8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 247
гр. С., 03,04,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1390 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ответника в производството касационна жалба срещу въззивно решение № 2037, постановено на 08. 11. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав по гр.д. № 2275 по описа на съда за 2013 г., с което след отмяна на отхвърлително първоинстанционно решение на Софийски градски съд са уважени предявените срещу касатора искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, със законните последици.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, като се твърди незаконосъобразност на въззивното решение, иска се отмяната му и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъде отхвърлени в цялост, със законните последици, претендират се разноски. Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски за касационната инстанция.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. По отношение на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, преценена съобразно съвкупно изложените в жалбата и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, настоящата инстанция намира следното:
Единственият формулиран (в р. I от приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК), като общо основание за допускане на касационно обжалване правен въпрос е „Задължително ли е посочване на дата за предаване на недвижимия имот и задължително ли е извършването на оглед на недвижимия имот при сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот?“ По отношение на същия се поддържа допълнителен селекционен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди непълнота на разпоредбите на чл. 183 и чл. 187 от ЗЗД, както и липсата на задължителна съдебна практика на касационната инстанция по този въпрос. В първата му част въпросът е не правен, а фактически, доколкото отговорът му зависи не от приложимостта на конкретна правна норма, като адресирано до неограничен кръг от субекти общо правило за поведение, а от приетите от съда за установени по делото от фактическа страна обстоятелства, относно договорните уговорки между страните и тяхното спазване и/или неспазване, с произтичащите от това спазване или неспазване, последици по отношение на заявените за съдебна защита по делото, субективни граждански права на страните. На втората част от същия въпрос отговор е даден в разпоредбата на чл. 194, ал. 1 от ЗЗД, която в своето първо изречение ясно урежда, че след като приеме вещта, купувачът трябва да я прегледа в течение на времето, което е обикновено необходимо за това в подобни случаи. Дори да се приеме, че въпросът е изцяло правен, то по отношение на същия в неговата цялост не е налице поддържания от касатора допълнителен критерий за селекция на касационната му жалба – този по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, доколкото по отношение на приложимите по този въпрос правни норми, противно на твърденията на касатора, както същите, така и съдебната практика са ясни и непротиворечиви, поради което и съществуващата практика на съдилищата не сочи на необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване такава практика, от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия и/или, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, от създаването на съдебна практика по прилагането им, или от осъвременяването й, предвид настъпили в законодателството и обществените условия, промени.
По отношение на поддържания допълнителен критерий за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – р. II от приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в който се заявява противоречие на разрешенията, дадени от въззивния съд в обжалваното му решение със задължително за съдилищата ППВС № 3 от 1973 г., въобще не е формулиран правен въпрос, който според касатора да е решен с въззивното решение, в противоречие с така посочената задължителна съдебна практика. Такъв правен въпрос, с оглед на конкретното съдържание на изложението, съдът не може и да изведе, уточни и/или конкретизира, при условията на т. 1, изр. трето, в края, от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
Същото важи и за изложеното в р. III от приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в който се поддържа допълнителен селекционен критерий по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се релевира противоречие на обжалваното решение с определение № 76 (действителният номер на определението е 78) от 12. 11. 2008 г. на ВКС, ТК по т.д. № 457/2008 г. В допълнение по отношение на р. III от изложението следва да се посочи, че освен че не е формулиран правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но и определението, на противоречие с което касаторът се позовава, като такова по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, не съставлява практика (друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос), по смисъла на т. 2 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., както това се поддържа от касатора, респ. – не обосновава възможност за допускане на касационно обжалване.
Отново същото, досежно неформулиране на релевантен правен въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата, по см. на т. 3 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., важи и за съдържанието на р. IV от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в който, както и в предходния р. III, се поддържа допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. По отношение на изложеното в същия р. IV от приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е налице и поддържаният от касатора, допълнителен критерий за подбор на касационната му жалба. Сочи се като такъв уреденият в т. 2 от ал. 1 на чл. 280, от ГПК. Всъщност обаче, доколкото се релевира противоречие на обжалваното въззивно решение с решения на касационната инстанция, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, както и с тълкувателни такива на ОСГК на ВС, действителният допълнителен селекционен критерий, на който касаторът се позовава е този по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, и наличието му отново не се установява по делото. Не отговаря на действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение началното твърдение в р. IV от изложението, че по делото било безспорно установено, че не е налице виновно неизпълнение от страна на продавача – ответник, откъдето се извежда и претендираното по-натам в същия раздел противоречие на решението, с посочената и приложена, задължителна съдебна практика. В обжалваното решение е прието за установено по делото обратното – виновно неизпълнение на конкретно договорно задължение от страна на ответника-продавач, поради което неизпълнение и съдът е приел, че е възникнало потестативното право на ищеца да развали договора. Оттук и не е налице претендираното противоречие на решаващите правни изводи на съда в обжалваното въззивно решение, с посоченото и приложено решение № 153 от 28. 12. 2012 г. по т.д. № 1022/2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. Същото е постановено в производство по допуснато касационно обжалване на въззивно решение, по правния въпрос „Представляват ли евентуалните негативни последици за купувача по предварителния договор от учредяването от страна на продавача на договорна ипотека върху имота – предмет на предварителния договор, предпоставка за възникването и упражняването на потестативното право на купувача за разваляне на договора по чл. 87, ал. 1 или ал. 2 от ЗЗД?“ Отговор на такъв или сходен правен въпрос (макар и такъв да не е формулиран въобще от касатора по настоящото дело), от който отговор да е обусловен изходът на делото, въззивният съд в обжалваното си решение не е давал. Мотивите на цитираното решение на касационната инстанция № 153 от 28. 12. 2012 г. по т.д. № 1022/2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., на посочените в същото решение други, задължителни за съдилищата такива – № 931/21. 01. 2010 г. по гр.д. № 5000/08 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. и ТР30-1981-ОСГК, както и на цитираните от касатора решения на ВКС по т.д. №№ 661/08 г., 1022/11 г., 72/12 г., дават задължителен отговор на въпросите относно това, дали разпоредбите на чл. 87, ал. 1-4 от ЗЗД имат диспозитивен и/или императивен характер, както и представляват ли евентуалните негативни последици за купувача по предварителния договор от учредяването от страна на продавача на договорна ипотека върху имота, предмет на предварителния договор, предпоставка за възникването и упражняването на потестативното право на купувача за разваляне на договора по чл. 87, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД. В посочените решения на първия въпрос е отговорено (както се твърди и от самия касатор в изложението му), че с изключение на ал. 3, останалите разпоредби на чл. 87 от ЗЗД са диспозитивни, а на втория въпрос е отговорено отрицателно в смисъл, че евентуалните негативни последици за купувача или настъпилите такива от ипотекирането на имота му сами по себе си не могат да представляват самостоятелно основание за разваляне на сключения предварителен договор, а само доколкото те се резултат на виновното неизпълнение на задължението на продавача по предварителния договор. Не е налице твърдяното противоречие между обуславящите изхода на делото изводи на въззивния съд в обжалваното му решение, с така посочената и приложена, задължителна съдебна практика по втория, решен от касационната инстанция правен въпрос. В мотивите си въззивният съд се ограничава да посочи, че за ищеца валидно е възникнало потестативното му право да развали договора, но не поради съществеността на евентуалните негативни последици от конкретно неизпълнение върху имуществената сфера на кредитора (както това се неоснователно се твърди от касатора), които поради това да са въздигнати от съда в самостоятелно основание за развалянето на договора, а като следствие от неизпълнение на конкретно, договорно задължение на ответника – касатор. Неоснователно е позоваването от страна на касатора на мотивите на въззивния съд в частта им, в която съдът е приел, че установеното неизпълнение на договорно задължение на ответника, съществено засяга правната сфера на кредитора, поради което изявлението на ищеца да развали договора е прекратило договорните отношения. Не в противоречие, а в унисон с цитираната задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, като правопораждащо потестативното право на ищеца да развали договора, неизпълнението от страна на касатора, на конкретно негово договорно задължение. Съществеността на това неизпълнение (неправилно отнасяна от касатора към евентуалните негативни последици от неизпълнението за правната сфера на кредитора, които последици не съставляват самостоятелно основание за разваляне на договора), видно от действителното съдържание на мотивите на въззивното решение, съдът е оценявал с оглед дължимата преценка, дали в случая неизпълнената част от задължението не е незначителна с оглед на интереса на кредитора по см. на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД. Обосноваността на изложените изводи на съда в тази насока би била годен предмет на преценка в евентуално същинско касационно производство, по оценяване на правилността на въззивното решение по същество и след евентуалното допускане на неговото касационно обжалване. Такава преценка обаче, като относима към правилността на въззивното решение, е недопустима в настоящото производство с предмет установяване наличието или липсата на основание за допускане на касационно обжалване на същото решение. Въобще не става ясно кои изводи на въззивния съд касаторът претендира да противоречат на цитираната от него в края на р. IV от изложението му на основанията за допускане на касационно обжалване, също задължителна съдебна практика (с изключение на посочените там, но незадължителни определения на ВКС в производства по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, с които не се допуска касационно обжалване), част от която практика припокрива обсъдените непосредствено по-горе в настоящите мотиви, съдебни решения на касационната инстанция. Така изложеното, както и липсата на формулиран конкретен, релевантен правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като разрешен в противоречие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика, сочат на недопустимост, в конкретния процесен случай на касационно обжалване на въззивното решение, и на така заявените основания.
Оплакванията в р. V от жалбата и приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК досежно присъдените от въззивната инстанция разноски се отнасят до друго решение (с друг номер и постановено по друго дело), а не до процесното, с което разноски, представляващи адвокатски хонорар на ищеца в производството не са присъждани, поради което и по същите оплаквания касационната инстанция не дължи произнасяне.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора, както основен, така и допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. При този изход на делото жалбоподателят няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, а ответникът по жалбата има право на такива в пълен размер, представляващи адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 1, ал. 1 от представения договор за правно обслужване, служещ и като разписка за получаването на сумата (срв. т. 1, в края от ТРОСГТК на ВКС № 6/2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г.)
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2037, постановено на 08. 11. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав по гр.д. № 2275 по описа на съда за 2013 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на М. Р. К., гражданин на И., чрез адв. В. Д. от САК, сумата 1500 E. (хиляда и петстотин евро) адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: