Определение №474 от 22.6.2015 по търг. дело №3275/3275 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 474
гр. С., 22,06, 2015 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 3275 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ответника в производството касационна жалба срещу въззивно решение № 1287, постановено на 23. 06. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по гр.д. № 1977 по описа на съда за 2012 г. в частта му, с която след отмяна в цялост на отхвърлително решение на Софийски градски съд е уважен по същество предявеният от Б. Г. К. срещу касатора, иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ) за сумата от 30000 лева, представляваща разликата над 10000 лева до общо присъдената сума от 40000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП, настъпило на 06. 06. 2008 г., със законните последици. В частта му, с която касаторът е осъден да заплати сумата от 10000 лв. по главницата, със съответните законни последици въззивното решение, като необжалвано е влязло в сила.
В касационната жалба и в инкорпорирано в същата приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, като се твърди незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната му част, иска се отмяната му в тази му част и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен в обжалваната част, със законните последици, претендират се разноски. Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски. В необжалваната му част – за сумата 10000 лева обезщетение за неимуществени вреди, както и за присъденото обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП, ведно със законната лихва върху същите суми от датата на исковата молба до окончателното изплащане, въззивното решение е влязло в сила.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Формулираните правни въпроси, като общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, са както следва: 1. За даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с критерия за определяне на справедливо, по см. на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се противоречие със задължителна съдебна практика, посочена като ППВС № 4/68 г., макар и в решението да имало изрично позоваване на същата, както и с постановено в производство по чл. 290 от ГПК, Решение № 93/23. 06. 2011 г. по гр.д. № 43/2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. – допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; 2. Следва ли при прилагането на чл. 52 от ЗЗД съдът да се съобразява с ответника по иска, дали е деликвент, застраховател, държавата по ЗОДОВ, работодател по КТ и т.н., или обезщетението се определя по общия принцип според вредата, а не според ответника? Отново се сочи противоречие (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК) с ППВС №4/68 г., както и с решение по чл. 290 ГПК № 633/01. 11. 2010 г. на Четвърто г.о. на ВКС и № 558/28. 10. 2010 г. на Трето г.о. на ВКС; 3. Как да се тълкува с оглед прилагането на чл. 52 ЗЗД израза „икономическа конюнктура в страната“, използван в р. № 59/29. 04. 2011 г. на ВКС, Второ т.о. и израза „конкретните икономически условия“, използван в р. № 83/06. 07. 2009 г. на Второ т.о. на ВКС – като обуславящи намаляване или увеличаване на размерите на обезщетенията, с оглед глобалната икономическа и финансова криза, свиването на застрахователния пазар и тежкото състояние на икономиката, при увеличаваща се безработица и спадане доходите на хората… По този въпрос не се формулира изрично допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, но от цитираното решение № 59/29. 04. 2011 г. на ВКС, Второ т.о., с което се твърди въззивният съд да не се е съобразил, се налага извод за релевиране на противоречие именно със същото – т. 1 от ал. 1 на чл. 280 на ГПК.
Първият въпрос, с оглед изключително широката му формулировка, би могло да се приеме за релевантен, по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но в случая не е налице поддържаният от касатора допълнителен селекционен критерий по т. 1 от същия законов текст. Видно от решаващите мотиви на САС, въззивният съд се е позовал на задължително установените с ППВС № 4/1968 г. критерии за определяне на справедливо, по см. на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, не формално, както се излага от касатора. Съдът е възпроизвел в решението си установените в посоченото ППВС критерии за определяне на обезщетението по справедливост, подробно е изложил собствените си изводи, досежно приетото по делото за установено от фактическа страна, като брой, вид и характер на уврежданията на ищеца и след като е анализирал вида и тежестта на така приетите да са установени, като претърпени неимуществени вреди, именно през призмата на задължителните указания на ППВС, е формирал крайния си извод за справедлив, по см. на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за репарирането им. Противно на изложеното от касатора, въззивният съд е съобразил в решението си, както тежестта на травмите, така и времето на настъпването им, със съответстващите му социално-икономически условия, с всички произтичащи от това изводи досежно определяне размера на обезщетението. Поради изложеното и доколкото позоваването от страна на въззивния съд, на ППВС е не само формално, но са изложени подробни мотиви в посочения смисъл, не е налице и соченото противоречие с постановеното по чл. 290 решение на ВКС № 93/23. 06. 2011 г. (действителният номер на делото, по което същото е постановено е не № 43, както сочи касаторът, а № 556/2010 г. на ВКС, Второ т.о.) Вторият формулиран от касатора въпрос е ирелевантен, по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както точният смисъл на разпоредбата е разтълкуван в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото същият е включен в предмета на конкретния, процесен правен спор, нито пък отговорът му е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Въззивният съд не е обсъждал в решението си в какъвто и да било аспект, зависимост на размера на обезщетението за неимуществени вреди, от вида на конкретния субект, отговорността на който бива ангажирана за репарирането им в смисъла, изложен от касатора. Поради изложеното не подлежи на конкретна преценка твърдяното наличие и на сочения допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото разрешенията, дадени от касационната инстанция в цитираната, иначе задължителна съдебна практика, са изцяло неприложими в конкретния процесен случай. Третият, поставен от касатора въпрос, също не отговаря, както на общия, така и на който и да било от допълнителните селекционни критерии на чл. 280, ал. 1 от ГПК. С поставянето на въпроса относно това, как трябвало да се тълкуват в определена, изложена от касатора светлина конкретни изрази, използвани в цитираните и представляващи задължителна съдебна практика решения на касационната инстанция, касаторът иска да получи от настоящия касационен състав не евентуален отговор на конкретен, включен в предмета на правния спор, и обусловил изводите на съда по настоящото дело правен въпрос, а тълкуване на влезли в сила съдебни актове, постановени от други касационни състави по други дела, което е недопустимо. Освен това по съществото си, въпросът е не правен, а фактически – оценката от страна на съдилищата относно това как във всеки конкретен случай, конкретните икономически условия и/или конюнктура, биха се отразили на размерите на присъжданите обезщетения – в посока на тяхното увеличаване или намаляване, е въпрос на самостоятелна, предоставена на автономната воля и вътрешното убеждение на решаващия делото съдебен състав, преценка на приетите за установени по делото, релевантни факти и обстоятелства, поради което и не подлежи на претендираното от касатора, уеднаквяване от касационната инстанция. Същото се отнася и до дължимата от съдилищата във всеки отделен случай, преценка досежно размера на определяните обезщетения за неимуществени вреди, съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД – „по справедливост“, и в съответствие с жалонираните от задължителната съдебна практика, обективни критерии, в какъвто смисъл формулираните от касатора в краищата на т.т. 2 и 3 от р. I на касационната му жалба оплаквания, не отговарят на законоустановените в чл. 280, ал. 1 от ГПК, селективни критерии за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. При този изход на делото жалбоподателят няма право на претендираните от него разноски, а ответникът по касация има право на претендираното от него адвокатско възнаграждение, за заплащането на което са представени доказателства по делото и срещу размера на което противната страна не е възразила по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1287, постановено на 23. 06. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по гр.д. № 1977 по описа на съда за 2012 г. в частта му, с която ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Б. Г. К. по иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ), сумата 30000 лева, представляваща разликата над 10000 лева до общо присъдения размер от 40000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП, настъпило на 06. 06. 2008 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 13. 05. 2009 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „ЗД [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на Б. Г. К., ЕГН: [ЕГН], сумата 2500 лв. (две хиляди и петстотин лева) адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове:

Scroll to Top