О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№557
гр. София,16.12. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво. Димитров ч.т.д. № 3516 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по подадена от [фирма] частна касационна жалба срещу определение № 666, постановено на 12. 10. 2015 г. от Варненски апелативен съд по ч.т.д. № 501 по описа на съда за 2015 г., с което е потвърдено определение № 1589/04. 05. 2015 г., постановено от Варненски окръжен съд по т.д. № 79/2015 г., с което на свой ред производството по делото е прекратено и същото е изпратено на Варненски районен съд по компетентност на основание чл. 119, ал. 1, вр. с чл. 103 и 104 ГПК.
В частната касационна жалба се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение, като се излага, че същото е недопустимо, доколкото било постановено след като съдът бил приел делото за разглеждане по реда на особеното исково производство по търговски спорове – чл. 365 и сл. от ГПК, и след срока по чл. 369, ал. 1 от ГПК за възражение срещу разглеждането на делото по този ред, след което въпросът за съдопроизводствения ред бил, според касатора, правно ирелевантен.
Твърди се на следващо място неправилност на обжалваното въззивно определение, като се сочи, че конкретният правен спор засяга търговската дейност както на ищеца, така и на ответниците. Нормата на чл. 7, ал. 5 от ТЗ въвежда забрана за идентичност или сходство на фирмата със защитена марка, а доколкото същата норма не съдържа критерии за сходство, следва преценката за сходство да се извършва съобразно критериите за идентичност и сходство на марките по ЗМГО, като видно от разпоредбата (явно разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от ТЗ, доколкото друга не е цитирана, а препратката към несъществуващата разпоредба на чл. 104, ал. 6 от ГПК, вр. с. чл. 25, ал. 1 от ТЗ в контекста на конкретния правен спор е съвсем неясна – бел. на съдията докладчик), превалират правата по марката, уредени в ЗМГО. Твърди се също, че видно от така изложеното, с разпоредбите на чл. 7, ал. 4 и ал. 5 от ТЗ законодателят разширява защитата на марката по отношение използването на знаци, регистрирани недобросъвестно като фирмено наименование. Излага се в края на жалбата, че съгласно чл. 104, ал. 6 от ГПК (каквато няма, явно се има предвид т. 7, предишна т. 6 от чл. 104 на ГПК, според която на окръжен съд по правилата за родовата подсъдност са подсъдни исковете, за които специални закони предвиждат това), са подсъдни на окръжния съд по седалището на търговеца.
Иска се обезсилването на обжалваното определение, евентуално – отмяната му и връщане на делото на компетентния съд.
Противната страна оспорва жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба, като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване, при условията на чл. 280, ал. 1 по препращане от чл. 274, ал. 3 от ГПК съдебен акт, е процесуално допустима.
В случая по делото се установява наличието и на кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, поради следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от [фирма], срещу [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма].
В исковата молба се излага, че действията на ответниците по учредяването, вписването в ТР на фирмите им и използването на фирмените им наименования за означаване на стоки и услуги извън предмета на дейност на ответните дружества, идентични на предлаганите стоки и услуги, и предмета на дейност на ищеца, съставляват недобросъвестно търговско поведение, противоречащо на добрите нрави и на честната търговска практика.
Описвайки историята на вписването и използването на собственото му фирмено наименование, както и на притежаваните от него, защитени марки, ищецът излага по-натам в исковата си молба, че е водещ производител и дистрибутор на врати и заключвания, единият от учредителите на ответните дружества (другият учредител по твърдения на касатора е син на първия), бил негов търговски представител в определен район, в който и ответниците осъществявали дейността си, договорът за което търговско представителство обаче бил прекратен.
Видно било, че при учредяване на ответното дружество [фирма] и при заявяване на вписването му, учредителите му знаели за факта, че друг правен субект е използвал преди това сходна фирма „ “ и сходна марка „“ Лидерът в солидните врати“ в търговската си дейност, както и че чрез тази фирма и тази марка ищецът се е утвърдил на пазара и е установил трайни търговски отношения с клиенти, като са получавали дивиденти и облаги от репутацията на процесната марка и пазарните позиции на фирмата на ищеца.
Недобросъвестността на същия ответник се заявява, като обективирана в действието по учредяване и вписване в ТР на фирма „“, която е сходна на фирменото наименование на ищеца „“ и при знанието, че същата реално е била използвана в дългогодишната търговска практика на ищеца, и като основен носещ елемент в състава на неговите марки. Твърди се, че с вписването на фирма „С“ в ТР ответниците са целяли извличане на изгода, използвайки репутацията на чуждите фирма и марки.
Излагат се по-натам в исковата молба твърдения, на които искът се основава, за продажба от ответника [фирма] на стоки въз основа на мостри на ищеца [фирма], съответно с качеството на [фирма]. Твърди се, че защитата на фирмата на ищеца „С“ се дублира, предвид обстоятелството, че същата съставлява част от търговската марка „S“ Лидерът “, а ответникът [фирма] използва знак SOLID (бели букви върху син легнал правоъгълник), сходен с комбинираната марка на ищеца „S“ Л“. Въз основа на изложеното ищецът поддържа, че използването от ответника [фирма] на фирменото му наименование, като търговска марка, а не в съответствие с изискванията на ТЗ, е в противоречие с добросъвестната търговска практика.
По отношение на всички ответници, като свързани лица се твърди, че целта им е постигане на изгода, чрез експлоатиране на пазарната позиция на ищеца [фирма] и марките „S“, като регистрацията на пет дружества, свързани лица, с фирми фонетично, визуално и смислово сходни на фирмата на ищеца и марките на ищеца „S“, „S“ и „СОЛИД“, с идентичен предмет на дейност, съвпадащ с предмета на дейност на ищеца и стоките, и услугите от обхвата на закрила на притежаваните от същия марки, всички означаващи дейността си и рекламиращи се под знак „S“, идентичен и сходен на марките на ищеца, води до извода, че е налице знание за присвояване на чуждата фирма и марки от страна на ответниците.
Иска се признаване за установено по отношение на отв. [фирма], че е действал недобросъвестно, вписвайки фирмата си, сходна с тази на ищеца, в нарушение забраните фирмата да отговаря на истината, да не въвежда в заблуждение и да не накърнява обществения ред и морала, както и че е използвал недобросъвестно фирма „“, сходна на регистрираната по-рано фирма на ищеца, а изписана на латиница – сходна с четири от защитените марки на ищеца, и идентична с пета такава защитена марка, както и осъждането му да преустанови нарушението.
По отношение на останалите ответници се иска признаването за установено, че са заявили и използвали недобросъвестно фирмите си, като сходни на регистрираната по-рано фирма на ищеца, и сходни на защитените марки на ищеца, и преустановяване на нарушението.
В уточняваща исковата молба, своя такава по делото ищецът излага, че съобщенията на ответниците в интернет пространството, с които рекламират търговската си дейност, са визуално и концептуално сходни в значително висока степен с тези на ищеца, регистрацията на дружества – свързани лица, от един и същ вид с дружеството на ищеца – О. и наименования, сходни с неговото, в хода на процес по установителен иск за установяване на нарушение на правата на марката на ищеца от страна на ответника [фирма], чрез използване на знака „SOLID“ за означаване на продукти от обхвата на закрила на марката на ищеца и използването им в търговския оборот с цел препращане към дейността на ответника [фирма], съставлява недобросъвестна търговска практика, чрез която се цели умишлено въвеждане на потребителите и търговците в заблуждение досежно обстоятелството, че ответника [фирма], а чрез вътрешно препращане към неговата дейност от страна на другите ответници – и останалите ответници, са свързани с ищеца дружества.
В допълнителната искова молба, извън вече изложеното в исковата молба ищецът, основавайки се на решение на Съда на европейските общности сам излага, че простото регистриране на търговско наименование (фирма), идентично или сходно на притежавана от друг правен субект фирма или марка, за идентични или сходни стоки и/или услуги с тези – предмет на търговската дейност на регистриращия фирмата търговец, е допустимо, доколкото не засяга правата на друго лице досежно индивидуализацията и репутацията му в търговския оборот, в контекста на задължението за лоялност по отношение на законните интереси на притежателя на дадена фирма или марка, т.е. използването в съответствие с честната производствена и търговска практика.
Твърди се, че при избора на търговско наименование и последващата регистрация на фирмата си ответникът [фирма] (а останалите ответници – като препращат към него в рекламните си материали и дейността си), се е стремял да извлече облаги от създадената популярност на предходни марки и наименование на конкурент, и неизбежното свързване в съзнанието на потребителите на конкретния пазарен сегмент с наложената репутация на марката С.
Ищецът твърди, позовавайки се на разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от ТЗ, че при регистрацията си отв. [фирма] е трето недобросъвестно лице, предвид факта, че процесните марки на ищеца са публикувани в бюлетина на ПВ и предвид репутацията на марката на ищеца „S“ Л“, при наличието на действаща законова забрана да използва фирма, съдържаща защитени марки, ако няма права върху същите. Налице е, според ищеца и твърдяната недобросъвестност на ответника при използване в наименованието му на сходни на защитените марки знаци, доколкото такава е налице тогава, когато едно лице извършва действия по регистрация на фирма, сходна със защитена марка със съзнанието, че нарушава изричните законови разпоредби.
В края на допълнителната искова молба отново се излагат твърдения, основани изцяло на защита, претендирана като такава срещу нарушаването от страна на ответниците, на права върху защитени марки на ищеца.
За да постанови обжалваното определение въззивният състав в мотивите си лаконично е изложил, че е сезиран с установителни, неоценяеми искове, които не попадат в нито една от хипотезите на чл. 104 от ГПК, обуславящи подсъдност на окръжен съд, като първа инстанция. Обстоятелството, че по делото е извършена двойна размяна на книжа, характерна за производството по търговски спорове и неприложима в производството по общия исков ред, не е от естество да игнорира правилата за родова подсъдност, установени с императивни правни норми. В заключение, по аргумент за противното от нормата на чл. 104 ГПК следвало да се приеме, че родово компетентен да разгледа предявените искове, като първа инстанция, е районният съд.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване, като общо основание за допускане на такова обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. се формулират въпроси, уточнени и конкретизирани, съобразно разрешенията в края от същата т. 1 от ТР № 1/2010 г., със съответстващите им допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, както следва:
Подсъдни ли са исковете по чл. 124, ал. 4, вр. с чл. 7 и чл. 11 от ТЗ на СГС?
На кой съд са подсъдни исковете по чл. 124, ал. 4, вр. с чл. 7 и чл. 11 от ТЗ?
Допустимо ли е препращането на търговски спор за разглеждане по общия ред на районен съд по компетентност, след като вече са извършени процесуални действия по реда на чл. 365 ГПК, които не са отменени и след като е преклудирана възможността по чл. 369, ал. 1 от ГПК?
Доколкото въобще са ясни твърденията на жалбоподателя в тази насока, последният въпрос е свързан с оплакването му в касационната жалба за вероятна недопустимост на обжалваното определение, основано на твърдението на касатора, че след като делото е прието за разглеждане по реда на Глава тридесет и втора от ГПК „ПРОИЗВОДСТВО ПО ТЪРГОВСКИ СПОРОВЕ“, извършена е двойна размяна на книжа и е изтекъл срока по чл. 369, ал. 1 от с.з., било недопустимо повече съдът да се произнася по въпросите на подсъдността – явно с оглед предвидената в чл. 365 от ГПК подсъдност на делата, разглеждани по този ред именно на окръжен съд, каквато подсъдност касаторът се и домогва да обоснове по делото.
Въпросът е релевантен, доколкото в обжалваното си определение ВАС е приел, че обстоятелството, че по делото е извършена двойна размяна на книжа, характерна за производството по търговски спорове и неприложима в производството по общия исков ред, не е от естество да игнорира правилата за родова подсъдност, установени с императивни правни норми.
По отношение на същия въпрос допълнителен селективен критерий не се обосновава – както се посочи, въз основа на въпроса и претендирания му от касатора отговор, се твърди недопустимост на обжалвания съдебен акт. Такава не е налице – чл. 119 от ГПК ясно установява, че възражение за родова неподсъдност на делото може да се прави до приключване на производството във втората инстанция и може да се повдига и служебно от съда.
Първите два въпроса са всъщност две страни на един и същ въпрос и той е този относно действителната подсъдност – родова и местна, на предявените искове, претендирани от касатора да са такива по чл. 7, ал. 4 и ал. 5, и чл. 11 от ТЗ.
Следва да се настои, че соченият във въпросите на касатора чл. 11 от ТЗ няма нищо общо с квалификацията на конкретните, процесни искове по начина, по който същите са предявени от касатора – законовият текст урежда защита от неправомерно използване само на чуждо фирмено наименование, твърдения в каквато насока (ответниците да използват неправомерно именно фирмата му по см. на чл. 7, ал. 1 от ТЗ), по делото ищецът не излага.
Същото се отнася и за чл. 7, ал. 4 от ТЗ, установяващ, че всеки търговец има право да предяви иск за установяване на недобросъвестно заявяване или използване на фирма, за преустановяване на недобросъвестното използване на фирма и за обезщетение за вреди, когато фирмата е идентична или сходна с регистрирана по-рано фирма. Фактическият състав на разпоредбата се свежда до недобросъвестно заявяване или използване (в противоречие с добросъвестната търговска практика), само на фирменото наименование на търговеца, при това – извън последователно и постоянно излаганото, и поддържано в конкретният процесен случай от ищеца, свързване и позоваване от негова страна, на използването от него на собственото му фирмено наименование, именно като обозначаващо, респ.- и отличаващо стоките и услугите му, респ. – ползването му като марка (в тази насока са налице поредица от твърдения в исковата молба, уточняващата молба и допълнителната искова молба).
В изложения смисъл и претендираното по делото от ищеца уподобяване на фирмените наименования на ответниците с това на ищеца, респ. – твърдяното недобросъвестно възползване от страна на ответниците, чрез това уподобяване, от положителната известност (добрата репутация) на фирмата на ищеца, но последната – именно като обозначаваща предлаганите от него на същия пазар стоки и услуги, респ. – и като част от отличаващите стоките и услугите му, защитени търговски марки, следва отново да се квалифицира, като твърдяно недобросъвестно нарушаване именно на правото на ищеца върху марка, а не толкова и само на това върху фирмата му, самостоятелни и несвързани с твърденията за нарушаване на отличителността на стоките и услугите му, идентифицирани чрез защитените му марки (от които фирмата му е част, които се идентифицират с нея и обратно), твърдения от ищеца по делото няма изложени.
При така изложеното и в обобщение, следва да се приеме, че твърденията на ищеца в исковата му молба, уточняващата я молба и допълнителната му искова молба, сочат на претенции, основани на недобросъвестно регистриране и използване на фирмите на ответниците, като идентични или сходни със защитени марки на ищеца (включващи като идентифициращ, отличаващ ги белег и фирменото наименование на ищеца), и за обозначаване на стоки и услуги, идентични или сходни с тези на ищеца, отличавани със защитените му марки.
От всичко изложено се налага извод, че предявените искове, като изцяло основани на твърдения за идентичност и сходство на фирмите на ответниците, със защитени търговски марки на ищеца са такива, действително основани на разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от ТЗ.
При изложеното налага се извод, че поставеният въпрос за подсъдността на процесните искове е ирелевантен в частта му относно тези по чл. 7, ал. 4 и чл. 11 от ТЗ, а релевантността му в случая се свежда до процесуалноправният въпрос за подсъдността на исковете, основани на твърдения за идентичност и сходство на фирмено наименование, със защитена марка – чл. 7, ал. 5 от ТЗ.
По отношение на същия въпрос се заявяват и поддържат от касатора допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 от ГПК, както следва:
По чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – противоречие с Решение № 745/17. 04. 2013 г. на САС по т.д. № 3592/2012 г., ТО, 3 с-в, с което според касатора се отменя частично решение на СГС по предявени искове за установяване на нарушение по чл. 7, ал. 5 и чл. 4 от ТЗ, като касаторът твърди в обосноваване на поддържания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, че квалифицираните като установителни искове по чл. 124, ал. 4 от ГПК, вр. с чл. 7 от ТЗ, са разгледани от СГС, в качеството му на родово компетентен съд и не са обезсилени, поради лисата на компетентност на разгледалия ги съд от въззивната инстанция, Софийски апелативен съд.
Претендираното противоречие не е налице, дори и само с оглед разпоредбата на чл. 270, ал. 4 от ГПК, която въззивният САС е длъжен да зачете.
По чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК: Твърди се в обосноваването на същия критерий липсата на задължителна практика на ВКС, както и на постоянна практика на съдилищата по поставените процесуални въпроси, които били видни от цитираните и представени от касатора съдебни актове.
В случая не е налице поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото противно на твърденията на ищеца, цитираните и представени съдебни актове не установяват наличието на такъв в смисъла, разяснен по задължителен начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. – отговорът на въпроса да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито пък в случая се установява приложимите закони да са непълни, неясни или противоречиви, за да е налице необходимост да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Самата липса на задължителна практика на ВКС, както и на постоянна практика на съдилищата не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
Установява се обаче от съдържанието на приложената от касатора в обосноваване на неправилно квалифицирания от него, като такъв по т. 3 от чл. 280, ал. 1 на ГПК допълнителен критерий за подбор на касационната му жалба съдебна практика, действителното наличие по делото, на този по т. 2 от същия законов текст – поставеният процесуален въпрос да е разрешаван противоречиво от съдилищата в смисъла, разяснен и с т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
Към изложението на касатора на основания за допускане на касационно обжалване е приложено влязло в сила, като недопуснато до касационно обжалване с определение № 757/13. 10. 2016 г. по т.д. № 3355/15 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., Решение № 856/27. 04. 2015 г. на Софийски апелативен съд по т.д. № 4585/2014 г., на разрешенията в което даденият в обжалваното в настоящото производство въззивно определение отговор на правния въпрос противоречи.
В същото въззивният Софийски апелативен съд, пред който е обжалвано първоинстанционно решение на Софийски градски съд, като е посочил, че е сезиран с искова молба, в която се твърди нарушение на правото на ищеца върху регистрираната от същия търговска марка, чрез използване от страна на ответника на сходно със същата фирмено наименование, доколкото това използване е недобросъвестно (което представлява изключение от правилото на чл. 14, т. 1 от ЗМГО), е отрекъл присвоената от СГС правна квалификация на исковете, като такива по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл.,7, ал. 5, вр. чл. 7, ал. 4 пр. 1 от ТЗ (първия), а втория – по чл., 7, ал. 5, вр. чл. 7, ал. 4, пр. 2 от ТЗ, и е приел, че правната квалификация на предявените искове е по чл. 76, ал. 1, т. 1, вр. чл. 14, т. 1 от ЗМГО, вр. чл. 7, ал. 5 от ТЗ и чл. 76, ал. 1, т. 2 от ЗМГО, последната квалификация по необходимост предполагаща подсъдност на същите искове, на Софийски градски съд – чл. 77 ЗМГО. Софийски апелативен съд е изложил в допълнение, че самостоятелен установителен иск с правно основание чл. 7, ал. 5 от ТЗ не е предвиден от законодателя, а разпоредбата на ал. 4 на същия член касае искове за недобросъвестно заявяване и използване на фирма, идентична или сходна с регистрирана по-рано фирма, като прилагането на тази разпоредба по аналогия за установяване идентичност или сходство на фирмено наименование с търговска марка е недопустимо с оглед забраната на чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК.
В обратна насока – като възприетото от Варненски апелативен съд в обжалваното му определение, е приложеното от касатора определение № 2705/10. 12. 2013 г. на САС по в.ч.гр.д. № 4244/13 г., което, като постановено в производство по чл. 122 от ГПК – за разрешаване на спор за подсъдност между СГС и СРС, и съответно – неподлежащо на обжалване (срв. т. 9 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.), също е влязло в сила, както това изисква т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
Видно е от същото, че е постановено в производство по искове за преустановяване на недобросъвестното използване от ответника на фирма, поради идентичност на фирмата му със защитена търговска марка, и за прекратяване на използването на фирмата. Така предявените искове първоначално сезираният Софийски градски съд е приел за подсъдни на районен съд, а Софийски районен съд, на който делото е било изпратено от Софийски градски съд, на свой ред е приел, че по своя характер представляват искове, попадащи в обхвата на предвидената в ЗМГО гражданскоправна защита на носителя на правото на търговска марка, подсъдни по силата на чл. 77 от ЗМГО на Софийски градски съд, поради което и е повдигнал спорът за подсъдност, разрешен от Софийски апелативен съд с влязлото в сила негово определение. В последното Софийски апелативен съд е изложил, че са предявени искове по чл. 7, ал. 4 ТЗ за преустановяване недобросъвестно използване от ответника на фирмата му, поради идентичност и сходност с тази на ищеца, иск по чл. 7, ал. 5 ТЗ за преустановяване на недобросъвестно използване на фирма от ответника, поради идентичност със защитена търговска марка на ищеца, както и иск по чл. 11, ал. 2 от ТЗ за прекратяване на по-нататъшното ползване на фирмата на ответника. При така изложеното САС е приел заявените претенции за такива по чл. 7, ал. 4 и ал. 5, и чл. 11, ал. 2 от ТЗ и на основание разпоредбите на чл. 103 и чл. 104 от ГПК, като е посочил, че в ЗМГО е предвидена гражданскоправна защита на притежателите на правото на регистрирана марка, като са конкретизирани отделните искове, чрез които може да бъде реализирана, в крайна сметка е приел, че в случая съдът не е сезиран с иск за нарушаване на правото на марка на ищеца по реда на ЗМГО, а за установяване на недобросъвестно заявяване или използване на фирма на търговец, поради идентичност или сходство със защитена марка, за които е предвидена искова защита по чл. 7, ал. 4 и 5, и чл. 11, ал. 2 от ТЗ, последните не попадат в обхвата на исковете, които според чл. 77 от ЗМГО са подсъдни на СГС, като първа инстанция, следователно не са налице условията, предвидени в чл. 104, т. 6 (сега – т. 7) ГПК за разглеждане на предявените искове от СГС, като първа инстанция.
Установява се от изложеното, че поставеният по делото въпрос за действителната подсъдност на исковете, с които се търси защита срещу регистрирането и използването на фирмено наименование, като идентично или сходно на защитена марка, е разрешаван противоречиво от съдилищата.
По поставения въпрос настоящият касационен състав намира следното:
Точният смисъл на разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от ТЗ и действителният обхват на предоставяната с нея защита следва да се разглеждат в тясна връзка с установените в обективния правов ред, правила и принципи за защита на марките, като обект на защита, част от които е и наднационалното общностно право на ЕС, съставляващо част от обективния, национален правов ред, по силата договорите за функциониране на Съюза, както и на българската Конституция (чл. 5, ал. 4). В този смисъл разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от ТЗ следва да се разглежда във връзка освен със специалните норми на националното право, уреждащи защита на марките, основно тези в ЗМГО, но още и с приложимите общностни актове, какъвто в случая се явява действащата понастоящем Директива 2008/95/ЕО на ЕП и на Съвета от 22. 10. 2008 г. По приложението на кодифицираната с последната, Първа директива № 89/104/Е. на Съвета от 21. 12. 1998 г., приложимите и тълкувани от Съда разпоредби на която обаче са идентични със съответните такива на Директива 2008/95/ЕО, е постановено решение на Съда на ЕС (голям състав), цитирано и от ищеца в допълнителната му искова молба, а именно – Решение от 11. 09. 2007 г. по дело С-17/06, в което отговаряйки на преюдициален въпрос, Съдът еднозначно е приел, че използването от трето лице, без да е получило разрешение за това, на идентично с по-ранна марка наименование на дружество, търговско име или наименование на търговски обект при търговия със стоки, идентични н тези, за които е регистрирана марката, представлява използване, което притежателят на марката може да забрани в съответствие с чл. 5, параграф 1, буква а) от Директивата (Първа директива № 89/104/Е. на Съвета от 21. 12. 1998 г.), идентичен с чл. 5, параграф 1, буква а) от ДИРЕКТИВА 2008/95/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно марките, ако използването е за стоки и засяга или може да засегне функциите на марката. В такъв случай член 6, параграф 1, буква а) от Директивата може да не допусне такава забрана само ако третото лице използва дружественото си наименование или търговското си име в съответствие с честната производствена или търговска практика. В същото свое решение Съда на ЕС приема, препращайки към друго решение (Решение по дело Anheuser-Busch), че условието за използване „в съответствие с честната производствена или търговска практика“, представлява по същество израз на задължение за лоялност по отношение на легитимните интереси на притежателя на дадена марка, както и че „… при преценка спазването на това условие за добросъвестно използване трябва да се отчете, от една страна, степента, в която използването от третото лице на неговото име се възприема от съответните потребители или най-малкото от значителна част от тези потребители, като посочващо връзка между стоките или услугите на третото лице и притежателя на марката или лице, което има право да използва марката, и от друга страна, в каква степен третото лице е трябвало да знае за това. Друг фактор, който също следва да се вземе предвид при тази преценка е обстоятелството дали става въпрос за марка, ползваща се в държавата-членка, където е регистрирана или е поискана нейната защита, с добра репутация, от която третото лице може да се възползва при пускането на пазара на неговите стоки и услуги.
Видно и безспорно е следователно, че простото регистриране на търговско наименование (фирма), идентично или сходно на притежавана от друг правен субект фирма или марка, за идентични или сходни стоки и/или услуги с тези – предмет на търговската дейност на регистриращия фирмата търговец, е допустимо, доколкото не засяга правата на друго лице досежно индивидуализацията и репутацията му в търговския оборот, в контекста на задължението за лоялност по отношение на законните интереси на притежателя на дадена марка, т.е. използването в съответствие с честната производствена и търговска практика.
При изложеното налага се извод, че забраненото от чл. 7, ал. 5 от ТЗ използване от трето лице, без да е получило разрешение за това, на идентично с по-ранна марка наименование на дружество, търговско име или наименование на търговски обект при търговия със стоки, идентични на тези, за които е регистрирана марката, представлява използване, което притежателят на марката може да забрани, ако използването е за стоки и засяга или може да засегне функциите на марката, и такава забрана не би била налице, само ако третото лице използва дружественото си наименование или търговското си име в съответствие с честната производствена или търговска практика.
Соченото налага да се приеме, че доколкото, както и в процесния случай, твърденията на ищеца се заключават в недобросъвестното регистриране и използване от страна на ответника, на фирмено наименование за обозначаване на стоки или услуги, което използване засяга или може да засегне функциите на защитена марка на ищеца, и това използване не е в съответствие с честната производствена или търговска практика, то и така търсената с предявения иск защита следва да се реализира по специалният ред, предвиден за защита на марките в ЗМГО – обстоятелство, на свой ред обуславящо по така предявените искове нарочната, специална и изключителна подсъдност на същите, като първа инстанция на Софийски градски съд.
При така изложеното по противоречиво решавания от съдилищата въпрос настоящият касационен състав счита, че исковете, основани на твърдения за идентичност и сходство на фирмено наименование, със защитена марка – чл. 7, ал. 5 от ТЗ, са подсъдни на първа инстанция на Софийски градски съд, при което приема за правилна практиката, обективирана във влязлото в сила Решение № 856/27. 04. 2015 г. на Софийски апелативен съд по т.д. № 4585/2014 г.
По основателността на частната касационна жалба:
При така установеното следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на Варненски апелативен съд, като по същество същото, както и потвърденото с него първоинстанционно определение следва да бъдат отменени, а делото – изпратено на компетентния Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия по същото.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 666, постановено на 12. 10. 2015 г. от Варненски апелативен съд по ч.т.д. № 501 по описа на съда за 2015 г.
ОТМЕНЯ определение № 666, постановено на 12. 10. 2015 г. от Варненски апелативен съд по ч.т.д. № 501 по описа на съда за 2015 г., КАКТО И ПОТВЪРДЕНОТО С НЕГО определение № 1589/04. 05. 2015 г., постановено от Варненски окръжен съд по т.д. № 79/2015 г.
ИЗПРАЩА ДЕЛОТО по подсъдност на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: