10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 701
гр. С., 24,09, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 2170 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от А. С. А. касационна жалба срещу въззивно решение № 18, постановено на 10. 01. 2014 г. от Варненски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 716 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Варненски окръжен съд № 704/15. 07. 2013 г. в частта му, с която с което е признато за установено по иск с правно основание чл. 422 от ГПК по отношение на касатора, че същият дължи на [фирма] солидарно с [фирма] сума в общ размер на 18 660.62 лева, представляваща вземане по два от предявени 8 бр. записи на заповед, а именно: запис на заповед, издаден на 30. 08. 2009 г., платим на предявяване за сумата от 6 589.13 евро и запис на заповед от 05. 12. 2008 г., платим на предявяване за сумата от 2952.03 лева, обезпечаващи задължения по договори за лизинг № 1245D3224 от 27. 03. 2008 г. и № 2D4157 от 05. 12. 2008 г., със законните последици. В частта му по отношение на солидарния съдлъжник на касатора, въззивното решение, като необжалвано е влязло в сила.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради неправилно прилагане на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 283, т. 3 от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване, и се иска отмяната му. Противната страна не взема становище по жалбата.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, че вземането – предмет на заповедта за изпълнение е обективирано в автентични записи на заповед от 05. 12. 2008 год. и 30. 08. 2009 год., съдържащи всички необходими реквизити по чл. 535 ТЗ и произвеждащи обвързващо издателя [фирма] правно действие, а касаторът А. С. А. е положил подпис на лицевата страна на ценните книги, с отбелязването, че авалира задължението, поради което е пасивно материалноправно задължен по ефекта в качеството на поръчител, като поръчителството е учредено съобразно изискуемата по чл. 438 ТЗ форма. По отношение на валидността и надлежното предявяване на процесните записи на заповед, въззивният съд е посочил, че формираните фактически и правни изводи на първостепенния съд не противоречат на императивни законови разпоредби, и е препратил към същите, на основание чл. 272 ГПК. Ограничавайки се до предмета на въззивната проверка, така както същият е уреден в чл. 269 от ГПК, въззивният съд е изложил, че въззивните доводи за обжалване са свързани с гаранционния характер на ценните книги и обезпечения каузален дълг, като е посочил, че ищецът изрично е навел твърдения за гаранционен характер на издадените записи на заповед във връзка с конкретни лизингови отношения – така допълнителна искова молба, л. 587 от първоинстанционното дело, както и че принципно, ответниците не оспорват обезпечителния характер на ценните книги и издаването им във връзка с множеството лизингови правоотношения между страните, а се оспорва единствено връзката на обусловеност между конкретното обезпечение (запис на заповед) и конкретния договор. По отношение на така релевирания спор, въззивният съд е приел, че записът на заповед, издаден на 30. 08. 2009 г., платим на предявяване до 30. 05. 2010 г. е издаден, по твърдения на ищеца за обезпечаване на Договор за финансов лизинг на оборудване (ДФЛ) № 1245D3224/27. 03. 2008 год., който е сключен с дружеството [фирма] в качеството на лизингополучател, като правоотношението е обезпечено чрез особен залог и издаването на гаранционни записи на заповед съгласно изричната уговорка на чл. 11 от договора. С тристранно Допълнително споразумение от 27. 08. 2009 год., според въззивния съд правоотношението е новирано, като [фирма] е заместило лизингополучателя във всички права и задължения по договора, и е декларирало приемане на разпоредбите на договора за лизинг, и със споразумението е приет нов погасителен план, съгласно който дължимите парични задължения на лизингополучателя възлизат на 6 589, 13 евро, и следва да бъдат погасени в срок до 30. 03. 2010 год. Въззивният съд е посочил, че издаването на процесния запис на заповед съвпада по време с момента на субективното новиране на лизинговия дълг, страните по ефекта съвпадат със субектите по лизинговото правоотношение, абстрактният дълг съвпада по размер с размера на каузалния дълг съобразно приетия погасителен план, поради което и съдът е приел в крайна сметка, че записът на заповед обезпечава конкретното правоотношение по договор за финансов лизинг на оборудване № 1245D3224/27. 03. 2008 год. По-натам, според въззивния състав, доколкото съобразно допълнителното заключение на ССЕ общият размер на непогасените изискуеми задължения по обезпечения договор за финансов лизинг надхвърля размера на абстрактното задължение, издателят сам признава в отговора си, че е спрял плащанията към лизингодателя през 2009 год., пред въззивната инстанция не са наведени доводи против изискуемостта на задълженията по лизинговия договор и техния размер, и страната не е представила доказателства за собствената си изправност по каузалното правоотношение, то и обезпеченият каузален дълг съществува, поради което първоинстанционното решение в тази му част, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Аналогични са изводите на въззивния съд и досежно запис на заповед, издаден на 05. 12. 2008 г., платим на предявяване до 10. 02. 2013 г., издаден по твърдения на ищеца за обезпечаване на ДФЛ № 4157/05. 12. 08 г., съгласно чл. 11, ал. 4 от който договор, длъжникът [фирма] е приел да гарантира вземанията на лизингодателя чрез издаване на 4 броя записи на заповед с посочена обща стойност 12 302, 91 евро, процесният запис на заповед е издаден на дата, съвпадаща с датата на възникване на лизинговото правоотношение, субектите по абстрактния дълг съвпадат с тези по каузалното правоотношение, а ответниците принципно не оспорват, че са издали гаранционни записи на заповед във връзка с множеството подписани договори за лизинг, поради което и според въззивния съд, сочените обстоятелства са достатъчни, за да обусловят извода за обезпечителна връзка между записа и конкретния договор. Въззивният съд е изложил още, че при изследване на спорното правоотношение е ирелевантно коя част от лизинговия дълг обезпечава всеки издаден запис по конкретното правоотношение, в разпоредбата на чл. 11, ал.4 от договора за лизинг страните са уговорили издаването на записи без да ограничават конкретните задължения или конкретните периоди, които същите обезпечават, а изцяло от волята на договарящите страни зависи дали задълженията по каузалното правоотношение ще бъдат обезпечени от длъжника с един или с няколко записа на заповед; дали обезпечителната функция на записа на заповед ще се разпростре само върху задължения, възникнали през отделен период от съществуването на каузалното правоотношение, или за всички задължения, произлезли от каузалната сделка, като в тази насока се е позовал на Определение № 223 от 03. 04. 2013 г. на ВКС по т.д. № 740/2012 г., II т. о., въз основа на което, като краен извод е приел, че с процесният запис на заповед е обезпечено валидно и съществуващо задължение по каузалното правоотношение. По отношение на материалноправните възражения на касатора-авалист въззивният съд е изложил, че по посочените въпроси съществува задължителна практика на ВКС, формирана с постановените при действието на чл. 290 ГПК решение № 120 от 30. 07. 2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на II т. о. и Решение № 17 от 21. 04. 2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на II г.о., съобразно която практика менителничното поръчителство има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо главното задължение, което обезпечава, поради което и авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да му противопостави хонората – както абсолютни възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението относно формата), така и лични такива, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и хонората, а противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузално правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение, или ако приносителят е недобросъвестен, или е извършил злоупотреба с право. Според съда по-натам, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса злоупотребата с право и недобросъвестността на приносителя, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, подлежи на изрично доказване от авалиста (касатор), по делото не са ангажирани доказателства за недобросъвестност или за злоупотреба с право от страна на приносителя, а в производството е безспорно доказано наличието на изискуем и непогасен каузален дълг, обезпечен с издаването на процесиите записи, поради което и е потвърдил първоинстанционното решение в частта му и срещу касатора – авалист.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулира, като претендиран от касатора да съставлява годно общо основание за допускане на такова обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., материалноправният въпрос: Обикновеното съвпадане на датите на издаване на записа на заповед с датата на договора за финансов лизинг достатъчно основание ли е да се приеме, че е налице връзка на обезпеченост между договора и записа на заповед, или при изрично възражение относно връзка на обусловеност между конкретно обезпечение (запис на заповед) и конкретен договор съдът е длъжен в конкретика да изследва каузални правоотношения между страните? Извън изложените оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, обсъждането на която правилност е извън предмета на настоящото производство с предмет преценка само наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване, въпросът се обосновава с твърдението, че според касатора и претендираната от него да е налице задължителна съдебна практика на ВКС, за да е налице връзка на обезпеченост между записа на заповед и каузалното правоотношение, следва посочените в договора съществени изисквания и условия да се покриват изцяло с представения запис на заповед, за установяването на което обстоятелство ищецът носи доказателствена тежест, чрез главно и пълно доказване да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. Релевира се допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се твърди, че въпросът е решен в противоречие с константната практика на ВКС, посочена от касатора, като Определение № 181/07. 04. 2009 г. на ВКС на Република България, Търговска колегия, Второ т.о. по т.д. № 55/2009 г. и цитираните в същото „…Решение № 615 от 20. 08. 2007 г. на ВКС, II т.о., Решение № 1* от 11. 05. 2006 г. на ВКС, ТК и др.“…
Така формулираният въпрос в първата си част, досежно това дали обикновеното съвпадане на датите на издаване на записа на заповед с датата на договора за финансов лизинг е достатъчно основание да се приеме, че е налице връзка на обезпеченост между договора и записа на заповед, е от една страна не чисто правен, както това императивно изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., а по-скоро фактически, доколкото отговорът му зависи не от принципното приложение на правна норма (или комплекс от норми), като адресирано до неограничен кръг от правни субекти общо правило за поведение, а от приетите от въззивния съд, като съд по съществото на спора, да са установени по отделното дело, конкретни обстоятелства по същото. Поради това и с оглед начина, по който е обоснован (главно с оплаквания досежно правилността на произтичащите от оценката на доказателствата, изводи на въззивния съд относно фактите), в тази си част въпросът е относим към правилността на обжалваното въззивно решение, преценката на която е извън предмета на производството по допускане на касационно обжалване. Освен това, в тази си част въпросът е и фактически необоснован, доколкото видно от възпроизведените в настоящите мотиви решаващи изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото в частта им досежно наличието на връзка на обезпеченост между каузалните и абстрактните правоотношения, същите са основани не само на твърдяното от касатора просто съвпадане на датите, но и на други, оценявани от съда, и приети от него за установени по делото обстоятелства, като съвпадение на страните по двете правоотношения, на дължими суми по същите, съществуващи конкретни уговорки за обезпечаване на задължения по конкретни договори с определени (по брой, вид и дължими суми), записи на заповед и др.п., които в крайна сметка действително са обусловили, но не поотделно, а като като комплекс от обстоятелства, изводите на съда досежно наличието на такава връзка на обезпечаване, а не обратното. Въпросът е фактически необоснован и във втората си част. Така, както е зададен и с оглед претендирания от касатора отговор на въпроса, същият предпоставя необсъждане от страна на въззивния съд в конкретика, на каузалните правоотношения между страните, по повод на направено от касатора изрично оспорване на обезпечителната връзка между каузалното правоотношение и менителничния ефект. Нищо такова не е видно от установимите по делото обстоятелства – въззивният съд е обсъждал и то именно – в конкретика обстоятелствата, обусловили изводите му за наличие на такава връзка (доколкото въобще така приетото е обусловило изводите му, решаващи за изхода на делото в частта им досежно отношенията между издателя на процесните записи на заповед – юридическото лице – солидарен съдлъжник на касатора, и приносителя). По-натам, при така изложените конкретни формулировка и обосновка на поставения от касатора въпрос, претендираният отговор на същия въпрос, би бил сам по себе си в противоречие с уеднаквената, и задължителна съдебна практика на касационната инстанци, съобразно която (т. 17 от ТР № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ТРОСГТКВКС), в производството по установителния иск, предявен по реда чл.422, ал.1 ГПК, ищецът – кредитор доказва само вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, а при въведени (и то не общи, а само конкретни и обосновани), твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните (включително ответникът) доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията, и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
Поставеният въпросът в своята цялост, не е и релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото в неговата част, отнасяща се до касатора – авалист по процесните записи на заповед. Видно от действителните мотиви на решението на въззивния съд, в тази му част – досежно отношенията между касатора и противната по делото страна (приносител на записите на заповед), решаващите изводи на съда са основани изцяло и само на възприетото от съда досежно това, че авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, основани на каузалните правоотношения между приносителя и издателя на записите на заповед, че такова противопоставяне би било допустимо само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение, и/или ако приносителят е недобросъвестен, или е извършил злоупотреба с право, каквито обстоятелства касаторът нито е релевирал, нито е доказал по делото, а в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, въпроси в изложената насока, дейстивтелно обусловила решаващите правни изводи на въззивния съд в решението му, не са поставени.
Поради изложеното и доколкото формулираният от касатора въпрос не отговаря на законоустановените изисквания, за да съставлява годен общ селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същите са разяснени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., то и само на това основание такова обжалване не следва да се допуска.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че по отношение на формулирания въпрос, не е налице и претендираният допълнителен селективен критерий по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, така както същият е разяснен с т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Соченото от касатора, като такова, в противоречие с което въпросът е разрешен от въззивния съд, Определение № 181/07. 04. 2009 г. на ВКС на Република България, Търговска колегия, Второ т.о. по т.д. № 55/2009 г., като постановено в производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, не съставлява задължителна съдебна практика на касационната инстанция от кръга на визираната в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и съобразно разясненията, дадени в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Не съставляват такава практика и цитираните в същото определение решения на касационната инстанция, които, като постановени по реда на отменения процесуален закон (по отношение на второто такова, посочено като № 1*, това е видно само от датата на постановяването му, доколкото с посочените данни същото въобще не би могло да бъде идентифицирано) и по отделни, конкретни казуси, същите отново не са сред кръга съдебни актове, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, вр. с т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора, както основен, така и допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 18, постановено на 10. 01. 2014 г. от Варненски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 716 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение на Варненски окръжен съд № 704/15. 07. 2013 г. в неговата част, с която с което е признато за установено по иск с правно основание чл. 422 от ГПК по отношение на А. С. А., че същият дължи на [фирма] солидарно с [фирма], сума в общ размер на 18 660.62 лева, представляваща вземане по два от предявени 8 бр. записи на заповед, а именно: запис на заповед, издаден на 30. 08. 2009 г., платим на предявяване за сумата от 6 589.13 евро и запис на заповед от 05. 12. 2008 г., платим на предявяване за сумата от 2952.03 лева, обезпечаващи задължения по договори за лизинг № 1245D3224 от 27. 03. 2008 г. и № 2D4157 от 05. 12. 2008 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: