11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 699
гр. С., 24,09, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2069 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена от [фирма] касационна жалба срещу решение № 136, постановено на 27. 01. 2014 г. от Софийски апелативен съд (САС), Търговско отделение, Девети състав по т.д. № 1396 по описа на съда за 2013 г., с което след отмяна на решение № 1988, постановено на 09. 11. 2012 г. по гр.д. № 2911/2011г. на Софийски градски съд в неговата осъдителна част, по същество е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл. 82, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 14 796, 49 лв., представляваща вреди, имащи характер на пропуснати ползи – печалба от търговска дейност, за периода от 01. 08. 2008 г. до 19. 07. 2011 г., ведно със законната лихва от 19. 07. 2011 г. до окончателното изплащане на сумата, със законните последици. По изложени в жалбата оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, се иска отмяната на обжалваното въззивно решение и постановяването на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен, със законните последици, претендират се разноски.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: касационната жалба, като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване, при условията на чл. 280 ГПК съдебен акт, е процесуално допустима. В случая обаче не се установява по делото да са налице кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, поради следното:
За да потвърди обжалваното по въззивен ред първоинстаницонно решение, САС е изложил в решаващите мотиви на постановеното и обжалвано въззивно решение, че съгласно чл. 11.9. от общите условия (ОУ) по договорите за финансов лизинг, каквито са сключените между страните, и с които общи условия касаторът е декларирал, че е запознат, в случай на пълно погиване на актива лизингодателят приспада и задържа от получените застрахователни обезщетения частта от главницата, която остава неизплатена по времето на получаването им, както и всякакви други дължими и неплатени суми по договорите, като остатъкът се изплаща на лизингополучателя – касатор. САС е изложил също, че съгласно чл. 39 от ОУ за застраховане на МПС, застраховките „Каско“ влизат в сила, ако е платена застрахователната премия или първата вноска от нея и след като са изпълнени изискванията за оглед и заснемане, и МПС е пасивно маркирано от посочено от застрахователя лице, извършващо такава дейност, както и че не се спори по делото, че застрахователните премии за двете МПС, и такса за маркировка в размер на сумата от 80 лева, са платени от касатора (за което са ангажирани и съответните доказателства – сметки), а пасивно маркиране на автомобила не е извършено. От фактическа страна съставът на САС излага още, че видно от представения по делото и приет като доказателство Протокол за установяване на ПТП № 1067944 на 17. 07. 2008 год. на Автомагистрала „Тракия“- 126 км. е настъпило пътно-транспортно произшествие с участието на МПС, представляващо седлови влекач „Мерцедес 1850″ с ремарке, предмет на договорите за лизинг, като са настъпили са щети по МПС, описани в протокола. Във връзка с така настъпилото пътно-транспортно произшествие, при застрахователя по застраховка по „автокаско“ З. [фирма] е била образувана щета под номер 30008030100347 и щета 30008030100348. Съгласно представения опис – заключение, щетите са оценени като неотстраними. С писмо от 10. 11. 08 г. застрахователят е уведомил страните по делото, че при разглеждането на ликвидационните преписки е установено, че при настъпилото ПТП товарният автомобил е увреден тотално, като увреждания са настъпили и по функционално зависимото от него полуремарке. Тъй като автомобилът не е бил маркиран, съгласно изискванията, залегнали в ОУ на застрахователя, същияте е отказал да изплати застрахователно обезщетение. Въззивният съд е изложил, че в приетите по делото две допълнителни заключения на ССЕ, ВЛ е работило по задачи за установяване на средната печалба от дейността на транспортната композиция за периода от сключване на договорите за лизинг до датата на ПТП, първото заключение – при отчитане разходите за лизингови вноски е констатирало обща загуба за периода от 1303,08 лв., второто допълнително заключение е изготвено при същата задача в два варианта – без калкулиране, като разходи главниците по лизинга и като се калкулират разходи за амортизация, и лихви по лизинга. В първия вариант вещото лице е изчислило размер на печалба за периода 14 796,49 лв., а във втория – 7670,99 лв. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е намерил предявеният от касатора иск с правно основание чл.82 от ЗЗД, основан на твърдения, че от неизпълнението на задължението на ответника да представи за пасивно маркиране лизинговите вещи ищецът е пропуснал ползи, изразяващи се в невъзможността да ползва същите в търговската си дейност и оттам – да реализира печалба, за неоснователен, като е посочил, че фактическият състав на договорната отговорност за вреди по чл. 82 от ЗЗД включва виновно неизпълнение на договорно задължение, вреди, претърпени от изправната страна и причинна връзка между неизпълнението и вредите. В случая, според състава на САС е установено, че лизингодателят е предал транспортната композиция, предмет на договорите за лизинг на ищеца (лизингополучател) със застраховки ГО и Каско, но без МПС да са били маркирани по реда предвиден в чл. 39 от ОУ на застрахователя, поради което и е счел за налично виновно поведение от страна на лизингодателя, довело до отказ на застрахователя да заплати застрахователно обезщетение при настъпилото застрахователно събитие. По отношение на втория елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 82 от ЗЗД – твърдените от касатора да са претърпени вреди, съставляващи пропуснати ползи от нереализирана печалба от експлоатацията на автомобила и полуремаркето в търговската му дейност, въззивният съд е изложил, че в съдебната практика пропуснатата полза се определя като неосъществено увеличаване имуществото на изправната страна, при липса на изрично въведена в закона презумпция за установеност на факта на пропускането на ползата, последната не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса, като се установи с всички доказателствени средства, че при точното изпълнение на длъжника (в случая на ответника), на вмененото му задължение, имуществото на кредитора (ищеца) е могло да бъде увеличено, тъй като в противен случай вместо да се поправят претърпените от кредитора вреди, би се допуснало неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. САС е посочил, че установяването на пропуснатата полза се постига като се съпостави състоянието на имуществото на кредитора към момента на неизпълнението с предполагаемото състояние, в което това имущество би се намирало, ако е налице точно изпълнение, в какъвто смисъл е постановеното TP № 3/12. 12. 12 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 3/12 г. В случая, според САС от първото допълнително заключение на вещото лице се установява, че в резултат на осъществяваната от ищеца търговска дейност – превози с лизинговите вещи през периода от предаването на МПС до датата на ПТП, търговецът е бил на загуба, поради липса на достатъчно приходи от дейността, които да покрият разходите за гориво, такси и тези за издължаването на лизинговите вноски, включително лихви по лизинга. Въззивният съд е кредитирал именно това заключение (а не второто допълнително такова), тъй като в случая, според съда релевантни за спора са реално постъпващите и напускащи патримониума на ищеца средства, а не начинът на тяхното осчетоводяване. Съдът е изложил, че дори да се приеме за установено, че в периода преди настъпването на ПТП ищецът е реализирал печалба от експлоатацията на лизинговите вещи, по делото липсват доказателства, от които да се направи извод, че в бъдещите периоди (след настъпването на ПТП) ищецът реално е щял да реализира печалба от дейността си (което например би могло да бъде установено със сключени договори за продължително ангажиране на композицията за извършване на транспортни услуги), а изложеното води до извод за липса на установена в хода на производството пропусната полза от ищеца. САС е изложил още, че не е налице и третият елемент от състава на договорната отговорност за вреди – причинна връзка, съгласно изискването на чл.82 от ЗЗД пропуснатите ползи да са пряка и непосредствена последица от неизпълнението, доколкото липсва връзка между твърдяната от касатора да е претърпяна вреда, и неизпълнението на задължението на ответника да маркира процесиите МПС при застраховането им. Въззивният съд е посочил, че последицата от това неизпълнение би могла да бъде единствено неполучаването на застрахователно обезщетение, което обаче, съгласно цитираните по-горе клаузи на ОУ на договора за лизинг, при пълно погиване на вещта (каквото в случая се твърди и установява), е предвидено да покрие най-напред неизплатената главница и други дължими от лизингополучателя суми по лизинга, към момента на изплащането на застрахователното обезщетение на лизингодателя, и едва при наличие на остатък същият се изплаща на лизингополучателя. В действителност, според съда, пряката причина за преустановяване на транспортната дейност на ищеца е не неизпълнението на задължението на лизингодателя за маркиране на вещите, а претърпяното ПТП, което не би могло да се вмени във вина на ответника.
В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване, касаторът твърди, че са налице предпоставки за допускане на такова по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Обосновава наличието на общ селективен критерий за допускане на касационно обжалване по отношение на въззивното решение, като поставя следните въпроси, които според него са обусловили крайните изводи на въззивния съд:
1. При погиване на лизинговата вещ в срока на лизинга, налице ли е причинна връзка между бездействието на лизингодателя да изпълни поетите допълнителни задължения за застраховане на същата и прекратяването на ползването на вещта от лизингополучателя, и е ли това прекратяване на ползването пряка и непосредствена последица от това бездействие? По отношение на същия въпрос се излагат допълнителни селективни критерии по т.т. 1 и 3 (последният само е заявен общо, без да е обоснован). Въпросът е на първо място не правен, както това императивно изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., а фактически, доколкото отговорът му зависи не от прилагането на правна норма (или комплекс от норми), като адресирано до неограничен кръг от субекти, общо правило за поведение, а от установените по делото конкретни обстоятелства, вкл. относно уговорките между страните в също конкретно установените по делото, техни отношения. Освен, че поради изложеното не покрива общия критерий за допускане на касационно обжалване, по отношение на същия въпрос не са налице и претендираните допълнителни такива – цитираното определение на ВКС, като такова, постановено в производство по чл. 288 от ГПК, не съставлява задължителна съдебна практика, така както същата е определена в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Твърдяният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не се обосновава от касатора, касационният състав не е нито длъжен, нито властен да го установява служебно, поради което и приема, че в случая същият, както е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., не е налице по делото.
2. При доказани редовни и текущи постъпления от ползването на лизинговата вещ и погиването на същата, следва ли да се доказва допълнително сигурността на продължаването им след погиването или ответникът следва да установи сигурността на прекратяването им? По отношение на този въпрос се поддържа допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че е налице необходимост от евентуално уточняване и допълване на практиката, без да се цитира каквато и да било практика в сходен смисъл. Въпросът е на първо място ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Решаващият извод на съда, обусловил изхода на делото в тази му част, е че с оглед конкретното, кредитирано от въззивния съд допълнително заключение на ССЕ, ищецът за процесният период не е формирал въобще печалба, но е работил на загуба. В този смисъл и доколкото съдът е приел, че приходите от дейността въобще не са достатъчни за формирането на претендираната, като пропусната полза печалба, то и ирелевантен е за изхода на делото отговорът на формулирания процесуалноправен въпрос относно това, кой следва да доказва допълнително сигурността на продължаването им, след погиването на вещите, а правилността на изводите на въззивния съд по съществото на правния спор, е извън предмета на настоящото производство за установяване само наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на този въпрос не е налице и претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Същият е само общо заявен, без да е обоснован с конкретни твърдения в насока на това, защо касаторът счита, че отговорът на въпроса би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а според настоящия състав, приложимите в конкретния процесен случай правни норми не са непълни, неясни или противоречиви, което да налага създаването на съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък разглеждането на поставения въпрос би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Напротив – приложимите в случая и приложени от въззивния съд правни норми, са ясни и непротиворечиви, а съдебната практика по прилагането им, освен че също е безпротиворечива, но е и актуална.
3. Преминава ли рискът върху кредитора по договор за финансов лизинг при негова забава да изпълни свое задължение по лизинговия договор? По отношение на същия се твърди разрешаването му от въззивния съд да противоречи на цитирана и приложена практика на ВКС, обективирана в две решения на касационната инстанция. Въпросът е на първо място общ и неясно формулиран, доколкото не става ясно нито от самия въпрос, нито от обосновката му, във връзка с какъв риск е поставен. Според разясненията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, поради което и така поставен, въпросът не сочи наличието на основния селективен критерий за допускане на касационно обжалване. На следващо място, въпросът е и фактически необоснован, доколкото никъде по делото до депозирането на касационната жалба, касаторът не е излагал твърдения за неизпълнение на задължение на ответника да замени погиналата вещ с друга, поради което и именно да е настъпило прекратяване на ползването й, във вреда на ищеца – лизингополучател. Твърдения в насока, че пряка и непосредствена последица от немаркирането било недоставянето на друг автомобил и прекъсването на дейността на ищеца, са изложени в касационната жалба, но не намират никаква опора нито в изложени от касатора негови твърдения в тази насока пред инстанциите по същество, които съдилищата да са обсъждали (още по-малко пък своевременни такива, съдържащи се в исковата молба и/или допълнителната такава), нито в установимите по делото, действителни отношения между страните. В този смисъл въпросът е и ирелевантен, доколкото съвсем различни са изводите на съда, обусловили решаващите му за изхода на делото мотиви в насока на това, че последицата от неизпълнението на задължението на ответника да маркира влекача (такова задължение е уредено именно и само по отношение на влекача, който е погинал изцяло, но не и по отношение на само увреденото полуремарке – бел. на докладчика в касационната инстанция), би могла да бъде единствено неполучаването на застрахователно обезщетение, което обаче, съгласно условията на договора за лизинг, при пълно погиване на вещта (каквото в случая се твърди и установява), е предвидено да покрие най-напред неизплатената главница и други дължими от лизингополучателя суми по лизинга, към момента на изплащането на застрахователното обезщетение на лизингодателя, и едва при наличие на остатък същият се изплаща на лизингополучателя, а в действителност, пряката причина за преустановяване на транспортната дейност на ищеца е не неизпълнението на задължението на лизингодателя за маркиране на вещите, а претърпяното ПТП, което не би могло да се вмени във вина на ответника. Доколкото, поради изложеното, въпросът не покрива законоустановените изисквания за общ селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, не се дължи нарочно обсъждане на наличието или липсата на допълнителните такива критерии по т.т. 1-3 от същия законов текст.
4. Следва ли или не да се включват вноски по обслужването на финансовия лизинг, или пък кредит и пр. плащания на изправната страна в сумата на пропуснатата полза, изразяваща се в пропуснати търговски постъпления? Съставляват ли вноските по лизинга разход или не? По отношение на същия въпрос, общо се заявява наличието на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че по него практика липсва, но се налага създаването й. В първата си част, освен че е неясен, въпросът е не правен, а фактически, поради което не покрива изискванията да съставлява общ селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Същото се отнася до въпроса и във втората му, част, доколкото в тази си част, същият е изцяло хипотетичен. И в двете му части, обосноваването на въпроса се състои всъщност в оплаквания относно правилността на изводите на въззивния съд по съществото на спора, която правилност е извън предмета на настоящото производство по проверка наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на този, четвърти въпрос, не е налице и претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Същият е само общо заявен, без да е обоснован с конкретни твърдения в насока на това, защо касаторът счита, че отговорът на въпроса би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а според настоящия състав, приложимите в конкретния процесен случай правни норми не са непълни, неясни или противоречиви, което да налага създаването на съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък разглеждането на поставения въпрос би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Общо релевираната от касатора липса на практика по определен въпрос, сама по себе си не обосновава наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
С оглед изложеното и доколкото в конкретния процесен случай по делото не се установява да са налице, както общият, така и допълнителните селекктивни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова обжалване не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 136, постановено на 27. 01. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Девети състав по т.д. № 1396 по описа на съда за 2013 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: