8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 450
гр. София, 29.07. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести юли през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 275 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по две частни касационни жалби, подадени от адв. Т. Н. от САК, в качеството му на синдик на [фирма] (н.) и на представляващ длъжниковото предприятие (чл. 658, ал. 1, т.т. 1 и 7 от ТЗ) на същото дружество (в несъстоятелност), срещу определение № 1899, постановено от Пловдивски апелативен съд, Втори търговски състав на 30. 09. 2014 г. по ч.т.д. № 875 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено първоинстанционно определение на Хасковски окръжен съд, постановено в закрито заседание на 16. 06. 2014 г. по т.д. № 5 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която е прекратено производството по предявени от Н., в качеството му на синдик и чрез него – от дружеството в несъстоятелност, установителни искове с правно основание чл. 71 от ТЗ срещу [фирма] – [населено място], поради недопустимост на исковете. В частните жалби и в приложения по чл. 284, ал. 3, т. 1, по препращане от чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение и основания за допускане на касационно обжалване на същото. Противната страна не взема становище по жалбата. Частните касационни жалби, като подадени от страна в производството, срещу подлежащ, при условията на чл. 280, ал. 1, по препращане от чл. 274, ал. 3 от ГПК на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, са процесуално допустими, но по преценка на касационната инстанция в случая не са налице основания за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно определение, поради следното:
С исковата молба, по която е образувано т.д. № 5/2014 г. по описа на Хасковски окръжен съд, синдикът в качеството си на такъв (срв. чл. 649, ал. 1 от ТЗ) и в качеството си на представляващ длъжниковото предприятие (чл. 658, ал. 1, т.т. 1 и 7 от ТЗ) е предявил, при условията на обективно, евентуално съединяване, срещу [фирма] и [фирма], искове с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 1 и 3 и чл. 647, ал. 1, т.т. 3 и 6 от ТЗ, както и (в същите си две качества), при условията на кумулативно съединяване спрямо първата група искове, и при условията на евентуално съединяване помежду им, обусловени от уважаването на първата група искове, втора група такива с правно основание чл. 71 от ТЗ, предявени като установителни такива – във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, и за установяване по отношение на [фирма], качеството на [фирма] (н.) на едноличен собственик на капитала на ответното Е.. Производството по обусловените искове с правно основание чл. 71 от ТЗ е прекратено от първоинстанционния съд, като недопустимо. С обжалваното по касационен ред определение на въззивния П., прекратителното първоинстанционно определение е потвърдено с мотиви, че едва при уважаването на обуславящите, отменителни искове и стабилизиране на съответното съдебно решение в тази насока, [фирма] (н.) може да се легитимира като съдружник в [фирма], респ. едва тогава за него би се породило правото на иск по чл. 71 от ТЗ. За пораждането на такова право е необходима и втора предпоставка – оспорване, респ. – нарушаване на членствените права на [фирма] (н.) след тяхното установяване по надлежния ред. Или за да разполага с изискуемата процесуална легитимация по иск с правно основание чл. 71 от ТЗ, по отношение на жалбоподателя кумулативно трябва да са налице две предпоставки: влязло в сила съдебно решение по предявения отменителен иск, което да го легитимира като съдружник в [фирма], и нарушени членствени права по см. на чл. 71 от ТЗ, след уважаване на иска. Частният касационен жалбоподател формулира (общо в двете си частни жалби) два правни въпроса, като общо основание за допускане на касационно обжалване (чл. 280, ал. 1 от ГПК): 1. Може ли искът по чл. 71 от ТЗ за установяване на членствени права в ООД да бъде съединен с обуславящите го конститутивни искове по чл. 646 и чл. 647 от ТЗ? и 2. Може ли синдикът да предяви от свое име иск по чл. 71 от ТЗ за установяване на членствени права в ООД, когато този иск е обусловен от уважаването на предявени от синдика искове по чл. 646 и чл. 647 от ТЗ? Като допълнителни селекционни критерии в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, по отношение на първия въпрос се поддържат тези по т.т. 1 и 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК (противоречие с посочена задължителна съдебна практика на ВКС и значение на отговора на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото), а по отношение на втория въпрос се поддържа също допълнителният селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
По отношение на първия въпрос, който видно от цитираните по-горе решаващи мотиви на обжалваното въззивно определение, съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на ал. 1 от чл. 280 на ГПК, се налагат следните изводи: Не е налице поддържаният допълнителен селекционен критерий по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Релевира се на първо място противоречие с т. 4 от ТРОСГК на ВКС № 1/2002 г., каквото противоречие не се установява по делото. Разрешенията, дадени с ТР № 1/2002 г. се отнасят до възможността за кумулативно съединяване на иска по чл. 71, но конкретно с конститутивния иск по чл. 74 от с.з. Закрепената в т. 4 от ТР № 1/2002 г. допустимост на кумулативното съединяване на исковете по чл. 74 и чл. 71 от ТЗ (р. IV от мотивите на ТР № 1/2002 г., в края) е пряко следствие от приетото от ОСГК на ВКС в непосредствено предхождащото края на мотивите на ТР в тази им част изречение обстоятелство – че предмет на исковете по чл. 71 ТЗ и чл. 74 ТЗ са решения на различни органи на едно и също търговско дружество, именно поради което и е допустимо кумулативното им съединяване. В конкретния процесен случай се поддържа допустимост на съединяване на установителен иск с правно основание чл. 71 от ТЗ, с конститутивен такъв, но без да е налице предвидената в т. 4 от ТР № 1/2002 г. и обосноваваща допустимостта на съединяването им, връзка между исковете, като такива, реализиращи защита срещу решения на различни органи на търговско дружество, поради което и противоречие на въззивното определение със задължителното ТР № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, не се установява да е налице по делото. Не е налице твърдяното противоречие и с цитираното, и приложено от частния жалбоподател определение № 544/21. 10. 2009 г. по ч.т.д. № 498/2009 г. на ВКС, доколкото със същото не е разрешен идентичен и/или поне сходен с поставения в настоящото производство, правен въпрос – досежно допустимостта на съединяване на иск по чл. 71 от ТЗ с отменителен иск. В определението е изследван само въпросът за надлежните страни по конститутивен иск (в случая – по чл. 135 от ЗЗД), с който се търси предизвикване на правна промяна по отношение на страните по твърдяната да е увреждаща кредитора сделка и на този въпрос с определението е отговорено в безпротиворечивия в практиката смисъл, че надлежни страни по такава искова претенция са винаги лицето, което претендира да е носител на потестативното право и лицето (лицата – страните по твърдяната да е увреждаща сделка), в чиято правна сфера ищецът иска да предизвика целената с предявяването на конститутивния иск, правна промяна. Приетата от въззивния съд в обжалваното определение недопустимост на кумулативното съединяване на иск с правно основание чл. 71 от ТЗ, предявен като установителен, с предявените отменителни искове, не сочи на противоречие с приетото в описаното определение, включително и досежно соченото от жалбоподателя обстоятелство, че дружеството, дяловете в капитала на което са предмет на атакуваната с отменителен иск сделка, не е надлежна страна в производството по атакуване на същата с конститутивен иск – въззивният съд в обжалваното си определение не е формирал изводи, противни на така безспорно установената, вкл. и задължителна, съдебна практика. Не е налице твърдяното противоречие с Решение № 14/25. 03. 2010 г. по т.д. № 524/09 г. на ВКС, доколкото разрешеният със същото решение правен въпрос, на който по задължителен начин е даден отговор в производство по чл. 290 от ГПК, отново е различен – за задължението на съда в производството по иск по чл. 71 от ТЗ за защита на членствени (акционерни) права, да изследва действителността на джирата, с които се прехвърлят временни удостоверения, легитимиращи ищеца като държател на определен брой поименни акции, както и за възможността евентуалната недействителност на такива джира да бъде установявана инцидентно в такова производство. В решението е прието, че нищожността на джира върху временно удостоверение не може да бъде разкрита само по повод направено възражение в производство по иск с правно основание чл. 71 от ТЗ, без участието на всички страни – джиратари, чиито права също биха били засегнати, и така приетото също не сочи на противоречие с решаващите мотиви на П. в обжалваното му определение. Не е налице такова противоречие и с приетото в Решение № 220/14. 02. 2012 г. по т.д. № 839/10 г. на ВКС, доколкото в същото е възприета допустимост на съединяването на иск с правно основание чл. 71 от ТЗ, но не с конститутивен иск (каквито са предявените в случая обуславящи искове, след изменението на чл. 646, ал. 2 от ТЗ със ЗИДТЗ, обн. ДВ, бр. 20/2013 г.), а с установителен такъв по чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, поради което и са налице съществени фактически и правни различия, между разрешения от касационната инстанция по задължителен начин с посоченото решение, и настоящият процесен случай. В изложената до тук в настоящите мотиви насока е формирана актуална практика и на касационната инстанция, обективирана в определение № 23/08. 01. 2015 г., постановено по ч.т.д. № 3435 по описа на ВКС, ТК, Първо т.о. за 2014 г., която практика, макар и незадължителна, настоящият състав споделя.
Следва (включително с оглед част от мотивите на обжалваното въззивно решение, които са в смисъл, че след уважаването на някой от обуславящите искове, „Е. ХОЛДИНГ АД (н.) би се легитимирал, като съдружник в [фирма], и които по изложените по-долу съображения настоящият състав не споделя), да се настои и на неоснователността на правните твърдения на частния жалбоподател, досежно обосноваването на претендираната допустимост на съединяването на иска по чл. 71 от ТЗ с предявените такива по чл. 646, ал. 2 и чл. 647, ал. 1 от ТЗ, в излаганото и поддържано от него направление. Настоящият състав на касационната инстанция не споделя твърденията на синдика – частен жалбоподател в насока на това, че след евентуалното уважаване на който и да било от предявените, като обуславящи, отменителни искове, дяловете в капитала – предмет на атакуваната с тях сделка, автоматично биха се върнали, като имуществен обект, и като инкорпориращи членствено правоотношение с Е., респ. – легитимиращи дружеството в несъстоятелност, като едноличен собственик на капитала на третото лице [фирма], в патримониума на несъстоятелното дружество. Това е така, с оглед на конкретния характер на законоустановената в разпоредбите на чл. 646, ал. 2 и чл. 647, ал. 1 от ТЗ, като следваща уважаването на същите искове, правна промяна. Исковете са конститутивни, доколкото чрез тях се търси и, при уважаването им – се получава, съдебна защита на преобразуващи, потестативни субективни права. Постиганата чрез претендираното уважаване на същите искове правна промяна обаче, се състои не в прогласяването на абсолютна, с действие по отношение на всички и изначална (срв. в отлика пр. чл. 646, ал. 1 от ТЗ, чл. 26, ал. 1 ЗЗД) нищожност на същите сделки и действия, която се прогласява принципно с установителен иск, и на която нищожност в този й вид всеки може да се позове, нито пък в непременното връщане, като следствие от същата, както това неоснователно се твърди от частния жалбоподател, на имущественото право – предмет на сделката, в патримониума на прехвърлителя – дружеството в несъстоятелност. Уредената в чл. 646, ал. 2 и чл. 647, ал. 1 от ТЗ недействителност, която именно и само би могла да бъде „обявена“ от съда вследствие уважаването на същите искове, е относителна такава – само спрямо кредиторите на несъстоятелността. Уважаването следователно на който и да било от така предявените искове не е от естество да предизвика, като правна последица и по необходимост, връщането на дяловете в капитала от [фирма] в патримониума на дружеството в несъстоятелност, легимитиращо го като съдружник. Възможната правна последица от такова едно уважаване би била само създаването, по силата на конститутивното съдебно решение, на непротивопоставимост на атакуваната разпоредителна сделка, по отношение на кредиторите на несъстоятелността, респ. – създаването на правна възможност за кредиторите на несъстоятелността, да се удовлетворят за вземанията си от стойността на правото – предмет на обявената за недействителна спрямо тях, сделка на длъжника, както и на задължение за приобретателя по същата сделка, да търпи такова удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелността, от стойността на правото – предмет на сделката. Поради изложеното и неоснователни са твърденията на частния жалбоподател, досежно наличието в негово лице на правен интерес, чрез предявяването на иск именно по чл. 71 от ТЗ, да подчини третото за сделката лице – [фирма], на силата на пресъдено нещо на съдебното решение по същия иск, като в изпълнение на това съдебно решение, да впише по партидата му в ТР обстоятелството, че несъстоятелният длъжник е едноличен собственик на капитала му.
По отношение на така формулирания първи правен въпрос, не е налице и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същият е дефиниран в т. 4 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. В конкретния процесен случай настоящият състав счита, че не е налице създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, нито са налице такива изменения в законодателството и/или обществените условия, налагащи осъвременяването на съществуващата такава практика в посочения от частния жалбоподател смисъл. Съдебната практика в посочения по-горе смисъл е ясна, безпротиворечива и постоянна, видно от изложените по-горе в настоящите мотиви съображения, подкрепени и с еднопосочна, включително задължителна съдебна практика, досежно приложимостта на обективното съединяване на искове в случаи, като процесния. Без да се абсолютизира, както твърди жалбоподателя изискването за правен интерес, като процесуална предпоставка за предявяването на установителни искове, следва да се подчертае, че изискването за такъв интерес е правилно интерпретирано в съществуващата съдебна практика в случаите, като процесния, в които ищецът се домогва, чрез разширително тълкуване на понятието за правен интерес, обосноваващо активна процесуална легитимация за предявянане на установителен иск, да обоснове наличието на такава легитимация в защита и на права, на които не е титуляр и които, поради това, не се и отричат и/или оспорват, точно нему. На свой ред, приложимите в случая норми от действащия обективен правов ред не са непълни, неясни или противоречиви, та да се налага създаването на съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, също предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
С оглед недопускането до касационно обжалване на въззивното определение по първия, формулиран правен въпрос за допустимостта на съединяването на иска по чл. 71 с тези по чл. 646 и чл. 647 от ТЗ и доколкото вторият, формулиран въпрос би се явил релевантен, като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, само при допускането на обжалване и положителен отговор на първия, така формулиран въпрос, то и отговорът на втория въпрос относно възможността синдикът да предяви иска по чл. 71 от ТЗ, би се явил в случая изцяло хипотетичен, поради което и по същия не се дължи нарочна преценка относно допускането до касационно обжалване на касационно обжалване на определението, и по него. На собствено основание, доколко същият втори въпрос видно от решаващите мотиви на въззивния съд, изложени в обжалваното му определение, не е обуславящ по отношение на правните изводи на съда по конкретното дело, в съответствие с разрешенията, дадени с т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. (въззивният съд не е обсъждал в мотивите си такъв въпрос, нито е основал в каквато и да било степен, становището си по съществото на спора на отговора на такъв въпрос), то и същият не е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поради изложеното, по този въпрос касационно обжалване също не следва да бъде допускано, а доколкото не е налице общият критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по отношение на същия не се дължи от касационната инстанция и преценка досежно наличието на поддържания допълнителен критерий по т. 3 на същия текст.
Поради всичко изложено, касационно обжалване на процесното въззивно определение, не следва да се допуска.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1899, постановено от Пловдивски апелативен съд, Втори търговски състав на 30. 09. 2014 г. по ч.т.д. № 875 по описа на съда за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: