6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 441
гр. София, 12.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2328 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ответника в производството касационна жалба срещу въззивно решение № 225, постановено на 25. 11. 2013 г. от Видински окръжен съд, Гражданско отделение по гр.д. № 432 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Видински районен съд, с което е признато за установено по иск с правно основание чл. 422 от ГПК по отношение на касатора, че същият дължи на ищеца исковите суми, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2831/2012 г. на Видински районен съд.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, като се твърди незаконосъобразност на въззивното решение, иска се отмяната му и връщане на делото на въззивния съд за разглеждане от друг състав, с указания по прилагането на закона. Макар и общо и не особено прецизно, но се формулира, като твърдян да е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, процесуалноправният въпрос за задълженията на съда по чл. 12 от ГПК – да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, и по чл. 235, ал. 2 от ГПК – да постанови решението си върху приетите за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото. Релевира се и се поддържа, като допълнителен селекционен критерий по т. 1 от чл. 280, ал. 1 на ГПК, противоречие на въззивното решение със задължителна съдебна практика, каквато представлява ППВС № 1/1953 г. и приложени две решения на ГК на ВКС, постановени в производства по чл. 290 от ГПК (р. 217/09. 06. 2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. и р. № 235/04. 07. 2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на IV ГО), както и бланкетно – по т. 3 от същия текст. Твърди се, че въззивният съд не е констатирал противоречие в изявленията на ищеца – изложеното в исковата молба и твърдяното, и поддържано в съдебно заседание, както и че без да изясни фактическата обстановка съдът е приел, че процесното вземане е установено, докато още в първоначално предявената искова молба на ищеца, по отношение на която впоследствие по делото не било допускано изменение, самият ищец заявявал, че исковите суми – предмет на делото, са заплатени от касатора. Излага се още, че в мотивите си въззивният съд не е обсъдил всички събрани доказателства, всички наведени доводи и възражения от страните по делото в тяхната съвкупност, поради което и не е достигнал до верни правни изводи, потвърждавайки първоинстанционното решение. Противната страна не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да постанови решението си, въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, че е видно от неоспореното и прието в първоинстанционното производство заключение на съдебно-икономическа експертиза, по която ВЛ е дало заключение на базата на обсъждането на всички доказателства, представени по делото и извършена проверка в счетоводството на ищеца и ответника, че посочените в исковата молба два броя фактури са отразени в счетоводството и на двете страни, като в това на ответника – касатор, са осчетоводени на датите на издаването им, и от проверката на счетоводните документи не се установява плащане от ответника по процесните фактури към датата на проверката на ВЛ. ВЛ е дало заключение и за размера на претендираните законни лихви. Въззивният съд е посочил още, че заключението на ВЛ е прието в съдебно заседание в първоинстанционното производство, в присъствие на процесуалните представители на страните, като процесуалният представител на ответника – касатор не е оспорил същото, а първоинстанционният съд е изложил обосновани мотиви въз основа на събраните по делото доказателства, като по същество въззивната инстанция е препратила и към мотивите на първоинстанционното решение, които е изложила, че споделя. По отношение на оплакванията във въззивната жалба, че процесните суми са изплатени от касатора, същите са приети от въззивния съд за несъстоятелни, като противни на установеното от ВЛ и доколкото и до приключването на устните състезания във въззивната инстанция, от касатора не са представени доказателства за извършено такова плащане.
Поставеният от касатора правен въпрос е формулиран толкова широко и общо – доколкото по силата на посочените норми на процесуалния закон, всеки съд във всеки свой съдебен акт, с който разрешава правен спор, с разглеждането на който е сезиран, е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, и да постанови решението си върху приетите за установени факти, и върху закона, че същият по принцип би могло да бъде приет за релевантен, като общ селективен критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е налице обаче поддържаният допълнителен такъв критерий – същият въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната и приложена задължителна съдебна практика. На първо място, видно от материалите по делото твърденията за неотстранено, поради неизпълнение от страна на съда, на императивно възложените му правомощия по осигуряване на законосъобразното движение и разглеждане на делото, противоречие между фактическите твърдения на ищеца в исковата му молба, и петитума на същата, са фактически необосновани. Видно е от договора между страните, намиращ се в приложеното заповедно производство по ч.гр.д. № 2831/12 г. по описа на В., че в р. V, т. 1 от договора е уговорено плащането на чартърната ставка да става на първо число на всеки месец, като ведно с първото плащане и преди предаването на баржата – предмет на договора, чартьорът – касатор, ще заплати ставки, както следва: – дължимата сума за текущия м. април; – едномесечна ставка в размер на 30 дни по 155 евро плюс ДДС, която ще служи като гаранция за навременното плащане и правилното стопанисване на баржата или като плащане за последния месец на експлоатация; – към 01. 05. 2011 г. – дължимата сума за м. май 2011 г. Видно от изложеното в исковата молба и съдържанието на приложените, издадени от ищеца – ответник по касация, фактури за процесните вземания, същите съставляват чартърни ставки за три дни от м. април 2011 г. и за целия м. май на същата година. В открито съдебно заседание в първата инстанция, проведено на 30. 05. 2013 г., процесуалният представител на ищеца ясно е посочил, че относно абзац седми от исковата молба (където се сочи, че сумите са платени от ответника), сумата по р. V от договора е гаранция за изпълнение на договора, която сума е извън процесните фактури и ищецът не спори за същата сума. Тази сума е внесена, като гаранция по сметка на ищеца от ответника и няма общо с процесните фактури, които са издадени. От така изложеното и цялото процесуално поведение на ищеца, вкл. и от формулирането на петитума на исковата му молба, и на задачите на допуснатата, и изслушана по негово искане съдебно-икономическа експертиза е видно, че декларираната с исковата молба, като платена от ответника сума е само тази, дължаща се и внесена от ответника, като гаранция по договора, но не и процесните суми по издадените фактури с предмет чартърни ставки за м. април и май 2011 г. На следващо място, не ес установява претендираното от касатора противоречие на процесуалното поведение на въззивния съд, с посочената и приложена съдебна практика. Същата действително е задължителна, съобразно разрешенията, дадени в т. 2 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., и акцентира върху задължението на съда да прецени всички доказателства, и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си на какво го основава, а при събрани противоречиви доказателства – мотивирано да посочи на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои – не, съобразно ППВС № 1/1953 г., както и да основе решението си върху приетите за установени по делото обстоятелства, и върху закона. Процесуалното поведение на въззивния съд в конкретния случай обаче не сочи на несъобразяване с така императивно вменените му от процесуалния закон и от задължителната съдебна практика, негови процесуални задължения. Като е изложил собствени мотиви досежно основателността на претенцията на ищеца, основани на анализа на неоспореното заключение на ВЛ по СИЕ и относно недоказаността на твърденията на касатора за твърдяното да е извършено плащане, както и чрез извършеното в мотивите на въззивното решение, след преценка на мотивите на първоинстанционното такова, препращане към последните, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон (вкл. както същите са тълкувани в ТРОСГТК на ВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.) Поради изложеното и доколкото възприетите от въззивния съд в мотивите му, разрешения на поставения правен въпрос са не в противоречие, но в съответствие с цитираната, задължителна по см. на т. 2 от ТРОСГТК № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. съдебна практика, то и не е налице поддържаният допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Такъв критерий по т. 3 от същия текст е заявен бланкетно, без от касатора да се излагат конкретни твърдения в опит за обосноваването му, поради което и по същия касационната инстанция не дължи нарочно произнасяне.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. Страните не претендират разноски за касационната инстанция.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 225, постановено на 25. 11. 2013 г. от Видински окръжен съд, Гражданско отделение по гр.д. № 432 по описа на съда за 2013 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: