3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
гр. С., 31,03,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1657 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ответника в производството касационна жалба срещу въззивно решение № 1170, постановено на 13. 12. 2013 г. от Варненски окръжен съд, Търговско отделение по т.д. № 1543 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която след частична отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение на Варненски районен съд по гр.д. № 14873/2012 г. е осъдено [фирма], да заплати по иск с правно основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД на ищците по делото сума в общ размер на 3493.23 евро – обезщетение за ползване през периода 05. 12. 2010 г. – 31. 05. 2011 г. на отдаден под наем обект, след прекратяване на договора за наем., със законните последици.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, като се твърди незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната му част, иска се отмяната му в тази част и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъде отхвърлени в цялост, със законните последици, претендират се разноски. Противната страна не взема становище по жалбата. В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му отхвърлителна част, въззивното решение, като необжалвано от ищците е влязло в сила.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. По отношение на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, преценена съобразно съвкупно изложените в жалбата и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, настоящата инстанция намира следното: В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, като общо такова основание по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се формулират твърдяни от касатора да са релевантни за изхода на делото, четири въпроса. От тях само първият (по б. „а“ от изложението), може да се приеме за правен по см. на цитираната разпоредба на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Останалите три (т.т. „б“ – „г“), ако въобще формулировката и смисълът им се приемат за ясни, са фактически, доколкото се отнасят не до прилагането по делото от страна на съда, на процесуалноправни и/или материалноправни норми, уреждащи като общи правила за поведение – част от действащия обективен правов ред, обществени отношения с предмет заявените за съдебна защита по делото, спорни субективни права на страните, а като отнасящи се до конкретно приетите от съда за установени по делото твърдения на страните относно фактите и обстоятелствата от значение за спорните им права, тяхната оценка от страна на съда и конкретните изводи на съда за значението им за спора. Освен това въпросът по б. „б“ от изложението е неясен и касационният съд не е в състояние от формулировката му да изведе релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 и т. 1, изр. трето, in fine от ТР 1/2010 г., правен въпрос. Същото се отнася и до останалите два въпроса – по б.б. „в“ и „г“ от изложението, първият от които освен това се отнася до формирани по делото изводи не на въззивния, а на първоинстанционния съд, решението на който въобще не съставлява възможен и годен предмет на касационна проверка. Първият от въпросите, който касационната инстанция приема за правен, отново е неясен във втората му част, доколкото не е ясно какво всъщност се пита – липсата на спор между страните по принцип изключва необходимостта от ангажиране на доказателства в уверение на безспорните по делото обстоятелства. В единствената му ясна част, в която се пита дали е допустимо съдът извън заявеното от ищеца да приема нова фактическа обстановка, същият е толкова общо формулиран, че от една страна е невъзможна преценката, дали с оглед на конкретните мотиви на въззивния съд в тази си единствено ясна част, този въпрос е релевантен. От друга страна, по отношение на него не е налице и поддържаният от касатора, допълнителен критерий за подбор на касационната му жалба – този по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на приложимите по тази, конкретна част от първия въпрос правни норми, както последните, така и съдебната практика са пределно ясни, непротиворечиви и актуални, поради което и съществуващата практика на съдилищата не сочи на необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия и/или, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, от създаването на съдебна практика по прилагането им, или от осъвременяването й, предвид настъпили в законодателството и обществените условия, промени.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора, както основен, така и допълнителен критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част не следва да бъде допускано. При този изход на делото жалбоподателят няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1170, постановено на 13. 12. 2013 г. от Варненски окръжен съд, Търговско отделение по т.д. № 1543 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която след частична отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение на Варненски районен съд по гр.д. № 14873/2012 г. е осъдено [фирма], да заплати по иск с правно основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД на ищците по делото сума в общ размер на 3493.23 евро – обезщетение за ползване през периода 05. 12. 2010 г. – 31. 05. 2011 г. на отдаден под наем обект, след прекратяване на договора за наем.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: