14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 118
гр.С., 08,02,2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д.№ 3492 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280, ал.1 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството З. [фирма] срещу въззивно решение № 76, постановено на 06.08.2014 г. от Бургаски апелативен съд, Гражданско отделение по гр.д.№ 148 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение, постановено от Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 1148/2013 г. са уважени предявените срещу касатора искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на суми, както следва: на К. Д. Г. и Х. Н. Г., двамата от [населено място], Я. област сумата от по 10 000 (десет хиляди) лв. за всеки един от двамата, на П. Д. Г. от [населено място] – сумата от 20 000 (двадесет хиляди) лв. и на Х. Н. Г., като малолетен, чрез неговата майка и законна представителка П. Г. – сумата от 40 000 (четиридесет хиляди) лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на причинена смърт на Н. Х. Г.-син на първите двама ищци, съпруг на третата ищца и баща на четвъртия ищец, вследствие на пътно транспортно произшествие на 14.03.2006 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 03.06.2010 г. до окончателното изплащане, със законните последици.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, като постановено при нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, като се твърди, че неправилно въззивният съд е приел за установено по делото прекъсване на давността за процесните вземания в присъдените им размери, поради признаването им от страна на касатора, като съдът е основал изводите си в тази насока на вътрешен акт на застрахователя – протокол от заседание на застрахователна експертна комисия (ЗЕК), в който са определени размери на застрахователни обезщетения, съобщен на ищците от застрахователя с две писма. Касаторът излага, че протоколът от заседание на ЗЕК от една страна въобще не съставлява признание, годно да прекъсне давността, доколкото не е адресиран до кредитора и съставлява признание за факти, а не на задължение, а от друга – че присъдените от въззивния съд размери на обезщетенията са определени от ЗЕК, преди намаляването им от комисията на застрахователя, поради съпричиняване, поради което дори и да се приеме, че протоколът е годен да прекъсне давността, то тя е прекъсната за размери, редуцирани със 70% спрямо присъдените от въззивния съд. Последните именно размери бил съобщени и с писмата до ищците, на които съдът се е основал, същите писма обаче освен негодни да прекъснат давността за вземанията в пълният им, възприет от въззивния съд размер, също така били приети в производството, при нарушаване на правилата за ранна преклузия за събирането на доказателства в процеса, доколкото са били известни на ищците и по време на първоинстанционното производство, но са представени едва във въззивното, а освен това същите писма не сочели на безусловна готовност на застрахователя да плати, а поставяли условие за това – деклариране от страна на ищците на съгласие с размера на определените им обезщетения, и подписване на споразумение в такъв смисъл. Оспорват се изводите на въззивния съд досежно действително претърпените от ищците, подлежащи на репариране от застрахователя, болки и страдания от смъртта на техния близък, като се твърди, че приетите за установени такива са с по-голям интензитет от обичайните, като се сочи, че същите по отношение на последните двама ищци са останали и недоказани по делото. Твърди се неправилност на решението, като неотчитащо изключително големият принос на пострадалия за причиняването на вредоносния резултат. Претендират се процесуални нарушения на въззивния съд, при попълване на делото с доказателства, също обусловили такава неправилност.
Иска се отмяна на въззивното решение и постановяването на ново такова по спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, със законните последици, евентуално – връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, претендират се разноски.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски по представен списък.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
В конкретния процесен случай по делото не са налице законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
Производството е образувано по предявени активно субективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на касатора да заплати на ищците обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техен близък – син на първите двама ищци, съпруг на третата ищца и баща на четвъртия ищец, причинена вследствие на ПТП, настъпило по вина на водач, гражданската отговорност на който е застрахована при ответника – касатор. Не се спори по делото относно пораждащите правото на ищците на обезщетение за неимуществени вреди факти – виновно противоправно поведение на застрахования при ответника водач на МПС, установено с влязла в сила присъда на наказателния съд, настъпването на подлежащи на репариране от ответника вреди (по отношение на първите двама ищци се спори само по отношение на техния размер, а по отношение на вторите двама се твърди недоказаност на настъпването им, като обаче се признава и по отношение на тях принципното им наличие), както и причинно-следствена връзка между деликта и настъпването на процесните вреди. Не се спори относно качеството на ищците, като лица имащи право на обезщетение за причинените от ПТП неимуществени вреди (съответно – родители, съпруг и дете на починалия при ПТП), както и относно обстоятелството, че исковата молба е предявена след изтичането на петгодишен срок от датата на настъпване на ПТП. По същество се спори само относно това дали давността за вземанията е прекъсната и за какъв техен размер, относно действителният обем на подлежащите на обезщетяване вреди, както и относно размерът на съпричиняването от страна на пострадалия, на вредоносния резултат по см. на чл.51, ал.2 от ЗЗД.
В отговора си на исковата молба ответникът – касатор е релевирал възражение за изтекла погасителна давност по отношение на процесните вземания, с оглед факта, че увреждащото ПТП е настъпило на 14.03.2006 г., а исковата молба е депозирана в съда на 03.06.2013 г. В първото по делото заседание в първата инстанция процесуалният представител на ищците в уверение на претендираното от него прекъсване на давността, е представил писмо, адресирано от застрахователя до ЧСИ, провежващ принудително изпълнение срещу осъдения пряк деликвент, с посочено в същото писмо, че е изпратено с копия до ищците, в което писмо се сочи, че на ищците от ЗЕК на ответника – касатор, са определени обезщетения за неимуществени вреди в размери от по 3000 лв. за първите двама, 6000 лв. за третата ищца и 12000 лв. за четвъртия ищец, при отчетено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия техен родственик. С молба, депозирана преди следващото открито съдебно заседание, така представеното от ищците писмо е оспорено от застрахователя – ответник само по отношение на представителната власт на подписалото го лице, като се твърди, че същото лице не може да ангажира застрахователя в посочения в писмото смисъл.
Първоинстанционният съд е приел, че давността за вземанията не е прекъсната с признаване на вземанията от страна на застрахователя – касатор и е отхвърлил исковете в цялост. Въззивният съд, като е приел, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, доколкото не е разпределил доказателствената тежест между страните за установяване на обстоятелствата досежно твърдяното от ищците прекъсване на давността, както и че не е указал на страните за кои, твърдяни от тях факти не сочат доказателства, е допуснал събирането във въззивното производство, на нови писмени доказателства. Във въззивната инстанция са приети две писма с приложени към тях споразумения (последните неподписани от ищците), изпратени от застрахователя до ищците и уведомяващи ги за определените им от ЗЕК на застрахователя размери на обезщетения (описани по-горе – по 3000 лв. за първите двама, 6000 лв. за третата ищца и 12 000 лв. за четвъртия ищец) с отбелязване, че в случай, че ищците декларират съгласие с размерите на обезщетенията и подпишат приложените споразумения, сумите по същите ще им бъдат изплатени по банков път. Приложена е цялата застрахователна преписка по образуваната при застрахователя за процесното ПТП щета, както и протокол от заседание на ЗЕК на застрахователя от 31.03.2010 г., в който е обективирано решение на комисията за определяне на сумата от 80000 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищците неимуществени вреди, от които 40000 лв. за Х. Г. (син), 20000 лв. за П. Г. (съпруга) и по 10000 за К. и Х. Г. (родители), като ЗЕК на застрахователя, вземайки предвид фактическата обстановка е взела решение да се отчете съпричиняване на вредоносния резултат от починалия в размер на 70 %, вследствие на което на ищците да се предложат обезщетения, както следва: 12000 лв. на сина на починалия, 6000 лв. на съпругата и по 3000 лв. на родителите му.
При така изложеното, за да уважи частично предявените искове до общ размер на 80000 лв. за четиримата ищци, въззивният съд е приел, че от установените фактически обстоятелства се налага извод за направено от застрахователя признание на вземането на въззивниците (ищци в първоинстанционното производство и ответници по касация) до съответния размер, ведно със съответните лихви, признанието е оформено в надлежен писмен документ с протоколно решение от 31.03.2010 г. на нарочна комисия и изразява категоричната, и ясна воля на застрахователното дружество, потвърждаваща дължимостта на определените по протокола обезщетения за неимуществени вреди от настъпилото застрахователно събитие, ведно с лихви, същото е изразено преди изтичането на петгодишния давностен срок и с нарочни писма е съобщено на въззивниците. Вследствие на това въззивният съд е приел, че на основание чл.116, б. „а” ЗЗД погасителната давност за предявените вземания е прекъсната за признатия от застрахователя – длъжник размер, от прекъсването на давността започва да тече нова давност, което води до извод за неоснователност на възражението на застрахователя за погасяване на претендираното вземане на въззивниците за признатия размер, а към момента на предявяване на исковата молба не е изтекъл започналият да тече от 31.03.2010 г. нов погасителен петгодишен давностен срок. По отношение на законната лихва въззивният състав е изложил, че за същата е приложима тригодишна погасителна давност по чл.111, б. „в” ЗЗД, поради което и се дължи за последните три години до завеждането на иска, т.е. считано от 03.06.2010 г.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се сочат, като въпроси – общо основание за такова допускане:
І. За наличие на признание на задължението по смисъла на чл.116, буква „а” от ЗЗД от застрахователя. с което е прекъсната давността, за който материалноправен въпрос се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС (допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, разяснен с т.2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г.) и решаван противоречиво от съдилищата (допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, разяснен с т.3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.) в три направления:
1. Поради това, че въззивният съд е приравнил един вътрешен акт на застрахователя, а именно Решение по Протокол от 31.03.2010 г. на ЗЕК на признание, с последици на прекъсване на давността, като касаторът излага, че този акт не е адресиран до кредитора, не съдържа готовност за плащане и се отнася до фактите, от които задължението произхожда, а отделно от това разглеждането на претенции от комисия на застрахователя е задължително съпътстващо ликвидационната дейност по образувани преписки по щети действие и в съответствие със задължителната съдебна практика – Решение № 51 от 07.04.2011 г. на ВКС по т.д.№ 450/2010, ІІ т.о., ТК, не може да произведе последици за прекратяване на давност. Касаторът излага, че от друга страна, видно от решението по протокола, застрахователят фиксира размер на евентуално задължение не от 80 000.00 лв., както е приел въззивния съд, а от 24900.00 лв., в какъвто смисъл решението противоречи на и на Решение № 148 от 05.11.2010 г. на ВКС по т.д.№ 1144/2009 г., І т.о., ТК.
2. Предвид това, че писма с изх.№ Л-2682 и Л-2683 не съставляват безусловно изявление и намерение за плащане и същите не съдържат признание на задължение в размерите, приети от въззивния съд, като се твърди, че видно от цитираните изявления от 07.04.2010 г., застрахователят е предпоставил плащането на обезщетения и то – в размер, със 70 % по-нисък от присъдения от въззивния съд, от насрещен акт на пострадалите, а именно деклариране на съгласие, каквото не е постигнато. Това, според касатора опорочава решението на въззивния съд, поради това, че е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, предвиждаща безусловност на изявлението за признание и категоричност в намерението за изпълнение на задължението – Решение № 100 от 20.06.2011 на ВКС по т.д.№ 194/2010, ІІ т.о., ТК.
3. Предвид цитираните съдебни решения, произнасянето на Бургаски апелативен съд по последиците от признанието на дълга, според касатора противоречи на практиката на ВКС и по отношение на границите, в които решаващият съд е счел, че е налице признание. Видно от цитираните в обжалваното решение писмени доказателства, на които съдът е основал решението си, за да приеме, че е налице признание на задължение и изхождайки от това, че признанието винаги се отнася до конкретното задължение, а не до фактите, които го обуславят, дори да се счете, че е налице изявление на длъжника, което има за последица прекъсване на давността, при своевременно възразяване за давност в процеса, то същото е при условие на съпричиняване от 70 % и не в приетия от съда общ размер от 80000 лв., а общо за 24900.00 лв., като това са границите, в които застрахователят е лимитирал отговорността си, и които евентуално биха могли да се като определят признание по чл.116, б. „а” от ЗЗД.
ІІ. Процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, свързан с точното прилагане на закона при събиране на нови доказателства пред въззивния съд, в нарушение на ограничението въведено с чл.266, ал.1 от ГПК, като се твърди, че въззивното решение е постановено въз основа на писмени доказателства, представени от ищцовата страна за първи пред въззивната инстанция, без същите да попадат в хипотезата на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, в противоречие с практиката на ВКС, отразена в решения № 466 от 27.05.2010 г. по гр.д.№ 1297/2009 г. на І ГО на ВКС и Решение № 68 по гр.д.№ 936/2013 г. на ІІІ ГО на ВКС – допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, разяснен с т.2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.
По така възпроизведеното съдържание на изложението по чл.284, ал.3 ГПК:
І. Макар формулиран общо и не във въпросителна форма, но доразвит и преценяван в съвкупност с изложените в т.т.1 и 2 към същия твърдения на касатора, и цитираните в същите точки съдебни актове на ВКС, въпросът по р.І от изложението може да бъде приет за релевантен по см. на чл.280, ал.1 от ГПК, така както същият е разяснен с т.1 от ТР № 1/2010 г., доколкото въззивният съд е основал решаващия си извод за прекъсването на давността за процесните вземания, именно на представените по делото протокол с решения на ЗЕК и две писма до ответниците по касация.
По отношение на същия въпрос обаче не е налице поддържаният от касатора и единствено обоснован с конкретни твърдения и приложена съдебна практика (по отношение заявеното противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата – т.2 от ал.1 на чл.280 ГПК, съответно – т.3 от ТР № 1/10 г. в изложението не се съдържа въобще както конкретна обосновка, така и посочена, и приложена противоречива съдебна практика), допълнителен критерий за подбор на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
В р. І, т. 1 от изложението се релевира противоречие на изводите на съда в обжалваното решение със задължителните за съдилищата Решение № 51 от 07.04.2011 г. на ВКС по т.д.№ 450/201, ІІ т.о., ТК и Решение № 148 от 05.11.2010 на ВКС по т.д.№ 1144/2009, І т.о., ТК. Първото от тях е постановено по дело, по което касационно обжалване е допуснато по материалноправен въпрос за погасяването по давност на иска за претендирано застрахователно обезщетение и за правното значение за погасителна давност на образувана от застрахователя преписка за щета по искане на застрахования. Посоченият от касатора материалноправен въпрос би могъл да се приеме, като съдържащ се и в първата част на разрешения от ВКС в решението му по-общ въпрос досежно погасяването по давност на иск за застрахователно обезщетение. Видно е обаче, както от втората, по-конкретна част от разрешения правен въпрос, така и от конкретното съдържание на задължителното решение на ВКС, и от даденият в крайна сметка в същото отговор, че касационният състав в решението си е отрекъл качеството на обстоятелство, годно да прекъсне давността за вземането на застрахования към застрахователя, не (както в процесния случай) на наличието на протокол от заседание на ЗЕК на застрахователя, в който се съдържа решение за определяне на конкретен размер на обезщетения за неимуществени вреди на правоимащите, но на образуването от застрахователя по искане на застрахования, въобще на щета за настъпилото застрахователно събитие въобще. При това мотивите на касационния състав, за да даде такъв именно отговор на въпроса, са продиктувани изцяло от нормативно и императивно вмененото на застрахователя задължение, при постъпило искане от застрахования и под страх от санкция да образува щета. Такова задължение за застрахователя в конкретния процесен случай, а именно – освен да образува щета и в рамките на същата да разгледа претенциите на ищците, но и да определи конкретни размери на обезщетения за понесените от тях неимуществени вреди, не е налице, като задължително съпътстващо ликвидационната дейност по образувани преписки по щети действие, в какъвто смисъл и в която им част, твърденията на касатора в изложението му са необосновани.
Не е налице претендираното противоречие на обжалваното решение и с второто посочено касационно такова, постановено по три правни въпроса, нямащи нищо общо с поставения от касатора, но отнасящи се до: 1./ вида на вземанията, произтичащи от договор за управление и срока за погасяването им по давност; 2./ съотношението на конкретни правни норми на ЗППЦК и чл.240 ТЗ, като специални към общи, при определянето възнаграждението на членове на управителните органи на публично дружество и предпоставките за неговото изплащане, както и (3./) представлява ли пречка да се иска заплащането на дължимото възнаграждение на членове на УС на публично дружество, невнасянето от тяхна страна на законоустановената гаранция. В частта му досежно твърдяното противоречие с това решение, касаторът се позовава на мотиви на касационния състав, изложени изцяло извън обуславящите отговорите на поставените правни въпроси, по които е допуснато касационно обжалване, но относими само към основателността на касационната жалба по същество, в които се сочи, че начисляването на възнаграждения на членове на УС на публично дружество, осчетоводяването им като разход, подаването на информация за същите пред КФН и оповестяването им във финансовите отчети на дружеството, не съставлява признаването им с действие за прекъсване на давността, доколкото признаването трябва да има за предмет самото вземане, а не фактическия състав, от който то произтича, да бъде адресирано до кредитора или негов представител, а до трети лица – само в определени от закона случаи, както и да съдържа изявление за съществуването на вземането, и готовност за плащане, поради което осчетоводяването не съставлява такова. Освен че не е относимо към отговорите на разрешените с касационното решение правни въпроси, по които е допуснато касационно обжалване, така изложеното от касационния състав в решението му не е от естество самостоятелно да обоснове наличието на претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС, като общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото в конкретния процесен случай въззивният състав в обжалваното си решение е основал решаващите си изводи за прекъсването на давността, освен на визирания от касатора в тази точка от изложението му протокол от заседание на ЗЕК, но и на обстоятелството, че определеното от застрахователя обезщетение е съобщено именно на правоимащите ищци и ответници по касация, със също подробно описаните в мотивите на въззивното решение, две писма. В този смисъл и в тази му част, поставеният от касатора правен въпрос не е и самостоятелно обуславящ за изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква т.1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.
В р.І, т.2 от изложението се релевира противоречие на изводите на съда в обжалваното решение със задължителното за съдилищата Решение № 100 от 20.06.2011 на ВКС по т.д.№ 194/2010, ІІ т.о., ТК. Съдържанието на последното е несъответно на заявеното от касатора в тази част от изложението му и отнасящо се само до безусловността на изявлението, като необходимо условие за прекъсване на давността. Задължителното решение на ВКС е постановено по материалноправен въпрос по приложението на чл.116, б.”а” от ЗЗД, а именно: налице ли е прекъсване на давността, когато признанието касае фактическия състав, от който произтича задължението, а не дължимостта на самото вземане и по отношение на решаващите мотиви на въззивния съд в обжалваното му решение, включително и по изложените непосредствено по-горе по отношение на т. 1 от р. І на изложението съображения, не е налице твърдяното от касатора противоречие между приетото от въззивния съд в обжалваното му решение, и даденият от касационният състав на така разрешения от него правен въпрос, отговор.
По изложените по-горе относно т.т. 1 и 2 от р. І на изложението съображения, не е налице претендираното и в т. 3 от същия раздел противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, доколкото в същата точка друга такава практика не се сочи, а самата т. 3 съставлява обобщение на твърденията на касатора, изложени в предходните две.
ІІ. По-натам, съобразно разясненията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.
В посочения смисъл и противно на така дадените задължителни разяснения на касационната инстанция в посочената т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/10 г., в р. ІІ от изложението на касатора въобще не се съдържа ясна и точна формулировка на конкретен правен въпрос, отговорът на който да е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, такъв не може да бъде и уточнен, съответно – конкретизиран, съобразно разрешенията, дадени в края на т. 1 от ТР № 1/2010 г., поради което и в тази му част изложението не съдържа императивно законоустановеното в чл.280, ал.1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., общо основание за допускане на касационно обжалване. Липсата на правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване на свой ред сочи на невъзможност за преценка относно евентуалното наличие и на твърдяното от касатора противоречие с посочената задължителна съдебна практика, доколкото такова противоречие се преценява с оглед на даден по задължителен начин от касационната инстанция отговор на конкретен правен въпрос, какъвто в случая от касатора не е формулиран.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на заявените от касатора, както основен, така и допълнителни критерии за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, то и такова следва да бъде допуснато.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 76, постановено на 06.08.2014 г. от Бургаски апелативен съд, Гражданско отделение по гр.д.№ 148 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение, постановено от Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 1148/2013 г. са уважени предявените срещу З. [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на суми, както следва: на К. Д. Г. и Х. Н. Г., двамата от [населено място], Я. област сумата от по 10 000 (десет хиляди) лв. за всеки един от двамата, на П. Д. Г. от [населено място] – сумата от 20 000 (двадесет хиляди) лв. и на Х. Н. Г., като малолетен, чрез неговата майка и законна представителка П. Г. – сумата от 40 000 (четиридесет хиляди) лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на причинена смърт на Н. Х. Г. от пътно транспортно произшествие на 14.03.2006 г., ведно със законната лихва, считано от 03.06.2010 г. до окончателното изплащане на сумите.
ОСЪЖДА З. [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на К. Д. Г., Х. Н. Г. и П. Д. Г., чрез адв.М. Х. от АК-Б. сумата 3900 лв. адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: