15
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 836
гр. С., 11,11, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май през хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2988 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от ищеца в производството [фирма] против въззивно решение № 150/04. 06. 2014 г., постановено от Варненски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 114 по описа на съда за 2014 г., с което е след отмяна на първоинстанционно решение № 1223/30. 12. 2013 г., постановено от Варненски окръжен съд по т.д. № 1230/2013 г., е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] – [населено място], иск за осъждане на ответника да му заплати сумата 34000 лв., претендирана като подлежаща на връщане надвнесена сума по сключен договор за кредит на оборотни средства – овърдрафт № 27/26. 04. 2006 г., ведно с лихви и разноски, като неоснователен.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, като се сочи, че по делото е бил изготвен от първоинстанционния съд, неоспорен и приет без възражения от страните доклад по делото, съгласно който ответникът е обосновал становището си за неоснователност на предявения иск с твърдението, че не е налице надвнасяне на суми по погасителния план, тъй като общия размер на внесената в банката сума възлиза на 184171.22 лева, и задължението на ищеца е изпълнено изцяло и точно, в каквато връзка е развил доводи за естеството и доказателствената сила на представения платежен документ от 08. 02. 2010 г., подписан от управителя на ищеца, с твърдения, че същият представлява не вносна бележка, а компютърна разпечатка от софтуера на банката, който не удостоверява отделно, самостоятелно плащане, а е издаден въз основа на извършения превод на суми по представената вносна бележка от 08. 02. 2010 г. по искане на ищеца. Според касатора, в доказателствена тежест на ответника е поставено да установи възражението си, че на 08. 02. 1010 г. е приел само едно плащане от ищеца в размер на 34000 лева, като първоинстанционният съд е постановил решението си в пълно съответствие с така направения по делото доклад. При обжалването на първоинстанционното решение, въззивникът във въззивната си жалба е посочил, че първоинстанционният съд неправилно бил приел за „безспорно“ обстоятелство, че с представената по делото „вносна бележка“, ответникът е извършил „седма погасителна вноска“ по договор за кредит, тъй като това не кореспондирало с представените доказателства и експертното заключение по делото. В разяснение на оплакванията си, въззивникът бил променил твърденията си, изложени в отговора на исковата молба, като вече твърдял, че със съшия този отговор бил оспорил документа „Вносна бележка от 08. 02. 2010 г. с вносител И. Димитров“ и вече заявявал, че няма твърдения шестата погасителна вноска да е направена от И. К. Димитров, а че липсва погасителна вноска от 08. 02. 2010 г. с вносител И. К. Димитров, и не твърдял, че физическият вносител на шестата вноска е Е. Д., тъй като от положения подпис това не е видно, с което всъщност правел изявление, че в негова доказателствена тежест било да установи, че представената 7-ма бележка не е вносна такава, а е счетоводна разписка, показваща, че е извършена 6-та последна вноска. Касаторът излага, че според въззивния съд спорен но делото е въпросът дали ищцовото дружество два пъти е заплатило на ответника процесната сумата 34000 лв. с вносната бележка от 08. 02. 2010 г. на л. 19 от първоинстанционното дело, с вносител И. К. Димитров за сметка на [фирма], и с вносната бележка от 08. 02. 2010 г. на следващия л. 20 от делото, с вносител [фирма], подписана от тогавашния управител Е. Д. в клона на банката – [населено място], ПОС Б.. Според касатора, с така приетото от въззивния съд недопустимо се разширява спорния предмет, ограничен на основание чл. 269 от ГПК до посоченото във въззивната жалба. Вместо да е единствено спорен характера на вносната бележка с вносител И. К. Димитров на лист 19 от делото и дали този документ доказва извършването на вноска в размер на 34000 лева, въззивният съд разширява предмета на спора и с вносната бележка с вносител [фирма], подписана от управителя Е. Д., и намираща се на л. 20 от делото. Според касатора, следвало е въззивният съд да съобрази, че банката е оспорила с отговора на исковата молба доказателствената сила единствено на вносната бележка с вносител [фирма], подписана от управителя Е. Д. и намираща се на л. 20 от делото, но не и тази вносна бележка с вносител И. К. Димитров на лист 19 от делото. При такова надлежно съобразяване съдът следвало да приеме, че с въззивната жалба не може да се оспорва приет по делото в първоинстанционното производство документ, който не е оспорен своевременно, поради преклузия. От друга страна, приел вече, че следва да изследва документа, представляващ вносна бележка е вносител И. К. Димитров на лист 19 от делото, то съдът следвало да съобрази съществените му разлики с документа на лист 20 от делото, както и обстоятелството, че същият този документ е осчетоводен от банката с посочване в счетоводството на банката, че физическото лице вносител е И. К. Димитров. Другият документ, вносна бележка с вносител [фирма], подписана от управителя Е. Д. и намираща се на л. 20 от делото сочи за физически извършител лицето Е. Д., подписите и печатите на вносителя и длъжностното лице на банката, и ако се приемело хипотетично, че двата документа отразяват едно и също внасяне на парични средства, то тогава според касатора било необяснимо, защо двата документа са подписани от различни лица, като вносители, както и къде е документът, представляващ според твърденията на банката разписка за плащането, извършено с вносната бележка с вносител [фирма], подписана от управителя Е. Д., и намираща се на л. 20 от делото. Според касатора по-натам, въззивният съд е допуснал друго съществено нарушение на процесуалния закон, а именно – разпоредбата на чл. 266 от ГПК, доколкото въззивникът с въззивната си жалба не е направил доказателствени искания, нито за приемане на писмени доказателства, нито за назначаване на експертизи, нито за гласни доказателства. Нямало също така твърдения за нови обстоятелства и посочване, и представяне на нови доказателства, както и твърдения за нововъзникнали след подаването на жалбата, съответно след изтичане на срока за отговора обстоятелства, които са от значение за делото, с посочване и представяне доказателства за тях. Нямало и твърдения за процесуални нарушения на първоинстанционния съд, довели до несъбиране на поискани доказателствата. Въпреки това обаче въззивният състав допуснал допълнителна ССЕ по искане на въззивника, позовавайки се на оплакванията му за необоснованост на първоинстанционното решение. Касаторът счита, че нито първоинстанционното решение страда от порок необоснованост, нито пък такъв порок е визиран от чл. 266 от ГПК, вследствие на което въззивният съд не се е съобразил с настъпилата доказателствена преклузия и в нарушение на разпоредбата на чл. 266 от ГПК е назначил допълнителна ССЕ, заключението по която му е послужило да основе решението си и на приетите от него за установени обстоятелства по делото. Пак според касатора, неправилно и в нарушение на процесуалния закон въззивният състав не се е съобразил с обвързващата страните по делото сила на окончателното между тях решение по гр.д. № 5277/2011 г. на PC – В. (въззивно т.д.№ 1110/2012 г. на ОС- Варна), както и на мотивите на същото. Касаторът излага в жалбата си, че влязлото в сила решение е задължително за съда по силата на чл. 297 от ГПК, като за страните по спора същото се ползва със сила на пресъдено нещо – чл. 298 от ГПК и в конкретния случай както по отношение на страните, така и по отношение на спорния предмет – изпълнението на задълженията на касатора по процесния договор за банков кредит е налице пълна идентичност, поради което установеното в мотивите на влязлото в сила решение е задължително за всички съдилища. По влязлото в сила решение е било разгледано идентично възражение на банката, че вносна бележка с вносител И. К. Димитров (лист 19 от делото) представлява разписка за извършеното плащане на 6-тата вноска, поради което в настоящето дело се пререшавал вече разрешен обуславяш изхода на делото въпрос. Неправилно, според касатора, въззивният съд приел за установена фактическа обстановка въз основа на незаконосъобразно назначена по делото допълнителна ССЕ, както и въз основа на експертизи по приложеното дело, излагайки, че както настоящото вещо лице, така и вещите лица по предходното дело приемат, че е налице само едно плащане в размер на 34000 лв. с вносител [фирма]. Освен, че е недопустимо позоваването на такива експертизи, то и цитирането им е невярно, защото вещите лица са се произнесли за еднократно осчетоводяване на плащане, а не твърдят еднократно плащане. Наред с това, не е въведен в предмета на делото спор относно заключенията на вещите лица по предходното дело. Налице било и допуснато нарушение на правилата на формалната логика, доколкото според въззивния съд задбалансовото осчетоводяване не е доказателство за действително плащане, което означава, че истинността на документите на л. 19 и 20 от делото е опровергана от начина на осчетоводяването им в счетоводството на касатора, доколкото всъщност, осчетоводяването следвало документите, т.е. осчетоводяването е обусловено от платежните документи, а не обратното. Същевременно въззивният съд неглижирал обстоятелството, че документът на л. 19 от делото, така наречен от банката „разписка“ е осчетоводен в счетоводството на банката, а ако този документ имал значение на разписка, то той не би подлежал на осчетоводяване, а след като е осчетоводен, то това означава, че банката го счита за доказващ плащане документ, така както са осчетоводени и предходните пет вноски по погасителния план. Същевременно, вносната бележка с вносител [фирма], подписана от управителя Е. Д. и намираща се на л. 20 от делото, не е осчетоводена в счетоводството на банката, за което банката не е дала обяснение, а в мотивите на въззивното решение нямало и дума за направеното оспорване верността на счетоводството на банката. В заключение се излага, че мотивите на въззивното решение за касатора били абсолютно противоречиви, неразбираеми и от тях не можело да се разбере действителната воля на съда, защото в същите били изтълкувани превратно всички доказателства поделото.
В приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат основания за допускане на касационно обжалване.
Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в цялост, със законните последици.
Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
По делото е подадена от ответника по касация молба за спирането му до приключване на друг, твърдян да е преюдициален спор между страните, по отношение на която молба с последваща такава, с изрично изявление в противния смисъл – делото да бъде възобновено, е видно, че не се поддържа от молителя, поради което и по искането за спиране не се дължи нарочно произнасяне.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е изложил в относимите към релевираните в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, решаващи свои мотиви, че спорният въпрос по делото е дали ищцовото дружество два пъти е заплатило на ответника сумата 34000 лв. – с вносната бележка от 08. 02. 2010 г. на л. 19 от първоинстанционното дело с вносител И. К. Димитров за сметка на [фирма] и с вносната бележка от същата дата на л. 20 от делото с вносител [фирма] – [населено място], подписана от тогавашния управител Е. Д. Д., в клона на банката – [населено място] – ПОС Б., като от отговора на този въпрос зависи дали е било налице надплащане на задълженията на ищеца – кредитополучател към банката – кредитодател по договора помежду им за кредит на оборотни средства – овърдрафт № 27/26.04.2006 г., с процесната сума 34000 лв., претендирана за връщане като получена от ответника без основание. Съдът е посочил, че лицето И. К. Димитров е съпруг на управителя на дружеството – Е. Д. Д. (обстоятелство, по начина на установяване на което касаторът е изявявал недоумение в жалбата си – бел. на докладчика в касационната инстанция), и е съдлъжник по договора за кредит. Въззивният състав излага, че съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението на съда влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание, от което следва, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по иск по чл. 422 ГПК между същите страни в обратни качества – предмет на гр.д. №5277/2011 г. на PC – В. (въззивно т.д. № 1110/2012 г. на ОС-Варна), с което искът на [фирма] е отхвърлен, води до невъзможност за пререшаване на спора само относно дължимите на същия кредитодател суми по кредита в размер, съответно – на 10236.29 лв. – главница и 1399.75 лв. – договорни лихви, за които на банката е била издадена заповед за изпълнение № 589/13. 01. 2011 г. Съставът на Варненски апелативен съд е приел, че решението на въззивната инстанция, с което е отменено изцяло решението на първата инстанция, не формира сила на пресъдено нещо по отношение на мотивите, с които искът е отхвърлен, в т.ч. по въпроса относно наличието на едно или две плащания от по 34000 лв. всяко на 08. 02. 2010 г. – спорен и в настоящото производство по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Относно този въпрос съдът не е обвързан от силата на присъдено нещо на посоченото съдебно решение, тъй като и основанието, и петитума на иска са различни, съответно не съществува забрана за пререшаване на този въпрос. По-натам, въззивният съд излага, че от заключението на ССЕ пред първата инстанция и от допълнителното заключение на експертизата, изслушано от въззивната инстанция, както и от обясненията на вещото лице в с.з., се установява, че двата документа удостоверяват едно и също плащане в размер на 34000 лв. на 08. 02. 10 г., за електронния документ на л. 19 липсва попълнена от вносителя И. Димитров вносна бележка, попълнена такава има само от вносителя [фирма], подписана от управителя Е. Д. на л. 20 от първоинстанционното производство. Само за последната има и доказателства – издаден разходен касов ордер за теглене на сумата 34000 лв. от касата на дружеството. Няма посочване в документа на л. 19 в какво качество И. Димитров внася сумата – като пълномощник на дружеството или като трето заинтересовано лице – съдлъжник, като въззивният състав е изложил, че ако Димитров е действал като пълномощник, за сумата следва да има издаден разходен касов ордер, а такъв няма. Документът не съдържа и нареждане на вносителя за плащане от негова сметка по банковата сметка на получателя, като само в този случай банката генерира уникален регистрационен номер и поначало попълва документа електронно. Съдът сочи също, че при внасяне на суми с вносни бележки вносителите попълват същите саморъчно съгласно Указание № 03-2009 г. за съставяне на платежни документи на БНБ. По-натам, въззивният състав е приел, че в ответната банка е осчетоводено само едно плащане в размер на 34000 лв. на 08. 02. 10 г., както и че в в счетоводството и в баланса на ищцовото дружество е осчетоводено единствено плащането по вносната бележка на [фирма], плащането на И. Димитров е отразено само задбалансово, без счетоводно отразяване в актива по баланса на налични по банка парични средства – 34000 лв., и без съответно осчетоводяване в пасива като задължение към същото лице, от което следва че това отразяване няма достоверност, в който смисъл са и обясненията на вещото лице, в т.ч. и достоверност на датата. Според въззивния състав, такова осчетоводяване е безусловно нужно, ако това лице беше заплатило част от задължението на [фирма], т.е. едно чуждо задължение, поради което и задбалансовото осчетоводяване не е доказателство за действително плащане. Въззивният съд е посочил, че както изслушаното по делото вещо лице, така и вещите лица по предходното дело приемат, че е налице само едно плащане в размер на 34000 лв. с вносител [фирма]. Очевидно е, според съда, че на И. Димитров в качеството на пълномощник на дружеството е бил издаден от банката погрешно документ – вносна бележка, какъвто попълва вносителят, а не се издава от банката, вместо разпечатка за удостоверяване на извършения превод на сумата със саморъчно попълнената вносна бележка на л. 20 от първоинстанционното дело с характер на разписка, а на свой ред документът на л. 19 не доказва извършено второ плащане на сумата 34000 лв., различно от плащането на л. 20, по сметка на банката. Предвид това, в крайна сметка въззивният съд е приел искът за връщане на същата сума като недължимо платена, за неоснователен и подлежащ на отхвърляне.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се сочи, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправни или процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като решението е неправилно и незаконосъобразно, като същевременно не съществува практика по поставените материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото разрешаването на им е от значение за точното прилагане на закона, тъй като разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената, поради неточно тълкуване съдебна практика, както и за развитие на правото в случаите, в които законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им (възпроизвеждане на т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТКВКС), а именно:
1. Допустимо ли е въззивният съд служебно да разшири предмета на обжалване, съответно обхвата на доказване извън този, рамкиран от чл. 269 от ГПК и в кои случаи?
По отношение на същия въпрос се излага, че с обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спорни по делото са два документа, без да е имало оспорване на тези два документа от ответника. Само един е бил спорния документ и съобразно въззивната жалба, а доколко двата документа са доказвали един и същ или два различни факта, което е релевантно по делото, то се поставя въпросът дали съдът по пътя на служебното начало може да разшири предмета на обжалване?
С оглед обосноваващите го оплаквания в касационната жалба – стр. втора, абзац осми от същата (досежно това, че банката е оспорила с отговора на исковата молба доказателствената сила единствено на вносната бележка с вносител [фирма], подписана от управителя Е. Д. и намираща се на л. 20 от делото, но не и тази вносна бележка с вносител И. К. Димитров на лист 19 от делото), въпросът се явява изцяло фактически необоснован, доколкото от действителното съдържание на отговора на исковата молба, депозиран от ответната банка в първоинстанционното производство (л. 35 от първоинстанционното дело) ясно е видно, че е оспорена истинността и автентичността на представената „бележка“ именно с вносител И. К. Димитров, с последващи твърдения, че същата не е вносна такава. Въпросът е и правно необоснован, с оглед на предприетата конкретна защита на ответника в производството, твърдящ още с отговора на исковата молба еднозначно, че е получил едно плащане, като и двата документа, титуловани „вносни бележки“ доказват само това, единствено твърдяно и признавано от него да е извършено плащане, а електронният такъв по съществото си е само разписен документ, който е връчен на вносителя във връзка с направеното 6-то плащане с вноска от същата дата от [фирма]. Т.е. при ясните твърдения на ответника, че именно оспореното от него писмено доказателство представлява само разписка, отразяваща фактическото приносителство и внасяне на сумата от лице, различно от управителя на дружеството, отново изцяло необосновано е да се твърди липсата на оспорване от страна на ответника, на единия от двата, представени по делото от ищеца – касатор, документа. Поради изложеното и така поставен, въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
2. Може ли един и същ документ, неоспорен като неистински и приет за доказателство в две различни граждански дела между едни и същи страни да бъде преценяван от съда по различен начин, по едното дело доказващ извършено плащане, а в последващото, недоказващ същото това плащане?
Касаторът излага в обосноваване на този въпрос, че съдът е приел, че не е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на мотивите на Решението по гр.д.№ 5277/2011 г. на PC – В. (въззивно т.д.№ 1110/2012 г. на ОС – Варна), с които е отхвърлен установителния иск по чл. 422 от ГПК за дължимост на сумата в размер на 10236.29 лв. – главница и 1399.75 лв. – договорни лихви, решаващо основание за което е било приетото, че документите на л. 19 и л. 20 от делото, доказват две плащания. Всъщност, обаче отхвърлителният диспозитив се основава на уважено от съда възражение на ответника за погасяване на задължението, а с различната преценка на документа, доказващ плащането в обжалваното решение се създава ново обстоятелство, по смисъла на чл. 303 от ГПК за отмяна на вече влязлото в сила решение по гр.д. № 5277/2011 г. на PC – В. (въззивно т.д.№ 1110/2012 г. на ОС – Варна).
По същите причини, изложени досежно първия въпрос и този втори въпрос, като предпоставящ различни от установимите по делото действително да са извършени, процесуални действия на страните и на съда, и съответно – фактически и правно необоснован, при преценяването му, съобразено с действителните обстоятелства по делото досежно предпостяваната от въпроса, липса на оспорване на представени по делото писмени доказателства (каквото оспорване всъщност е налице), и този въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. В частта му досежно създаването на нови обстоятелства по см. на чл. 303 от ГПК, обосноваването на въпроса е и неясно в степен, непозволяваща обективна преценка на твърденият на касатора в тази им част.
3. Обвързан ли е съдът от доказателствената сила на частен свидетелстващ документ относно отразените в него неизгодни за издателя факти, който документ е подписан и от контрагента, но които факти, издателят страна по делото отрича ?
По отношение на същия се излага само, че въззивният съд приел, че не е обвързан и следва да преценява с оглед всички доказателства по делото.
Въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, на първо място поради неясния начин, по който е формулиран, както и поради липсата на конкретност в обосноваването му, водеща до невъзможност за настоящия касационен състав, както обосновано да прецени релевантността му по см. на чл. 280, ал., 1 ГПК, вр. с т. 1 от ТР № 1/2010 г., така и да отнесе евентуалният му (претендиран от касатора отново неясно в какъв смисъл) отговор, към което и да било от релевираните, конкретни оплаквания срещу правилността на обжалваното въззивно решение.
4. Може ли доказателствената сила на платежен документ да бъде отречена, вследствие неосчетоводяването на същия в счетоводството на длъжника или чрез погрешно осчетоводяване при кредитора?
По отношение на същия се сочи, че въззивният съд е приел, че осчетоводяването има предпоставящо значение за доказателствената сила на документа, че осчетоводяването следва да е с достоверна дата, за да потвърди доказателствената сила на документа, както и че осчетоводяването следва да не е по задбалансови сметки.
С оглед изложените в мотивите на въззивното решение, част от решаващите изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въпросът е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 2/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. По отношение на същия въпрос обаче не е налице претендираният от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наличието на такъв критерий не се обосновава, както от формалното позоваване на съдържанието на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която го въвежда и/или на дадените задължителни разяснения на същата в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. (които касаторът е само пресъздал в изложението си), нито пък твърдяната от касатора липса на практика на касационната инстанция по даден въпрос, сама по себе си е годна да обоснове такова наличие, съгласно задължителните указания, дадени с т. 4 от ТР № 1/2010 год. по т.д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. От страна на касатора нито се посочват, нито се установяват по делото, било конкретни неясни, противоречиви и/или непълни правни норми, приложими в отговор на формулираните въпроси, и налагащи създаването на съдебна практика по прилагането им, или осъвременяване на практиката, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък се сочи също конкретна съдебна практика, налагаща промяна на вече създадената такава, поради неточно тълкуване, или пък осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да бъде допускано.
При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на претендираните от него разноски, а ответникът по касация има право на такива, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция, в установения по делото да е заплатен размер, срещу който от противната страна не е релевирано възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 150/04. 06. 2014 г., постановено от Варненски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 114 по описа на съда за 2014 г.,
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 1550 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: