответникът не е поискал присъждане на разноски.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1099/03.05.2018 г. по гр. д. № 5411/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, 8 с-в.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: