8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№622
гр. София, 22.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 3023 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от ищеца в производството [фирма], ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 1093, постановено на 11. 06. 2014 г. от Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение по гр.д. № 1010 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено решение № 4920 от 12. 12. 2013 г., постановено по гр.д. № 15957/2012 г. по описа на Пловдивски районен съд, VII гр. състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора [фирма], ЕИК[ЕИК], срещу [фирма], ЕИК:[ЕИК], иск с правно основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ, за осъждането на ответника да заплати сума от 11755 лв., представляваща дължим остатък от цена на линия за екструдиране на П. профили ВХВ 240 и миксер по фактура № 928/05. 06. 2012 г., като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на ответника към ищеца за сумата от 11755 лева, произтичащо от доставката на стоки с недостатъци по фактура № 907/02. 04. 2012 г., от които 3840 лв. – направени разходи за ремонт на матрица за корниз 60/15 двоен и матрица за корниз 80/60 с чело, и 7915 лв. – заплатена цена за доставената непригодна матрица за корниз 30/15 единичен, със законните последици. По изложени в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъдат уважен в цялост, със законните последици, претендират се разноски. Противната страна в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата, претендира разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче, не се установява по делото да са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното: Като основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, касаторът посочва общо и само такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие на постановеното въззивно решение с практиката на ВКС, а именно с Решение № 10 от 07. 03. 2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. по т.д. № 475 по описа на съда за 2010 г., относно задълженията на купувача за незабавно уведомяване на продавача за открити явни или скрити недостатъци на продадената стока. В останалата им част, извън посоченото, макар и систематично да са вписани в т. 1 от касационната жалба, именувана „основания за допускане на касационно обжалване“, оплакванията на касатора са всъщност такива по правилността на въззивното решение, без да покриват законоустановените в чл. 280, ал. 1 от ГПК, критерии за възможното им квалифициране, като основания за допускане на касационно обжалване, така както същите са разяснени с ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, въззивният съд е приел в относимите си към релевирания от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, проблем относно задълженията на купувача за незабавно уведомяване на продавача за открити недостатъци, решаващи мотиви, че възражението за липсата на незабавно уведомяване от страна на купувача за констатираните от него недостатъци е неоснователно, като се е основал на установеното по делото от кредитираните от съда, показания на свидетеля Ц. П.. От тях, според въззивния съд се установява, че управителят на дружеството-жалбоподател е присъствал на процеса на въвеждане в експлоатация на екструдера (доставен също от касатора и заедно с който екструдер, процесните матрици е трябвало да работят, и това е прието от съда, както за безспорно, така и за установено по делото – бел. на съдията-докладчик в касационната инстанция), и е бил наясно с констатираната несъвместимост между последния и трите матрици. Освен това лично управителят на дружеството-касатор е давал съвети как биха могли тези проблеми да бъдат отстранени. Предвид на това и доколкото законът не предвижда особена форма за изпълнението на това задължение (за уведомяване за недостатъци по чл. 194 ЗЗД – бел. също на съдията-докладчик в касационната инстанция), според въззивния съд следва да се приеме, че управителят на дружеството-жалбоподател е бил информиран незабавно за констатираните недостатъци в доставените три броя матрици. Относно това обстоятелство, според въззивния съд, не могат да бъдат кредитирани показанията на свидетелите на жалбоподателя, защото в тях липсват конкретни сведения за него. Съдът излага в тази насока, че св. Н. Х. е присъствал единствено при сглобяването на машината и матриците, като след това заявява единствено, че не му е известно да е имало проблеми. Св. И. Х. пък в показанията си заявява, че ако е имало забележки са били между шефовете, което отново навежда към заключението за липсата на информация за тези факти. По-натам и в също относимите си към предмета на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, с оглед позоваването от страна на касатора, на Решение № 10 от 07. 03. 2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. по т.д. № 475 по описа на съда за 2010 г., въззивният съд е приел в решението си за неоснователно и възражението за погасяването по давност на претенцията на купувача, поради изтичането на предвидения в разпоредбата на чл. 197 ЗЗД 6-месечен срок, като е посочил, че същото е направено едва с подадената от жалбоподателя пред първоинстанционния съд писмена защита, поради което се явява преклудирано. За пълнота съдът е посочил в мотивите си и обстоятелството, че макар възражението за прихващане да е направено повече от 6 месеца след предаването на вещта, което е станало през месец март 2012 г., същото може да бъде извършено тъй като вземането на въззиваемото дружество (ответник по касация) за недостатъци е възникнало преди изтичането на давността, като съдът се е позовал в тази насока на изричната разпоредба на чл. 103, ал.2 ЗЗД.
На свой ред, общо и неконкретно релевираното, като задължителна съдебна практика, в противоречие с която въззивното решение се претендира да е постановено, Решение № 10 от 07. 03. 2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. по т.д. № 475 по описа на съда за 2010 г. е по въпроса за приложението и спазването на шестмесечната погасителна давност по чл. 197 от ЗЗД. В решението си съставът на касационната инстанция е приел за неправилни решаващите изводи на въззивен съд за преклудиране на правата на купувача, поради констатиране недостатъците на продадената вещ след изтичане на 6 м. срок по чл. 197 от ЗЗД, но без да се съобрази, че да се предаде продадената вещ е материално действие по изпълнението на договора, и без да се посочи (определи в процеса – б. на съдията-докладчик), датата на предаването. Прието е още в решението на ВКС, че съгласно чл. 197 ЗЗД исковете на купувача по чл. 195 ЗЗД, ако са запазени правата по чл. 194 ЗЗД за незабавно уведомяване за открити недостатъци, се погасяват с изтичане на 6 м. при продажба на движими вещи и крайният срок за предявяване на иска при всички случаи на недостатъци в купената движима вещ е 6 м. от предаването на същата. В същото решение ВКС подчертава, че да се предаде продадената вещ – това е материално действие по изпълнение на договора, съгласно т. 3 от ТР 54/86 ОСГК, исковете за обезщетение за недостатъци на вещта на договорно основание се погасяват с изтичането на сроковете по чл.197 ЗЗД или гаранционни срокове, които са независими едни от други, като срокът започва да тече от предаването на вещта и изтича в определения от закона момент.
Въобще не става ясно от възпроизведеното в настоящите мотиви, в неговата цялост, изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, както и от също възпроизведените решаващи изводи на касационния съд в Решение № 10 от 07. 03. 2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. по т.д. № 475 по описа на съда за 2010 г., наличието на какво противоречие на обжалваното въззивно решение с цитираната, задължителна за съдилищата съдебна практика на касационната инстанция, относно задълженията на купувача за незабавно уведомяване на продавача за открити явни или скрити недостатъци на продадената стока, касаторът се домогва да обоснове по делото. Не се формулира от касатора, нито пък от инкорпорираното в касационната му жалба кратко и бланково изложение на основанията за допускане на касационно обжалване (т. 1 от жалбата), може да се извлече и/или преформулира, въобще правен въпрос, като такъв, съставляващ общо основание за допускане на такава обжалване, по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Съгласно цитираният законов текст и задължителната практика на касационната инстанция по прилагането му, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, а в противен случай, какъвто е и процесният, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Такива, иначе допустими уточняване и/или конкретизация, настоящият състав в процесния случай също не е в състояние да направи по делото, с оглед съдържанието на посочените, относими мотиви на обжалваното въззивно решение, и пестеливият опит на касатора за формулиране на основания за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното и по делото не се установява наличието на общия, законоустановен в чл. 280, ал. 1 от ГПК, селекционен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Дори и да се приеме в най-общ смисъл твърдяната релевантност на разрешения „въпрос“, така както същият е посочен от касатора – „относно задълженията на купувача за незабавно уведомяване на продавача за открити явни или скрити недостатъци на продадената стока“, то в случая не е налице и твърдяният допълнителен такъв по т. 1 от същия законов текст – противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. Изцяло в съответствие с посоченото решение на ВКС са изложените изводи на въззивния съд досежно необходимостта от незабавно уведомяване на продавача от страна на купувача за откритите недостатъци по реда на чл. 194 ЗЗД, за да запази купувача правата си по чл. 195 от с.з. В тази насока въззивният съд не се е отклонил ни най-малко, нито от установената в задължителната съдебна практика (а ясно и безпротиворечиво – и в самия материален закон), необходимост от именно „незабавно“ уведомяване за недостатъци, нито от също даденото в практиката разрешение, че при липсата на такова незабавно уведомяване, правата на купувача по чл. 195 ЗЗД се преклудират. Напротив – изводите на въззивната инстанция са в пълно съответствие и с двете, така разяснени в решението на ВКС, постановки. Неоснователно е и твърдението на касатора за евентуално противоречие на изводите на въззивния съд с тези в решението на ВКС, относно приложимостта, и конкретното прилагане в процесния случай на разпоредбата на чл. 197 ЗЗД (по приложимостта на която норма именно е постановено и задължителното решение на ВКС, видно от съдържанието му). Въззивният съд, нито под формата на собствени мотиви, нито чрез извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение, не е изложил каквито и да било изводи в противоречие с приетото в цитираното от касатора решение на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика в смисъл, че давността по чл. 197 ЗЗД е винаги шестмесечна от предаването на вещта, и след изтичането й правата на купувача по чл. 195 се преклудират. Извън това и съответно – без каквото и да било противоречие с цитираното решение на ВКС, въззивният съд е намерил възражението на касатора за погасяването на претенцията на купувача, при условията на чл. 197 от ЗЗД по давност, за неоснователно, първо – като несвоевременно релевирано, поради което и преклудирано, и второ – поради обстоятелството, че насрещното вземане, с което прихващането се извършва, е възникнало преди изтичането на давността, поради което и, съобразно изричната разпоредба на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, съдът е приел в конкретния процесен случай, същото за допустимо. С оглед на така изложените непосредствено по-горе решаващи мотиви на въззивния съд в заключение следва да се подчертае, че дори и условно да се приеме от настоящия касационен състав, че общо и неконкретно посоченото от касатора в изложението му за допускане на касационно обжалване, съдържа белезите на правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, то същият би се явил и изцяло ирелевантен по см. на същия законов текст, така както е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., доколкото отговорът му в никаква степен не е обусловил правните изводи на съда по делото във въззивната инстанция.
Всички останали, изложени от касатора в касационната му жалба, оплаквания срещу въззивното решение са такива, относими към правилността на същото, поради което и са извън предмета на настоящото производство с предмет преценка само на наличието или липсата на основания за допускане на касационното му обжалване.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да бъде допускано. При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на претендираните разноски за същата, а противната страна има право на такива в пълен размер, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция, за заплащането на което са ангажирани доказателства с отговора на касационната жалба и срещу размера на което от касатора не е релевирано възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1093, постановено на 11. 06. 2014 г. от Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение по гр.д. № 1010 по описа на съда за 2014 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 500 лв. (петстотин лева) адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: