16
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 835
гр. С., 11,11, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 3566 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от [фирма], ЕИК:[ЕИК] касационна жалба срещу въззивно решение № 33, постановено на 10. 06. 2014 г. от Бургаски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 95 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Бургаски окръжен съд по т.д. № 541/2012 г., с което на свой ред е отхвърлен предявен от касатора срещу Р. Д. Д., ЕГН: [ЕГН] и К. С. Й., ЕГН: [ЕГН], съответно издател и авалист по запис на заповед, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване по отношение на ответниците, че същите дължат на касатора солидарно сумата 32000 лв. по запис на заповед, издаден на 15. 12. 2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26. 03. 2012 г. до окончателното изплащане, със законните последици.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на въззивното решение, поради неправилно прилагане на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 283, т.т. 2 и 3 от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в цялост, със законните последици, претендират се разноски за трите съдебни инстанции. Ответниците по касация оспорват жалбата, първата от тях претендира и разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
Искът е предявен от касатора за установяване на негово вземане към ответниците по касация, в качеството им на издател и авалист по запис на заповед за процесната сума 32000 лв. от 15. 12. 2010 г. След оспорване от ответниците в отговорите им на исковата молба, на задълженията им по менителничния ефект, като обезпечаващи претендирани от касатора техни парични задължения, произтичащи от неизпълнение на задължения по съществували между страните по делото, трудови правоотношения с предмет работа в казино (формиран дълг на клиент, който поради неизпълнение на задълженията на ответниците не е заплатил стойността на дължимите от него облози – обстоятелство, по което не се спори по делото), в допълнителната си искова молба, оспорвайки твърденията на ответниците в тази насока, касаторът е изложил, че било налице признание на дълга от страна на увредилия казиното клиент, както и съгласие на ответниците да изпълнят вместо него неговото задължение, поради което и дори и да се приемело, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение по каузално правоотношение, то това е правоотношението по сключения между страните неформален договор за заместване в дълг, с негово – на кредитора, изрично съгласие. При така изложеното, първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест между страните, като в частност е указал на ищеца – касатор, че носи такава да установи валидното възникване и съществуване на заявеното в заповедното производство парично вземане спрямо ответниците, както и твърдяното от него, каузално правоотношение между страните по договор за заместване в дълг, съществуването на задължението по него, неговата изискуемост и размер, а на ответниците е указано, че следва да докажат погасяване на съществуващи техни задължения към ищеца, съобразно претенцията, както и въведените възражения. Във въззивната инстанция не са събирани доказателства.
За да постанови решението си, въззивният съд, след като е препратил в цялост, на основание чл. 272 от ГПК, към възприетите и от него мотиви на първоинстанционния съд, е изложил свои собствени мотиви по спора, като в относимата им към релевираните от касатора в жалбата му оплаквания, и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване твърдения, тяхна част е приел за безспорно установено по делото, че двете ответнички по касация са били в трудовоправни отношения с касатора – първата първоначално на длъжност „събирач на облози“, а след 01. 11. 2010 г. – „контрольор казино“, втората – първоначално на длъжност „крупие“, а от 22. 10. 2010 г. – „контрольор казино“, процесният запис на заповед е подписан от двете – от първата, като издател, а от втората – като авалист, на 15. 12. 2010 г., няколко дни след която дата трудовите правоотношения и на двете, били прекратени. Въззивният състав е приел за правилно извършеното от първоинстанционния съд разпределение на доказателствената тежест, като съобразено със задължителната съдебна практика на касационната инстанция, като е посочил, че ищецът е освободен от задължението да доказва каузално правоотношение, ако оспорването на ответниците е общо, в случая обаче е налице подробно оспорване на записа на заповед, което вменява в задължение на ищеца да докаже не само редовността на записа от външна страна, но и съществуването на каузалното правоотношение, от което произтича задължението за плащане. Въззивният съд е изложил по-натам, че по делото са събрани достатъчно доказателства, сочещи каква е причината и какво всъщност обезпечава процесният запис на заповед, а именно – че едно от задълженията на Р. Д. по трудовия й договор е било първо да събира от желаещите да играят в игралната зала дължимият паричен залог, след което да дава разрешение да се играе, установено е също, че клиент на казиното играл, без да плати предварително дължимия залог и натрупал процесната сума, тази сума останала несъбрана – обстоятелство, установено при извършена проверка и доколкото това било нарушение, допуснато от страна на Р. Д., на същата й било предложено или да заплати тази сума, или да бъде уволнена. Съдът е посочил, че според събраните по делото свидетелски показания, такова грубо нарушение на всички правила било установено да е допуснато и от другата ответничка, както и че процесният запис на заповед бил подписан и от двете, за да не бъдат уволнени – Р. Д. като издател, която като началник смяна е допуснала игра без предварително плащане на залога, а К. С., като крупие приела да отговаря солидарно, т.к. допуснала да се играе в противоречие с правилата, установени в дружеството. При така установеното, въззивният съд е направил извод, че подписвайки записа на заповед ответниците са се задължили, при условията на солидарност да заплатят на работодателя – касатор процесната сума, представляваща вреда, настъпила в резултат на допуснато нарушение на трудовите им задължения, като не се сочат други налични облигационни отношения между страните, чието изпълнение е следвало да се обезпечат с менителничния ефект, липсват доказателства и за това, авалът да е реализиран с оглед функциите му по смисъла на чл. 483 ТЗ, предвид което въззивният съд е приел за неоснователно възражението на касатора, че не е установена по делото връзката между трудовото правоотношение на ответниците, и издаването на записа на заповед. Въззивният състав е приел за неоснователно твърдението на касатора за налично заместване в дълг, като е посочил, че процесният запис на заповед обезпечава заплащането на щетата, настъпила за работодателя, което е допуснато да стане от работещите по трудов договор, нарушавайки задълженията им по този договор, и урежда отношенията между тях, а не между ответниците, и третото лице. В заключение, съдът е приел, че с оглед специалния ред по Кодекса на труда, който урежда реда и размера на имуществената отговорност на служителя за вреди, причинени на работодател, настъпили при и по повод изпълнение на трудовите им задължения, в нарушение на чл. 203, ал. 1 и чл. 210 КТ, страните по трудовото правоотношение са уредили имуществената отговорност на ответниците, чрез издаване именно на запис на заповед и авалирането му, поради което и същият е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 44 ЗЗД.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулират, като претендирани от касатора да съставляват годно общо основание за допускане на такова обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., въпросите:
Процесуалноправни въпроси:
1. Как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед? 2. При наличието на твърдение на ответника за съществуващо каузално правоотношение, в чия тежест – на ищеца или на ответника следва да се възложи установяване съществуването на това правоотношение и евентуално погасяване на произтичащите от него задължения? 3. При направено общо оспорване на вземането по редовен от външна страна менителничен документ, същото представлява ли възражение срещу вземането от страна на ответника-издател на записа на заповед и следва ли в такъв случай ищеца да носи доказателствената тежест относно установяване наличието на каузално правоотношение? 4. При установителен иск по чл. 422 ГПК, когато вземането произтича от запис на заповед и поемателят основава претенцията си на валидна абстрактна сделка, а издателят въвежда в процеса общи възражения, представляващи по-скоро предположение за причините за издаване на заповедта, в хипотезата на недоказаност на претендираната от издателя кауза, следва ли съдът задължително да се произнесе по основателността на установителния иск с оглед валидността на абстрактната сделка? 5. При установителен иск по чл. 422 ГПК, когато вземането произтича от запис на заповед и поемателят основава претенцията си на валидна абстрактна сделка, алтернативно посочва наличието на договор за заместване/встъпване в дълг като каузално правоотношение, а издателят въвежда в процеса различно каузално правоотношение, в хипотезата на недоказаност и на претендираната от поемателя, и на претендираната от издателя кауза, следва ли съдът задължително да се произнесе по основателността на установителния иск с оглед валидността на абстрактната сделка? 6. Кой носи тежестта за доказване и какъв е предметът на доказване при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК, основаващ се на абстрактна сделка, обективирана в запис на заповед и направено възражение от страна на длъжника при различните хипотези: а/ претендирано вземане от поемателя по запис на заповед и въведено от длъжника предполагаемо каузално правоотношение между страните и б/ посочени от кредитора и длъжника различни каузални правоотношения, изпълнението на които да е обезпечено с издадения запис на заповед?
По отношение на същите се претендира да са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 17 от ТРОСГТКВКС № 4/13 г. и Решение № 173 от 12. 01. 2011 г. на ВКС по т. д. № 901/2009 г., I т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК – основание за допускане до касационно обжалване по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и да са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – основание по т. 3 от същия текст.
С оглед възпроизведените по-горе решаващи изводи на въззивния съд, по препращане – и на първоинстанционния такъв, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въпросите са релевантни. По отношение на същите обаче не са налице претендираните от касатора допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 от ГПК, така както същите са разяснени с т.т. 2 и 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2008 г. Видно както от действителните, установими по делото обстоятелства, така и от мотивите на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, дадените от съда в обжалваното му решение, отговори на поставените въпроси, са в пълно съответствие със задължителната, уеднаквена практика на касационната инстанция по поставените правни въпроси, обективирана в т. 17 от ТРОСГТКВКС № 4/13 г. Както се изложи, на релевираното от ответниците оспорване на дължимостта на сумата по записа на заповед, като недопустимо обезпечаващ задължения за репариране на нанесени на касатора вреди вследствие неизпълнение на задължения по трудови правоотношения, последният в допълнителната си искова молба е заявил насрещно твърдение, че всъщност записът на заповед обезпечава задължения на ответниците по друг каузален договор – за заместване в дълг на трето лице. При така изложеното още първоинстанционният съд, в пълно съответствие с правилата за разпределяне на доказателствената тежест в гражданския процес (чл. 154 ГПК) и задължителните указания на касационната инстанция, дадени с т. 17 от ТР № 4/13 г. е указал на страните, съответно да установяват всяка от тях твърденията си, на които основават исканията и/или възраженията си по делото, като на ищеца е било указано, че следва да докаже именно и само твърдяното от него в противовес на оспорването на ответниците обезпечаване, чрез менителничния ефект, на техни задължения, произтичащи от трудови правоотношения, наличие на договор за заместване в дълг, произтичащите от това задължения на ответниците, и тяхното съществуване в претендирания от ищеца размер. Вследствие на така извършеното разпределение на доказателствената тежест, възприето като правилно и от въззивния съд, инстанциите по същество са приели твърденията на ответниците за доказани по делото, съответно – тези на ищеца – за недоказани, в какъвто смисъл са изложили и изводите си, обусловили изхода на делото. В този смисъл, формулираните от касатора четвърти и пети въпрос се явяват и фактически необосновани, с оглед действителните мотиви на въззивния съд (по препращане – и на първоинстанционния), доколкото инстанциите по същество не са приели недоказаност на твърденията и на двете страни по делото в частта им досежно претендираните да са налични, каузални правоотношения между тях, но напротив – счели са тези на ответниците за установени по делото, противно на тези на ищеца, приети за недоказани. Фактически необоснован е и третият въпрос, доколкото според мотивите на инстанциите по същество, оспорването на ответниците е не само общо, във вложения от касатора и обоснововащ въпроса, смисъл.
По изложените причини не е налице противоречие с цитираното задължително решение на касационния съд, постановено в производство по чл. 290 ГПК – част от вече уеднаквената с ТР практика на касационната инстанция, а при наличието на задължителна и актуална съдебна практика на касационната инстанция, обективирана в посоченото ТРОСГТКВКС № 4/13 г., необходимост от изоставянето, допълването и/или актуализирането на която, според настоящия касационен състав не се установява да е налице по делото, с оглед конкретно формулираните от касатора правни въпроси, не е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на който касаторът и само общо се позовава.
7. В чия тежест следва да се възложи доказването на причините, поради които са настъпили вредите, както и тяхното естество? 8. Следва ли, след като съдът е приел, че са налице вреди, същият да прецени дали същите не са причинени от деликт или други задължения, породени на основание извъндоговорни отношения? Същите се обосновават с хипотетичните твърдения, че тъй като не всяка вреда причинена от лице, което се намира в трудовоправни отношения с пострадалото лице представлява вреда, за която следва да бъде реализирана отговорност по КТ, а за да се приеме, че именно това е редът за обезщетяването на вредата, задължително следвало да се установи, че вредата е настъпила именно при и по повод изпълнение на възложената работа. Ето защо след като съдът е установил, че са налице вреди за дружеството, то следвало да обсъди характера на тези вреди и най-вече следва ли и на какво основание да се приеме, че същите са причинени от ответниците „при и по повод изпълнението на техните трудови задължения“, а изводът на съда, че процесният запис на заповед бил подписан с цел посредством него да се реализира личната имуществена отговорност към работодателя на служителките му – ответници по касация за допуснати от тях нарушения на трудовите им задължения, при и по повод изпълнение на възложената им работа, от които за ищеца е възникнала вреда е необоснован, непочиващ на събрани по делото доказателства и изведен по-скоро на база на отрицателни твърдения за наличието на други правоотношения между страните, което обстоятелство било ирелевантно както за валидността на записа на заповед, така и валидното поемане на задължение по същия.
Въпросите са ирелевантни по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. Видно от действителните мотиви на въззивния съд, изходът на делото съобразно същите е обусловен от недоказването от страна на касатора, на наличието на друго, извън трудовите правоотношения, каузално такова между страните, а именно – договор за заместване в дълг. В този смисъл, по делото не са релевирани своевременно пред първоинстанционния съд, нито са обсъждани в решаващите мотиви на въззивния съд, като доказани и/или недоказани, в какъвто смисъл въпросът за разпределянето на доказателствената тежест за установяването им би бил релевантен по делото, твърдения и/или възражения на страните за извъндоговорни причини, обусловили вредите и/или пък за евентуален техен извъндоговорен произход, в отлика от заявяваните, и поддържани от страните, противоречащи си твърдения досежно именно договорен такъв произход, но от различни, твърдяни от страните по делото, конкретни договори – каузални правоотношения.
9. Когато едно лице не е било на работа, възможно ли е да се приеме, че настъпилите вреди са настъпили при и по повод на възложената работа? 10. Длъжен ли е съдът да анализира и какви са били конкретните трудови задължения на ответницата, за да приеме дали именно при и по повод възложените й трудови функции са настъпили вредите? По отношение на същите се твърди, че от събраните по делото доказателства се установявало, че ответницата Р. Д. е заемала длъжност „контрольор казино“, а не събирач, каквато е била предишната й длъжност, следователно същата нямала възложена трудова функция да формира кредит на клиентите, така както събирача на облози, в резултат на което не можело да се направи извод, че вредите са произтекли при и по повод възложените й трудови функции.
Първият от двата въпроса (№ 9) не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г., доколкото по отношение на същия въобще не се прави опит за обосноваване на релевантността му по смисъла на посочения законов текст, както и като ирелевантен за изхода на делото, доколкото предпоставяните в същия обстоятелства, въобще не са обсъждани от въззивния съд в мотивите му, нито пък в някаква степен са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Същото се отнася и за втория въпрос, като несъответен на обстоятелствата по делото, доколкото видно от изложените мотиви на въззивния съд, същият е обсъдил именно трудовите функции на ответниците и въз основа на това е стигнал до решаващите си за изхода на делото изводи, правилността на които сама по себе си е извън предмета на настоящото производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
11. Може ли да се говори за липса на ценности и блага, които да се били в патримониума на дружеството и за които да са налице предпоставките за ангажиране на имуществена отговорност на ответниците по реда на КТ, в случай на формиране на електронен кредит в игрална машина, без предварително събиране на парите от клиента-играч? Въпросът е фактически а не правен, както това императивно изисква чл. 280, ал. 1 ГПК, вр. с т. 1 от ТР № 1/2010 г., поради което и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът сочи, че по формулираните в т. 7 до т. 11 процесуални (каквито част от въпросите не са – бел. на докладчика в касационната инстанция) въпроси, нямало постановена задължителна съдебна практика, но счита, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което в тази част жалбата следва да бъде допусната и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросите относно реализирането на имуществената отговорност и отграничаването на вреди настъпили при и по повод на работа от тези настъпили на друго правно основание, според касатора са от значение за развитието на правото, както и въпросът дали може да се приеме за вреда непостъпването в касата на дружеството на пари, формирани като електронен кредит в игрален автомат.
Така претендираният от касатора по отношение на въпросите №№ 7-11 от изложението допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не се установява да е налице по делото. Липсата на съдебна практика по определени въпроси не сочи само по себе си на наличието на такъв критерий, така както същият по задължителен за съдилищата начин е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., позоваването на конкретната норма на процесуалния закон също не съставлява обосноваване на такъв критерий, а по делото касаторът нито сочи, нито обосновано установява наличието на конкретни, приложими правни норми, които да са неясни и/или противоречиви, което да налага създаването и/или промяна на съществуваща практика по прилагането им, нито пък създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, обосноваващо осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
Материалноправни въпроси:
1. Възможно ли е паралелно съществуване на облигационно и трудово правоотношение между едни и същи правни субекти – работодател и служител, и валидността на договор за встъпване/ заместване в дълг, сключен между работодател и служител, с който служителят се задължава да плати задължението на трето лице към работодателя? Релевира се противоречие с Решение № 134 от 10. 09. 2012 г. на ВКС по т. д. № 134/2011 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Въпросът е ирелевантен, с оглед действителните мотиви на въззивния съд – такава принципна възможност не е отречена от съда, напротив – изрично е призната в мотивите на обжалваното решение, а твърденията на касатора, основани на твърденията му за наличието между страните на договор за встъпване в дълг, са приети от съда за неоснователни не поради принципното отричане от страна на съда на предпоставяната от въпроса възможност, а поради неустановяването по делото на наличието на претендираното от него, конкретно каузално правоотношение по встъпване/заместване в дълг, в отлика от тези, твърдяни от ответниците.
2. Допустимо ли е авалистите да релевират менителнични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение на издателя на записа на заповед? Твърди се противоречие с Решение № 17 от 21. 04. 2011 г. на ВКС по т. д. № 213/2010 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, според което основен принцип в менителничното право, установен в разпоредбата на чл. 461 ТЗ е, че нищожността на една менителнична сделка не се отразява върху възникналите въз основа на нея други менителнични правоотношения, щом като от външна страна нищожната сделка отговаря на предвидените в закона изисквания относно нейната форма и съдържание. Проявление на този принцип е невъзможността на авалиста да се позове на недействителността на задължението на хонората, а поради самостоятелният, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението относно формата), така и неговите лични (относителни) възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Цитира се решение № 233 от 18. 12. 2013 г. на ВКС по т. д. №1036/13 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, според което съгласно ясната разпоредба на чл. 485, ал.2 ТЗ задължението на поръчителя по менителнично задължение е действително и когато самото обезпечено с него абстрактно задължаване е недействително на каквото и да е основание, освен поради недостатък във формата, тази разпоредба доразвива общия принцип в чл. 461 ТЗ, че нищожността на самата менителнична сделка не се отразява на свързаните с нея други менителнични правоотношения, при положение, че не става въпрос за недостатъци от формална страна на самата ценна книга (липса на форма и недостатък в съдържанието – без някое от задължителните законови реквизити).
3. Задължението на авалиста по запис на заповед самостоятелно и независимо от задължението, което обезпечава ли е и може ли авалистът да противопоставя на поемателя на записа на заповед личните възражения на издателя за обвързаност между записа на заповед и обезпеченото каузално правоотношение с поемателя? Сочи се противоречие с Решение № 26 от 24. 04. 2014г. на ВКС по т. д. №1027/13 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, Решение № 120 от 30. 07. 2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 17 от 21. 04. 2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, II т. о.
Касаторът сочи, че така формулираните въпроси са в контекста на оплакване за неправилност и необоснованост на решението поради допуснати от съда процесуални нарушения, и неправилно приложение на материалния закон, в какъвто смисъл визираното в изложението несъгласие с изводите на съда и с анализа на доказателствата, не били съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, а се отнасяли изключително до стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Необсъждането на основни възражения релевирани във въззивната жалба, неправилното разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд, без да бъде отчетен този факт от въззивната инстанция, както и неправилната преценка на наличието на общи неконкретни възражения, представляващи изразено предположение от страна на издателя относно наличие на каузално правоотношение, според касатора са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело.
По въпросите се дължи обща преценка, с оглед на това, че на практика имат един и същ смисъл, като съставляващи редакционни вариации на общия въпрос за възможността на авалиста да противопоставя на поемателя релативни (произтичащи от каузално правоотношение между поемателя и издателя), възражения срещу дължимостта на задълженията му по менителничния ефект. Въпросите са принципно релевантни по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г., като относими към реализирането на отговорността на втория ответник по касация – авалист по процесния запис на заповед. По отношение на същите обаче не е налице претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Задължителната практика на касационната инстанция допуска изключения от твърдяната от касатора, принципна невъзможност за авалиста да релевира основани на каузално правоотношение с поемателя възражения в две насоки – когато и авалистът е страна по каузалното правоотношение между издателя и поемателя, както и при недобросъвестност на поемателя, или злоупотреба от негова страна с право, схващани като субективно знание у поемателя, че с оглед на действителните отношения между страните по каузалното правоотношение, не се дължи плащане и по менителничния ефект. Видно от установените по делото обстоятелства и обусловилите изхода на делото във въззивната инстанция мотиви на въззивния съд, в конкретния случай авалистът (вторият ответник) е също страна по каузално трудово правоотношение, задължения по което са възприети, и изложени от въззивния съд, като съществуващата причина за издаването на процесния запис на заповед, в какъвто смисъл и крайните изводи на съда са не в противоречие, а в съответствие с постоянната, задължителна съдебна практика на касационната инстанция, относно възможността на авалиста да противопоставя на поемателя и релативни възражения срещу менителничния ефект. От друга страна изводите на въззивния съд досежно недължимостта по менителничния ефект и от страна на авалиста, основани на приемането, че в случая не се установява авалът да е реализиран с оглед функциите му по смисъла на чл. 483 ТЗ, и при установените по делото конкретни обстоятелства относно начина на едновременното поемане от страна на издателя и авалиста, на иначе отделните, самостоятелни менителнични задължения, но в обезпечение на едни и същи задължения, вменени им от общия им работодател – поемател по записа на заповед, се основават в крайна сметка, отново в унисон със задължителната съдебна практика на касационната инстанция, на възприетата от страна на съда, с оглед установените по делото общи факти по отношение и на двамата ответници, именно недобросъвестност на касатора – поемател в отношенията му с авалиста – втори ответник.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора, както основен, така и допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
При този изход на делото в касационната инстанция касаторът няма право на разноски за същата, а на първия ответник по касация, претендиращ разноски за касационната инстанция, се дължат такива, представляващи адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 33, постановено на 10. 06. 2014 г. от Бургаски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 95 по описа на съда за 2014 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на Р. Д. Д., ЕГН: [ЕГН] сумата 560 лв. адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: