7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 702
гр. С., 24,09, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 2477 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма] срещу въззивно решение № 95/19. 05. 2014 г., постановено по в.т.д. 35/2014 г. по описа на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно такова на Добрички районен съд, с което на свой ред е уважен в цялост предявен срещу касатора от [фирма] иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК за установяване дължимост на суми по сключен между страните договор за наем на недвижим имот. По изложени в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, се иска допускане на такова обжалване, и отмяна на въззивното решение изцяло, със законните последици, претендират се разноски за всички съдебни инстанции.
Ответникът по касация не взема становище.
Касационната жалба, като подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок е процесуално допустима, но в конкретния процесен случай по делото не се установява да са налице, кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди обжалваното по въззивен ред първоинстанционно решение, въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, че видно от доказателствата по делото, между страните са възникнали облигационни отношения по договор за наем по см. на чл. 228 и сл. ЗЗД, по силата който [фирма] – [населено място], като наемодател се е задължил да предостави на касатора [фирма] – [населено място], като наемател, за временно и възмездно ползване недвижим имот. Въззивният съд сочи, че не е спорно по делото, че наемодателят е изпълнил задължението си да предаде вещта и да осигури ползването й за срока на договора, както и не е спорно, че наемателят не е изпълнил задължението за плащане на наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта за периода м. април 2012 г. – м. декември 2012 г. Прието е в мотивите на въззивното решение още, че размерът на обективно съединените искови претенции за плащане на наемната цена, разходи, свързани с ползването на наетата вещ и мораторните лихви, е безспорно установен. Въззивният съд също така е изложил, че наемателят е инвокирал възражение за прихващане на претендираните суми с твърдяните от него подобрения в имота за обзавеждане и оборудване на обща стойност 5 813.38 лв., но по отношение на същото възражение съдът е приел, че наемателят-касатор има качеството на държател, а не на владелец по см. на чл. 72 – 74 ЗС, поради което няма право на увеличената стойност на имота, а само на вземане за направените разходи за труд и материали, с които наемодателят се е обогатил без основание, освен ако не е уговорено друго между страните. В конкретния случай обаче, според въззивния съд, в т. 7, ал. 1 от процесния договор за наем е уговорено, че всички извършени от наемателя подобрения в наетия имот са за негова (на наемателя ) сметка и наемодателят не дължи плащането им, наличието на тази клауза обуславя неоснователност на възражението за прихващане, поради което и в заключение предявените срещу касатора искови претенции се явяват основателни, и следва да се уважат.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се излага, че според касатора:
1. Обжалваното решение на въззивния съд е постановено в противоречие с практиката на ВКС на Р. България, налице е приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, за което прилага практика на ВКС на Р. България, а именно: решение N: 162/24. 03. 2011 г. по к.гр.д. 986/2010 г. по описа на IV г.o. на ВКС, с което ВКС е отменил постановено по идентичен правен спор, решение на същия състав на Добрички окръжен съд в частта за възражението за прихващане, направено от ответника срещу ищеца.
2. Касационната жалба попада и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото с обжалваното решение въззивния съд се е произнесъл по материалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
Дейностите свързани с привеждането в съответствие с изискванията на компетентните органи и институции на отдадено под наем помещение (но не е отговаряло на санитарно-хигиенните изисквания за това), които е било задължително да бъдат извършени било от наемодателя, било от наемателя, за да може да функционира търговският обект, като обект за обществено хранене (бюфет), попадат ли в приложното поле на фактическия състав за неоснователно обогатяване от страна на наемодателя, ако тези дейности са били извършени от наемателя без да са му били заплатени или приспаднати от наемната цена?!
Извършените трайни подобрения в имота на наемодателя от наемателя вместо наемодателя, водят ли до неоснователното обогатяване от страна на наемодателя и води ли същото до съразмерно обедняване на въззивника, предвид обстоятелството, че въззивникът със собствени средства е закупил, изградил и монтирал изискуемите от закона съоръжения и вещи, необходими за функционирането на наетото помещение като търговски обект за обществено хранене (бюфет) и представляващи трайни подобрения, същите неразделна част от имота собственост на наемодателя?
Изправени ли сме пред фактическия състав на неоснователно обогатяване, ако страната, която отдава помещение под наем като обект за обществено хранене (бюфет) не го е отдала във вид. съответстващ на изискванията на закона за експлоатацията му именно като такъв обект, а наемателят за да може да го експлоатира като търговски обект за обществено хранене (както се сочи в договора за наем) е бил принуден да извърши съответните трайни подобрения, за да го приведе в съответствие със санитарно – хигиенните изискванията на компетентните органи и да може да го въведе в експлоатация?
Явяват ли се трайните подобрения извършени от ответника в недвижим имот, установени, като вид, количества и стойности в оценката на независимия експерт, приета и неоспорена от страните (същите предявени под формата на възражение за прихващане до размера на ищцовата претенция) подобрения, които да не водят до увеличаване на стойността на имота на ищеца в същият им размер?
По така изложеното досежно наличието на основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав намира следното: Не са налице основанията за такова допускане, твърдяни в т. 1 от изложението. Релевиран е всъщност допълнителен селективен критерий не по т. 2, както неправилно го е квалифицирал касаторът, а по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, доколкото се твърди именно противоречие с практиката на ВКС, и доколкото представеното касационно решение, противоречие с което се твърди, като постановено в производство по чл. 290 от ГПК и съответно – задължително такова по см. на т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., е годно да обоснове именно такъв допълнителен критерий по т. 1, а не по т. 2 от същия законов текст. В случая обаче не е налице основният селективен критерий за допускане на касационно обжалване, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съобразно която касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, а Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В случая въпрос по т. 1 от изложението въобще не е формулиран, нито пък от съдържанието на същата точка въобще може да се извлече такъв, което е достатъчно, за да бъде отказано допускане на касационно обжалване по причините, изложени в нея. Освен това, приложеното решение на касационната инстанция, представляващо задължителна за съдилищата практика, е въобще неотносимо към конкретния правен спор. Същото е постановено по въпрос в какво се изразява неоснователното обогатяване на собственик на имот, предвид извършените подобрения в имота от държател със съгласие на собственика, които са на по-висока стойност от евентуалния доход от отдаване под наем за процесния период. Видно от възпроизведените и в настоящото определение, решаващи мотиви на въззивния съд в обжалваното му решение, изходът на делото досежно неоснователността на възражението за прихващане, направено от касатора са основани само на тълкуване и прилагане на нарочните, и конкретни уговорки, съдържащи се в договора за наем между страните, изрично и ясно изключващи основателността на претенции на наемателя за подобрения в наетия имот, но не и на формирани изводи на въззивния съд относно основателността или неоснователността на евентуални претенции на касатора по чл. 59 от ЗЗД, като такива за действително направени разходи за подобрения или за увеличената със същите стойност на имота, в зависимост от конкретното качество на касатора само на държател на имота, по принцип.
Не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване и по т. 2 от изложението. На първо място и четирите, формулирани от касатора въпроси са не правни, както това постулира разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а фактически, доколкото отговорите им зависят не от приложението на конкретна правна норма (или комплекс от норми), като адресирано до неопределен кръг субекти, общо правило за поведение, но от установимите по делото, конкретни договорни отношения между страните. На следващо място, по отношение на същите въпроси не е налице и претендираният от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същият е само общо заявен, без да е обоснован с конкретни твърдения в насока на това, защо касаторът счита, че отговорите на същите въпроси биха били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а според настоящия състав, приложимите в конкретния процесен случай правни норми не са непълни, неясни или противоречиви, което да налага създаването на съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък разглеждането на поставените въпроси би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Напротив – приложимите в случая и приложени от въззивния съд правни норми, са ясни и непротиворечиви, а съдебната практика по прилагането им, освен че също е безпротиворечива, но е и актуална.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените, както основен, така и допълнителни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова обжалване на въззивното решение, не следва да бъде допускано. При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на разноски, а ответникът по касация не заявява претенция за такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 95/19. 05. 2014 г., постановено по в.т.д. № 35 по описа на Добрички окръжен съд за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: