19
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 827
С., 09,11, 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, в закрито заседание на седми май през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Иво Димитров
като изслуша докладваното от съдията Димитров т.д. № 2607 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от дружеството „Ей Ай Д. Ю. Л.”, регистрирано в А. и У. срещу Решение № 110 от 30. 04. 2014 год. по т.д.№ 107/2014 год. на Варненския апелативен съд.
Въззивното решение е постановено по жалбата на [фирма] срещу тази част от Решение № 10 от 03. 01. 2014 год. по т.д. № 240/2013 год. на Варненския окръжен съд, с която е бил уважен до размера на 29873 евро предявеният от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ, в частта с която е присъдена законната лихва, считано от 07. 02. 2013 год. – датата на исковата молба, както и разноски в размер на 6208.88 лв. Като е счел първоинстанционното решение за неправилно, въззивният съд го е отменил и е отхвърлил иска на застрахователното дружество.
Решението е постановено при участието на [фирма] в качеството на трето лице помагач на страната на ответника по иска.
В касационната жалба се излагат оплаквания, съставляващи касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Иска се отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяването на друго такова по спора между страните, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен, със законните последици.
Твърдението в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е за наличието на всички предпоставки по чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на шест посочени въпроса.
В представен по реда и в срока на чл. 287, ал.1 ГПК писмен отговор ответникът по касация [фирма] изразява становище, че не е налице което и да е от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на изложените въпроси. Счита, че тези въпроси са обусловени от установените по делото факти, които Варненският апелативен съд е обсъдил в съответствие с чл. 12 и чл. 235 ГПК и въз основа на тях е постановил обосновано и законосъобразно решение. Прави искане за присъждане на разноски в размер на 1820 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Предявен е иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ.
Претенцията на „Ей Ай Д. Ю. Л.” срещу [фирма] е за възстановяване на изплатено обезщетение в размер на 35352 евро по договор за застраховка, сключен на 01. 01. 2011 год., обективиран с полица № 30.0.09.071 – 02, между праводателя му „Ч. Ю. С.А.” (Република Ф.) и „В. У. Систем А/С” (Д.) за покриване на рискове от загуба или увреждане, настъпили по повод извършване на сухопътен, морски или въздушен превоз или стопанисване (включително кратковременно или продължително складиране, излагане или съхраняване) на описаното в т.1.7. от застрахователната полица имущество. Няма спор, че на 12. 07. 2011 год. на територията на [фирма] са били причинени вреди на три броя компоненти от ветрогенераторни кули, за които също е безспорно, че съставляват част от имуществото на застрахования, посочено в полицата. Поради настъпилото застрахователно събитие, застрахователят е заплатил на 18. 01. 2012 год. на застрахования „В. У. Систем” (Д.) обезщетение в размер на 35352 евро, след което на 07. 02. 2013 год. е насочил регресната си претенция срещу [фирма]. Обосновал я е с това, че застрахователното събитие е настъпило в резултат на неизпълнена грижа на добър търговец от страна на пристанището, чиито служители не са укрепили празни метални контейнери в близост до застрахования товар и при падането им, той е бил увреден.
Последователно подържаната теза на [фирма] е, че падането на контейнерите и като резултат – увреждането на застрахованото имущество, не се дължи на виновно поведение на негови служители и неполагане грижата на добър търговец по смисъла на чл. 302 ТЗ, а на наличието на непреодолима сила – форсмажорно обстоятелство по смисъла на чл. 27.3. от Договор за пристанищни услуги № 34/01. 01. 2011 год. Същото се изразявало в наличието на силен вятър към момента на застрахователното събитие, който въпреки правилното подреждане и укрепване на празните метални контейнери и предприетите мерки, е причинил падането им върху ветрогенераторните компоненти.
Първоинстанционният съд е приел, че не е доказано наличието на форсмажорно обстоятелство, поради което е уважил предявеният иск до размера, съобразен със заключението на назначената по делото експертиза за определяне естеството и стойността на вредите. Пред въззивната инстанция не са искани и не са събирани нови доказателства. За да отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска на „Ей Ай Д. Ю. Л.” – А., съставът на апелативния съд е приел от фактическа страна за безспорни между страните обстоятелствата относно сключването на застрахователен договор по застрахователна полица № 30.0.09.071 – 02, по силата на която застрахователят е предоставил закрила срещу настъпването на рискове от загуба или увреждане, настъпили по повод извършване на сухопътен, морски или въздушен превоз или стопанисване (включително временно или продължително складиране, излагане или стопанисване) на застрахованото имущество, описано в т.1.7. от полицата, за периода 01. 01. 2011 г. – 31.12.2011 г., с териториален обхват, посочен в т.1.8., включващ и територията на Република България, както и фактът , че [фирма] е дъщерно дружество на „В. У. Систем А/С“ (Д.), действащо на територията на Република България, и същото има качеството на „застраховано лице“, по смисъла на т. 1.2. от застрахователната полица. Видно от представения като доказателство договор за пристанищни услуги № 34/01. 01. 2011 г., по възлагане на [фирма], част от застрахованото имущество, а именно компоненти от ветрогенераторни кули са били депозирани за съхранение в товарен терминал на ответното дружество, а от Акт за авария № 3-60/12. 07. 2011 г. и писмо от 13. 07. 2011 г., изходящи от ответника по касация се установява, че през нощта на 12. 07. 2011 г., блок от метални контейнери стифирани на четири реда в близост до компонентите от ветрогенераторните кули, а именно – на 13 стиф, 53/54 колона е паднал върху компоненти на ветрогенераторни кули със серийни номера 147 930, 147926 и 147931, в резултат на което повърхностните им покрития са били увредени. От представените като доказателства доклад за щета от 21. 12. 2011 год., изготвен от застрахователя и доклад за извършена работа по ремонта, във връзка с настъпилото на 12. 07. 2011 год. застрахователно събитие се установява, че застрахованото лице [фирма] е отправило претенция към застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, в размер на 38 052 евро, от които 27891, 00 евро – разходи за труд във връзка с отстраняването на причинените върху компонентите на ветрогенераторните кули вреди на място – на територията на самото пристанище, 1 347 евро – други разходи на ден, 608 евро – разходи за материали, 1 391 евро – разходи за настаняване (за хотел) на лицата, извършващи ремонт на компонентите на ветрогенераторните кули вреди на място – на територията на самото пристанище, 6 788,00 евро – разходи за транспорт във връзка с извършения ремонт и 27,00 евро – други променливи разходи, свързани с ремонта. Съобразно заключението на вещото лице по извършената съдебно-счетоводна експертиза пред ВОС се установява, че стойността на вредите на застрахованото имущество е в размер на 29 873 евро, а размерът на направените разходи за възстановяване на щетите е 38 082 евро. Съобразно условията на застрахователния договор, от определеното от застрахователя обезщетение за вредите, в размер на 38 052 евро е приспадната сумата 2 700 евро, представляваща размера на договореното самоучастие на застрахования в случай на настъпило застрахователно събитие, в резултат което застрахователното обезщетение в размер на 35 352 евро е платено на застрахования по банков път на 18. 01. 2012 год., с което ищецът-касатор е встъпил в правата на застрахования срещу причинителя на вредите, във връзка с които е било платено обезщетението.
Въззивният съд е намерил за основателно възражението на ответното дружество, че вредите са причинени при условията на непреодолима сила, поради следните съображения: В чл.27.2. от договора за пристанищни услуги № 34/01. 01. 2011 г. (сключен между [фирма] и спедитора [фирма]) е постиганото съгласие, че пристанището не отговаря, ако вредите са причинени при условията на форсмажорно обстоятелство (непреодолима сила), което по смисъла на чл.27.3. е всяка непредвидено и непредотвратимо събитие от извънреден характер, в това число и силен вятър (над 14 м/сек.). Според въззивния съд, безспорно от събраните по делото доказателства се установява, че увреждането на компонентите от ветрогенераторни кули е настъпило в резултат на падане върху тях на празни метални контейнери (стифирани на четири реда в близост до компонентите от ветрогенераторните кули — а именно – на 13 стиф, 53/54 колона). Видно от заключението по СТЕ се установява, че съобразно пристанищните правила – ТТК № 10049, утвърдена със заповед на Изпълнителния директор на [фирма] № 423/10. 09. 2007 г. и в съответствие с чл. 319 от Правилника за безопасността на труда в пристанищата, а както и предвид официалната метеорологична прогноза за 12. 07. 2011 г. за района на В./Д., процесните празни контейнери са били разположени (стифирани) във височина в съответствие с всички изисквания, като при норма не повече от пет реда, те са стифирани в четири реда вертикално. Вещото лице дава заключение, че процесните празни метални контейнери са били технически изправни, а минималната сила необходима за отместването им от втори, трети и четвърти ред на разстояние 3-6 м. е не по-малко от 32,3 м/сек. Въззивният съд излага още, че заключението на основната съдебно-метеорологична експертиза (СМЕ) е в смисъл, че за 12. 07. 2011 г. метеорологичната прогноза е за слънчево и горещо време до обяд; следобед, а по Ч. и в часовете преди полунощ развитие на купесто-дъждовна облачност с краткотрайни валежи и гръмотевици; слаб до умерен вятър. Според вещото лице за силен вятър се говори, когато скоростта му е по-висока от 14 м./сек., а от 14 м./сек. до 17 м./сек. квалификацията е „много силен вятър“. В с.з. на 09. 10. 2013 г. ВЛ Р. дава устни обяснения, че шквал много трудно се прогнозира и винаги, когато е възможна такава прогноза, НИХМ предупреждава районите на Ч. море, защото шквалът е много опасен. Съобразно допълнителното заключение на СМЕ се установява, че в района на пристанище „В.-З.“ от 21:36 до 22:22 часа на 12. 07. 2011 г. е имало шквал (вихрово движение на вятъра с хоризонтална ос на въртене, при което се наблюдава рязко усилване на скоростта на вятъра, придружено със значителни изменения и в посоката), което явление е краткотрайно, но нанася щети, като максималните пориви на вятъра са достигали 17,1 м./сек. Според въззивния състав по-натам от разпита на св. Р. и св. М. безпротиворечиво се установява, че свидетелите са застъпили на 12. 07. 11 г. нощна смяна в 19 ч. и след това изведнъж се е появила буря с дъжд и вятър, в такива условия практиката е да се преустанови всякаква работа, както и са постъпили работниците на смяна, а след отминаване на бурята са констатирали падането на контейнерите и увреждането от тях на кулите, стафидорът е заснел положението на контейнерите и е съставил акт за авария, допълнително е минал оглед от застрахователя. Предвид така установеното от фактическа страна въззивният състав е направил следните правни изводи: Ищецът е изложил обстоятелства в исковата молба за отговорност на ответното дружество, заради виновни действия на негови длъжностни лица, поради което обосновава, че отговорността на дружеството е ангажирана от предмета му на дейност. Ответникът противопоставя възражение за изключване на отговорността, поради наличие на непреодолима сила – увреждането на застрахованото имущество се дължи на причина от извънреден характер, а не от бездействие по отношение стопанисване и експлоатация на съоръжения, съобразно изискванията за този вид дейност. По смисъла на чл. 306, ал. 2 от ТЗ непреодолимата сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, като става въпрос за прояви на природни сили и събития, които разкриват кумулативно посочените по-горе два белега спрямо всички лица и се изключва възможността да бъде преодоляно или елиминирано въздействието на природната сила. Според въззивния състав, ответникът по касация, съобразно конкретната метеорологична прогноза за 12. 07. 2011 г. и предвид приетите технологични правила за организация на трудовия процес е положил необходимата грижа на добрия търговец при поставяне и обезопасяване на празните метални контейнери. Въпреки това, настъпването на форсмажорното обстоятелство – шквал при порив на вятъра от 17,1 м./сек. е довело до причиняване на щети на застраховано имущество, като върху него са паднали празни контейнери. Същият с оглед на характеристиката си не е могъл да бъде предвиден и респ. да бъде предотвратено увреждащото му действие. Отделно от това, според въззивния съд, съобразно уговореното в чл.27.3 от Договора за пристанищни услуги № 34 от 01. 01. 2011 год., за форсмажорно обстоятелство (непреодолима сила) по волята на договарящи страни е прието наличието на силен вятър със скорост над 14 м./сек., от което е видно, че търговската практика в тази насока следва скалата на оценка и класификация на специалистите метеоролози, според която вятър със скорост над 14 м/сек. се определя като „силен“. Въззивният състав излага, че както от заключението на вещото лице по допусната съдебно-метеорологична експертиза, така и от останалите доказателства за метеорологичната обстановка в нощта на 12. 07 .2011 год. се установява, че скоростта на вятъра е била повече от 14 м./сек., което обуславя извода, че е налице основанието за изключване отговорността на пристанището. С оглед на гореизложеното, въззивният съд е намерил, че застрахованото имущество (компоненти на ветрогенераторни кули със серийни номера 147 930, 147926 и 147931) не е било увредено в резултат на неизпълнение от страна на ответното дружество с грижата на добър търговец, на задължения, свързани с поставяне и съхраняване на празни метални контейнери, като е изключена причинно-следствена връзка между имуществените вреди на застрахованото лице и поведението на ответното дружество, поради което и съдът в заключение е приел предявеният иск за недоказан по основание.
Формулираните в изложението на основания за допускане на касационно обжалване въпроси са:
1. Какъв е критерият за разграничаване на непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ал. 2 ТЗ и на неизпълнение на задължението да се полага грижа на добър търговец по чл. 302 ТЗ, при настъпване на имуществени вреди от вятър, респ. буря когато характеристиките на увреденото имущество не позволяват същото да бъде увредено от неблагоприятните атмосферни условия (в случая вятър и дъжд), действащи сами по себе си и когато задължението на лицето, позоваващо се на непреодолима сила, се изразява в опазване и съхранение на предоставеното му за пазене имущество?
2. В хипотезата на установено събитие с характер на природно явление, преди да извърши квалификацията на събитието, като непреодолима сила по смисъла на чл. 306, ал. 2 ТЗ, съдът необходимо ли е да изследва въпроса за изпълнение на задължението по чл. 302 ТЗ от страна на лицето, позоваващо се на непреодолима сила?
3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася за наличието на непреодолима сила по чл. 306, ал.2 ТЗ и да провъзгласи едно настъпило явление (което се твърди, че представлява непреодолима сила) за непреодолима сила, в случай, че в контекста на договорното правоотношение това явление не е дефинирано като непреодолима сила (форсмажорно обстоятелство)?
4. При наличието на спор относно точния смисъл на договорна клауза, следва ли чрез тълкуване на договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД да се издири действителната обща воля на страните, като освен буквалния текст на клаузата се издири и смисълът, следващ общия разум на изявлението, и се вземе предвид систематичното място на клаузата в договора и връзката й с други клаузи от договора?
5. Може ли чрез тълкуване от съда на ясна, но спорна между страните договорна клауза, да бъде изменен договорът или следва да се запази съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не предполагаемата моля на страните?
6. При отмяна на първоинстанционното решение изцяло, въззивният съд задължен ли е да посочи мотивите с които отменя решението, както и да посочи кои аргументи на първоинстанционния съд не споделя и поради какви съображения? По отношение на въпрос № 1 и въпрос № 2 касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК; по отношение на въпрос № 3, въпрос № 4, въпрос № 5 и въпрос № 6 – на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е свързано с произнасяне по въпроса за съотношението между нормите на чл. 302 ТЗ и чл. 306 ТЗ в случай на колизия между тях.
Становището на настоящия съдебен състав досежно наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на въпросите, посочени в изложението, е следното:
С оглед релевираните касационни основания в жалбата и конкретното съдържание на посочената от касатора във връзка с него задължителна съдебна практика, първият и вторият въпрос са свързани, като първият е в по-голяма степен детайлизиран вариант на втория и отговорът му е предпоставен от отговора на последния. И двата въпроса настоящият състав приема за правни по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, въпреки че в частта му досежно конкретния характер на природните явления и също конкретното съдържание на задълженията на търговеца, първият въпрос е в някаква степен фактически, доколкото отговорът му зависи и от обстоятелствата по делото. Отново преценявани в светлината на съдържанието на цитираната задължителна съдебна практика на касационната инстанция, настоящият състав приема, че въпросите са и релевантни по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на същите обаче не са налице претендираните от касатора, допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 от ГПК. Изцяло в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика – Р. № 6 по т.д. № 1028/10 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., според която разграничението между непреодолимата сила по смисъла на чл. 306, ал. 2 ТЗ и на неизпълнението на задължението да се полага грижата на добрия търговец по чл. 302 ТЗ по търговски договор се извършва според конкретните факти и обстоятелства относно препятствалите изпълнението на задължението на търговеца причини, и предприетите от него мерки за изпълнението на това задължение при изпълнението на договора, и към момента на настъпване, и развитие на събитието, въззивният съд е извършил конкретна преценка на обстоятелствата по делото именно в посочения от ВКС в задължителното му решение смисъл, и след анализ на твърденията, възраженията на страните, и на събраните по делото доказателства, е стигнал до възпроизведения по-горе и в настоящите мотиви решаващ за изхода на делото извод, че търговецът – ответник в действителност е положил дължимата грижа на добрия търговец, при изпълнение на задълженията му по съхраняване и опазване на застрахованото имущество, което е увредено не вследствие на неполагането на такава грижа, а на настъпилото извънредно метеорологично събитие. В този смисъл, обосноваването на въпросите от страна на касатора се ограничава само до възпроизвеждане на мотивите на задължителното касационно решение, а оплакванията срещу правилността на изводите на въззивния съд по съществото на спора, съдържащи се освен в касационната жалба, но и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, са извън предметния обхват на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Все в посочения смисъл, вторият въпрос, с оглед и предпоставяният му от касатора положителен, в отлика от приетото в мотивите на въззивното решение отговор, е и несъответен на установимите по делото, действителни мотиви на въззивния съд в решението му, видно от които съдът е изследвал именно полагането или неполагането от страна на ответника, на дължимата грижа по чл. 302 от ТЗ, в какъвто смисъл е изложил и обоснованите си изводи относно спорния по делото въпрос.
Посоченото определение № 1357 по гр.д. № 1010/09 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., като постановено в производство по чл. 288 от ГПК, не съставлява задължителна съдебна практика, противоречието с която да обосновава допускане на касационно обжалване на основание т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК.
Изложеното съобразяване на обжалваното въззивно решение с формираната задължителна съдебна практика, сочи на неналичието по отношение на него и на допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, доколкото при констатирана да е налична противоречива каузална практика на съдилищата по определен правен въпрос, целта на допускане на касационно обжалване е с решението си по делото касационната инстанция да посочи правилната практика по този въпрос, каквото посочване в случая с постановеното и цитирано, задължително касационно решение вече е налице. В допълнение, не се установява и претендираното от касатора противоречие на въззивното решение с посочените, влезли в сила решения по конкретни казуси, доколкото същите са постановени по дела, по които е установима различна от процесната фактическа обстановка, а различният изход на отделните дела се дължи на конкретните, приети от съдилищата за установени обстоятелства по делата, и на упражняването в крайна сметка на правомощието на съда в решаващия си състав да ги преценява, според вътрешното си убеждение; правните изводи на СГС в решение № 4756/13 г. са основани, противно на настоящия случай, на отричане от страна на съда наличието в конкретния случай на непреодолима сила; в решение на СГС № 4480/13 г. правните изводи на съда в частта им относно съотношението дължима грижа/непреодолима сила, са в унисон с тези в обжалваното решение, като е прието обаче от съда, отново обратно на процесния случай, че такава не е положена, а цитираното решение на Бургаски окръжен съд въобще не съдържа изводи досежно непреодолима сила. В тази му част – по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, обосноваването на въпросите с твърдения в насока на това, че въззивният съд не е извършил разграничение между непреодолима сила и неизпълнение на задължението за полагане грижата на добрия търговец, при което напълно е игнорирал възможността за евентуално неполагане на такава грижа от ответника, е отново и изцяло, фактически несъответно на видните от мотивите на въззивния съд негови решаващи изводи, в които точно тези, игнорирани според касатора, релевантни обстоятелства, са обсъдени и ценени.
Третият въпрос е от една страна ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тъкл.д. № 1/2009 г., доколкото отговорът му не е обуславящ изхода на делото във въззивната инстанция, а от друга страна същият е и несъответен на установимата по делото, да е действително осъществена, процесуална дейност на въззивния съд. Противно на твърденията на касатора в обосноваване на въпроса, въззивният съд в никаква степен не е формирал и/или изложил в решението си изводи, основани на каквото и да било тълкуване (с изключение на присъщата на всяка правораздавателна дейност смислова оценка на фактите и подвеждането им под хипотезиса на приложима правна норма), на разпоредбата на чл. 27.3. от договора за пристанищна услуга, в частта й досежно понятието „…силен вятър (над 14 м./сек.)…“, като неясна и поради това нуждаеща се от тълкуване. Напротив – видно от ясните мотиви на въззивното решение, съдът е изложил също така ясно и категорично, че съобразно уговореното в чл.27.3. от Договора за пристанищни услуги № 34 от 01. 01. 2011 год., за форсмажорно обстоятелство (непреодолима сила) по волята на договарящи страни е прието наличието на силен вятър със скорост над 14 м/сек., от това е видно, че търговската практика в тази насока следва скалата на оценка и класификация на специалистите метеоролози, според която вятър със скорост над 14 м/сек. се определя като „силен“ и като е изложил, че както от заключението на вещото лице по допусната съдебно-метеорологична експертиза, така и от останалите доказателства за метеорологичната обстановка в нощта на 12. 07 .2011 год. се установява, че скоростта на вятъра е била повече от 14 м/сек., въззивният състав е направил извода, че е налице основанието за изключване отговорността на пристанището, именно като установено по делото да е налице фосмажорно обстоятелство, изрично и ясно уговорено между страните в договора. При това ирелевантни са основаните на съдържащото се в друга договорна клауза, уреждаща условията, при които пристанището не извършва въобще товаро-разтоварни работи и нямаща нищо общо с уредените в договора събития, представляваща непреодолима сила, твърдения на касатора досежно това, какво вероятно страните биха уговорили в договора в случай, че са имали предвид друг, какъвто и да било силен вятър, а не именно силен вятър със скорост над 14 м./сек., както и релевираните оплаквания досежно терминологичната, а и научно обоснована разлика (установена по делото от ВЛ по СМЕ), между понятията „скорост на вятъра“, като усреднена такава за период от 2 минути, и „порив на вятъра“, като максималният моментен вятър за определен интервал от време, доколкото при оценъчната дейност на въззивния съд, същата разлика в никаква степен не е детерминирала изводите му от значение за изхода на делото. Претендираната от касатора приложимост на осреднена скорост за период от време въобще не е обсъждана от съда, предвид отново подчертаваната, възприета от съда яснота на уговорката в договора, визираща не някаква точна от научна и метеорологична гледна точка, скорост на вятъра (била тя осреднена или моментна), а именно „силен вятър (над 14 м./сек.)“, като основание за изключване на отговорността на пристанището, наличието или липсата на което основание единствено съдът е преценявал по делото, и след като го е приел за безспорно установено, е достигнал до крайния си извод за наличието на непреодолима сила, така както същата е изрично уговорена между страните по договора. В този смисъл и видно от изложеното непосредствено по-горе, необосновани са съдържащите се във въпроса и обосноваващи го твърдения на касатора досежно това, че съдът е обявил за непреодолима сила явление, което в контекста на договорното правоотношение не е дефинирано като такава.
По изложените непосредствено по-горе съображения досежно третия въпрос, не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване и по четвъртия и петия въпроси, свързани с тълкуването на договорни клаузи. Същите, с начина на обосноваването им всъщност съставляват оплаквания за необоснованост на решението и допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, които, като такива срещу правилността на формираните правни изводи на съда в решението му, са извън приложното поле на преценката за наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване в настоящото производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Вменявайки на съда задължение по пътя на тълкуването на иначе възприета от съда като ясна и приложена, според точния й (отново според съда) смисъл договорна клауза, но във всички случаи да изследва, само защото са релевирани от касатора (и то – едва във въззивната му жалба, при липса преди това на каквито и да било оспорвания от негова страна на действителния смисъл на договорната клауза на чл. 27.3. от договора), нейни и вероятностни, възможни значения, и извън общоприетите житейски и правни такива (в конкретния случай на понятията „вятър“ и „скорост“), касаторът всъщност претендира задължение на съда да приеме за правилна неговата правна теза по повдигнатия спор. Такова задължение съдът няма, с оглед императивно законоустановените му правомощия да разреши спора, включващи и точно и еднакво приложение на закона, съобразно точния му смисъл, по отношение и на двете страни. Както се изложи, съдът е възприел сочената договорна клауза за изначално ясна и, като е изложил съображенията си в подкрепа на това защо приема, че визираният в нея случай на непреодолима сила се е осъществил в процесния случай, я е приел за безспорно приложима по делото. При това съдът е постановил решението си не в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика, но напротив – в съответствие с нея, като е основал решението си на общовъзприетото житейско, но и научно възприето, като установено по делото от СМЕ, значение на предвиденото от страните в клаузата на чл. 27.3. от договора събитие – „силен вятър (над 14м./сек.)“, в какъвто смисъл се съдържа и изрично произнасяне в първото от цитираните от касатора по този въпрос, касационни решения, а именно – че от критериите за тълкуване се извежда, че „… меродавна е изявената, а не предполагаемата воля на страните, като смисълът на думите се установява с оглед общоприетото им значение“.
По начинът, по който е формулиран и обоснован, шестият въпрос също не съставлява годно основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г., доколкото видно от възпроизведените и в настоящото определение мотиви на въззивния съд, в решението си същият е изложил собствени изводи, както по фактите, така и по правото, сочещи именно на упражнена и демонстрирана от съда решаваща компетентност, като по този начин, подробно и обосновано, и противно на твърденията на касатора в изложението му, е мотивирал изцяло променения изход на делото във въззивната инстанция.
По делото не се установява и общо заявеният в края на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – както с оглед на наличието по поставените въпроси в тази им част, на задължителна съдебна практика на касационната инстанция, цитирана и приложена и по делото, така и поради неналичието в случая на която и да било от хипотезите на сочената законова норма, така както същите са разяснени с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да бъде допускано.
При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на претендираните от него разноски, а ответникът по касация има право на такива, представляващи претендираното юрисконсултско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 110 от 30. 04. 2014 год. по т.д. № 107/2014 год. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Ей Ай Д. Ю. Л.”, регистрирано в А. и У., дружествен номер 01486260, съдебен адрес [населено място] 1784, [улица], „Е. търговски център“ (ЕТЦ), сграда „Б“, офис № 7.2. да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 1820 лв. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.