7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№680
гр. София, 06.08. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1614 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от ответника в производството ЗК [фирма] срещу въззивно решение, постановено на 09. 01. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по гр.д. № 4574 по описа на съда за 2012 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно такова, постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 9262/2010 г., касаторът е осъден да заплати по предявен иск с правно основание чл. 407, ал. 1 от ТЗ (отм.) на Д. Д. Г., сумата 6400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания при ПТП, настъпило на 19. 08. 2005 г., заедно със законната лихва за забава, считано от 19. 08. 2005 г. до окончателното изплащане, със законните последици. По изложени в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, се иска допускане на такова обжалване, отмяна на въззивното решение и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, със законните последици.
В касационната жалба се поддържа по същество, че въззивният съд е постановил решение, което е в противоречие с нормата на чл. 20 от Наредба № 18/2004 г. за задължителното застраховане по чл. 77 от Закона за застраховането (отм.), която е била в сила към датата на процесното ПТП, като е формирал мотиви за основателността на исковата претенция, без да е налице валиден застрахователен договор. Твърди се и необоснованост на обжалваното въззивно решение, в което неправилно се замества договорният характер на отговорността на застрахователя, като се трансформира същата в деликтна такава. Излагат се оплаквания по същество и за завишен размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, несъобразен както с установените критерии за определяне на такъв размер, така и с установените по делото да са претърпени от ищцата, действителни неимуществени вреди.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се заявява и поддържа, като обосноваващ наличието на основния критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 2009 г., въпросът: Основателни ли са искови претенции, предявени на договорно основание в случаите, при които застрахователният договор, който се сочи да обезпечава отговорността на водача, е прекратен на основание чл. 20 от Наредба № 18/10. 11. 2004 г. (отм.)? По отношение на същия въпрос се поддържа наличието на допълнителен селективен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, като се твърди, че отговорът на въпроса е от съществено значение за точното прилагане на закона, доколкото по него няма произнасяне на касационната инстанция, както и за развитието на правото, предвид възможността за реализиране на права, при липса на основание за ангажиране на договорна отговорност, поради непораждане действие на застрахователния договор, с оглед неизпълнение на насрещни задължения, свързани с възникването и действието на договора, законово уредени в разпоредбата на чл. 20 от Наредба № 18 за задължителното застраховане от 2004 г.
Ответникът по касация не взема становище по жалбата. В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част за сумата над присъденените 6400 лв. до общо претендираните размери от 20000 лева, претендирани като обезщетение за неимуществени вреди, и за сумата 6000 лв. обезщетение за имуществени вреди, със законните последици, въззивното решение, като необжалвано от ищцата е влязло в сила.
Касационната жалба, като подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. При преценка на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, съобразно изложените в жалбата касационни основания и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение намира, че в конкретния процесен случай по делото не се установява да са налице, кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди обжалваното по въззивен ред първоинстанционно решение, въззивният съд е изложил в решаващите си мотиви в частта им, относима към поставения от касатора в изложението му на основанията за допускане на касационно обжалване правен въпрос, че съобразно нормата на чл. 405 /отм./ ТЗ с договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, а разпоредбата на чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ предоставя право на увредения, спрямо когото застрахованият е отговорен по чл. 45 ЗЗД, да претендира заплащане на дължимото обезщетение пряко от застрахователя на деликвента. Основанието по чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ за ангажиране отговорността на застрахователя включва наличието на валиден застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност“ между причинилия увреждането, съответно собственика на управляваното от него превозно средство и застрахователя, и фактите, включени в състава на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител на увреждането спрямо увредения, като за застрахователя се поражда задължение да обезщети вредите, дотолкова, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за непозволено увреждане. Въззивният съд е приел, че в процесния случай към момента на настъпването на застрахователното събитие касаторът [фирма] – [населено място] и С. А. А. са били обвързани от действащ валиден застрахователен договор, сключен между застрахователя и М. Ц. П., обективиран в застрахователна полица № 0069717 от 24. 12. 2004 г. Предвид установения по делото факт на прехвърляне на собствеността върху лекия автомобил с договор с нотариална заверка на подписите per. № 4654 от 05. 05. 2005 г., от застрахования П. на С. А. А. въззивният съд приема, че последният е встъпил в правата по застрахователния договор, на основание чл. 401, ал. 1 /отм./ ТЗ. По силата на цитираната норма, при липсата на изрична уговорка в обратния смисъл е настъпило правоприемство. Съдът изтъква в мотивите си, че разпоредбата на чл. 401, ал. 1 /отм./ ТЗ е приложима и към процесния застрахователен договор – договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, тъй като последната застраховка е имуществена по смисъла на разпоредбата на чл. 394 /отм./ ТЗ – има за предмет право, което за застрахования е оценимо в пари. Посочено е още в решаващите мотиви на въззивното решение, че нормата на чл. 20 от действащата към момента на настъпване на застрахователното събитие Наредба № 18 от 10. 11. 2004 г. за задължителното застраховане по чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за застраховането /отм./, издадена от Комисията за финансов надзор, съгласно която при промяна на собствеността на моторното превозно средство застраховката се прекратява, на която се позовава ответникът, не следва да се прилага, доколкото става въпрос за разпоредба в подзаконов нормативен акт, който противоречи на норма на по-висок по степен такъв, а именно – на законовата норма на чл. 401, ал. 1 /отм./ ТЗ, поради което и на основание чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове, разпоредбата на по-ниския по степен акт, не следва да бъде прилагана. В крайна сметка и с оглед на така изложеното, въззивният съд е приел, че към датата на настъпване на пътнотранспортното произшествие договорът за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен между касатора и М. П., не е бил прекратен и в правата по застрахователното правоотношение е встъпил приобретателят на превозното средство С. А. А.. На основание договора застрахователят – ответник е задължен да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на водача на застрахования автомобил за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди /чл. 405 /отм./ ТЗ и чл. 80, ал. 1 33 /отм./.
Видно е от така възпроизведените мотиви на въззивното решение, че формулираният от касатора въпрос е ирелевантен за изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Противно на имплицитно съдържащото се във въпроса и съответстващо на интерпретацията на фактите и заявените по делото правни твърдения, само от страна на ответника – касатор, въззивният съд въобще и в нито една част от своите решаващи изводи, обусловали изхода на делото, не е приемал, че застрахователният договор, който се сочи да обезпечава отговорността на водача, е прекратен на основание чл. 20 от Наредба № 18/10. 11. 2004 г. (отм.), независимо от което обаче да е стигнал до извод, че въпреки това прекратяване и независимо от същото, исковите претенции, предявени на договорно основание са основателни. Напротив – ясно и еднозначно въззивният съд е обосновал противния на съдържащия се във въпроса и решаващ, свой правен извод относно това, че договорът за застраховка не е прекратен, включително и на основание чл. 20 от Наредба № 18/2004 г., изложил е мотиви защо намира твърденията на касатора в тази насока за неоснователни, поради което и именно непрекратяване на договора, в крайна сметка е приел исковите претенции на ищцата, основани на същия непрекратен договор за основателни. При така изложеното се налага извод, че формулираният от касатора правен въпрос не е обусловил изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК и т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., поради което и по делото не се установява да е налице основният селективен критерий за допускане на касационно обжалване. Не е налице и претендираният от касатора допълнителен такъв критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, така както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТК № 1/2010 г. Липсата на практика на касационната инстанция по поставения въпрос не обосновава сама по себе си основание за допускане на касационно обжалване, а в частта им досежно опита за обосноваване на значение на отговор на същия въпрос за развитието на правото, предвид възможността за реализиране на права, при липса на основание за ангажиране на договорна отговорност, поради непораждане действие на застрахователния договор, с оглед неизпълнение на насрещни задължения, свързани с възникването и действието на договора, законово уредени в разпоредбата на чл. 20 от Наредба № 18 за задължителното застраховане от 2004 г., твърденията на касатора освен че са в пълно противоречие с приетите от съда за установени обстоятелства по делото, още са и противоречиви, и неясни, поради което и също не обосновават наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените, както основен, така и допълнителен критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова обжалване на въззивното решение, не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение, постановено на 09. 01. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по гр.д. № 4574 по описа на съда за 2012 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение, постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 9262/2010 г., „Застрахователна компания [фирма] е осъдена на основание чл. 407, ал. 1 (отм.) от ТЗ, да заплати на Д. Д. Г. сумата 6400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания при ПТП, настъпило на 19. 08. 2005 г., заедно със законната лихва за забава, считано от 19. 08. 2005 г. до окончателното изплащане на сумата.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: