ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 34
гр. София, 20.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа докладваното от съдията Христакиев ч. т. д. № 2624 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.
Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ оспорва жалбата.
Първоинстанционното производство е било образувано по искане на ищеца с правно основание чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ за отмяна на решение на общото събрание на ответното сдружение въз основа на подробно описани основания.
С решение от 03.01.2019 г., впоследствие влязло в сила като необжалвано, първоинстанционният съд, като е приел, че е сезиран с редица обективно съединени искове (съобразно заявените основания), е прекратил производството по част от тях поради недопустимостта им, а останалите е отхвърлил като неоснователни.
В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК ответникът е поискал да му бъдат присъдени направените по делото разноски. По направеното искане ищецът не е изразил становище.
С определение от 21.02.2019 г. първоинстанционният съд, като е констатирал, че с решението си не се е произнесъл по своевременно направеното от ответника искане за разноски и като е намерил същото за основателно, а за неоснователно своевременно предявеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, по реда на чл. 248 ГПК е осъдил ищеца да заплати на ответника разноски в размер на 6000 лв. Определението си е мотивирал със съображения, че са предявени 20 обективно съединени неоценяеми иска по чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ, за които минималното възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 1, т. 10 от Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет е в размер на 800 лв. за всеки, или общо 16000 лв., т. е. над платеното от ответника. Приложението на нормата на чл. 7, ал. 1, т. 10 от наредбата съдът е обосновал по аналогия, приемайки, че разглежданите искове на член на сдружение срещу последното са аналогични на изрично уредените в същата норма искове на съдружник или акционер срещу търговското дружество.
Ищецът е обжалвал определението с оплаквания за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че са предявени редица обективно съединени искове, за които общият минимален размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на Наредба № 1/2004 г., надхвърля размера на платеното от ответника възнаграждение (поддържайки, че е предявен един иск за отмяна на едно решение на ОС), както и на извода, че исковете са предявени от съдружник или акционер срещу търговско дружество.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния, препращайки по реда на чл. 272 ГПК.
Допълнително е изложил съображения за неоснователност на основния довод на жалбоподателя за наличие на един предявен иск, позовавайки се по аналогия на указанията по т. 8 от ТР № 1/2002 на ВКС-ОСГК.
Допускането на касационно обжалване се обосновава с твърдение за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 във връзка с произнасяне на въззивния съд по въпросите:
– длъжен ли е първоинстанционният съд при искане за отмяна на един-единствен текст от устав на ЮЛНЦ в доклада по чл. 146 ГПК да посочи броя на неоценяемите искове, с които е сезиран, и неизпълнението на това задължение представлява ли съществено процесуално нарушение и нарушаване на правото на защита на страната, която не е предварително наясно какви разноски ще понесе при отхвърляне на иска (при противоречие с цитирана практика на касационната инстанция);
– т. 8 от ТР № 1/2002 на ВКС-ОСГТК прилага ли се по аналогия при определяне на броя на предявените неоценяеми искове по чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ и дължимата държавна такса (с довод, че изложените в тълкувателното решение изводи не са относими към настоящия случай);
– ако отделните доводи на ищеца за отмяна на чл. 38б, ал. 7 от устава на ответното сдружение представляват самостоятелни искови молби, длъжен ли е съдът в производството по чл. 248 ГПК да обоснове колко и във връзка с кои оплаквания е приел, че предявените искове са 20 бр., съответно ако не го е сторил и е възложил на ищеца разноски по чл. 78 ГПК за 20 бр. недопустими/отхвърлени неоценяеми искови молби, постановил ли е съдът очевидно неправилен и немотивират акт в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК (при противоречие с цитирана практика на касационната инстанция);
– законосъобразно ли е упражнил въззивният съд възможността за препращане към мотивите по чл. 272 ГПК предвид липсата на мотиви на първата инстанция (във връзка с твърдяната липса на мотиви в подкрепа на извода, че са предявени 20 обективно съединени иска – в противоречие с цитирана практика на касационната инстанция).
Във връзка със същите въпроси се поддържа и основание по по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че всички поставени въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като разглеждането им допринася за преодоляване на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика в обжалваното определение, ще осигури решаване на настоящото дело според точния смисъл на закона и ще създаде съдебна практика по прилагането му.
Касационно обжалване не следва да се допуска.Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определие не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Такава не се и обосновава от жалбоподателя, доколкото изложените доводи, че не са предявени 20 отделни иска, предполагат проверка на предмета на исковото производство, която не може да бъде осъществена само въз основа на мотивите на въззивното определение. Същото се отнася и до позоваването на начина, по който първоинстанционният съд е определил и събрал държавната такса за първоинстанционното производство.
Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Първият от поставените въпроси не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не е обсъждал въпроса за евентуално допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с доклада, каквото оплакване не е и било изложено във въззивната жалба. Независимо от това въпросът не съответства и на данните по делото, доколкото с определението си от 17.05.2018 г. по чл. 140 вр. чл. 146 ГПК съдът е изготвил проект (впоследствие утвърден без изменения) за доклад, в който подробно е възпроизвел всяко от двадесетте основания на исковете.
Третият от поставените въпроси също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така формулиран, въпросът е относим към правомощията на въззивния съд при допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви. Макар и да е приел, че е налице обективно съединяване на множество искове, въззивният съд в случая не е обсъждал наличието на такова процесуално нарушение, вкл. с оглед липсата на въведено във въззивната жалба оплакване в този смисъл.
Четвъртият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото същият се отнася до правилността на въззивното определение като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, т. е. извън предмета на фазата по допускане на касационното обжалване.
С оглед изложеното във връзка с тези въпроси не следва да се обсъжда въпросът за наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
По отношение на втория въпрос следва да се отбележи, че същият отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Във връзка с него не се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не се установява поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена.
В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Тук следва да се отбележи, че не представлява неправилна практика за целите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК самото обжалвано в настоящото производство определение. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на определение № 2766/12.08.2019 г. по ч. гр. д. № 1987/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, 5 с-в.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: