4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 647
гр. С., 03,12, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на първи декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 2118 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по подадена от Т. А. К. и Р. Н. К. частна касационна жалба срещу определение № 2874, постановено на 07. 05. 2015 г. от Пловдивски окръжен съд по ч.гр.д. № 751 по описа на съда за 2015 г., с което е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателите срещу определение, постановено от Пловдивски районен съд по гр.д. № 14103/2014 г., с което на свой ред е върната исковата молба на частните жалбоподатели против [фирма] и е прекратено производството по делото.
В частната жалба се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон, и като противоречащо на практиката на ВКС относно наличието на правен интерес за предявяване на иск.
Противната страна оспорва жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба, като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване, при условията на чл. 280, ал. 1 по препращане от чл. 274, ал. 3 от ГПК съдебен акт, е процесуално допустима, но в случая не са налице кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определени, поради следното:
За да потвърди първоинстанционното определение въззивният съд е изложил, че предмет на делото е иск за установяване със сила на пресъдено нещо на настъпило изменение в страните на съществуващо гражданско правоотношение – да се установи по отношение на ответната банка, че страни по сключен между нея и първия ищец рамков договор и анекси към него, са двамата ищци, при условията на съвместен влог, при равни квоти и права на собственост, поради сключен между ищците, след сключването на договора между първия ищец и банката, брачен договор. Съдът е приел иска за недопустим, поради липса на правен интерес, тъй като отказът на банката да отрази сключения между ищците брачен договор не засяга техните права, които се регулират от СК, а доколкото договорът с банката е сключен само от първия ищец, а не като такъв за съвместен влог, същият може да бъде изменен чрез сключването на ново споразумение с банката и ищците. Въззивният състав е приел, че съгласно чл. 21 от ЗЗД брачният договор, сключен между ищците не може да породи промяна в правоотношението между първия ищец и банката, т.к. не е страна по брачния договор, както и че с оглед конкретното съдържание на брачния договор, включването на втория ищец като страна по договора с банката, като титуляр на влога на съпругата му – първия ищец, не би довело до правна промяна в имуществените отношения между съпрузите, поради което и липсва правен интерес от предявяването на иска, представляващ искане за едностранно изменение на сключените договори за депозити без съгласието на една от страните по тях – банката.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, освен възпроизвеждането на главните му мотиви, както и излагането на оплаквания относно неговата правилност, общо и необосновано се сочи само, че същото е постановено в противоречие с практиката на ВКС, с общо позоваване на приложеното от касатора Решение № 124/18. 04. 2013 г. по гр.д. № 783/12 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване не е формулиран правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като общо основание за допускане на касационно обжалване. Съобразно задължителните за съдилищата указания, обективирани в посочената т. 1 от ТР № 1/2010 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, а Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Според задължителната практика на касационната инстанция непосочването, както в процесния случай на правен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване, само по себе си е достатъчно такова допускане да бъде отказано. За пълнота на изложението следва да се посочи, че цитираната и приложена от касатора задължителна практика на касационната инстанция, като постановена по правен въпрос относно допустимостта на установителен иск с предмет установяване истинността на документ, е неотносима към конкретния, процесен правен спор.
С оглед изложеното и доколкото по делото не се установява да са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, то и такова обжалване не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2874, постановено на 07. 05. 2015 г. от Пловдивски окръжен съд по ч.гр.д. № 751 по описа на съда за 2015 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: