5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 87
гр. С., 02,02, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести и януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 85 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. К. К. срещу разпореждане № 1626, постановено на 29. 07. 2014 г. от Варненски апелативен съд по въззивно т.д.(н.) № 790 по описа на съда за 2013 г., с което е върната, поради невнасяне на държавна такса, частна касационна жалба срещу определение № 164, постановено на 10. 03. 2014 г. от Варненски апелативен съд по въззивно т.д.(н.) № 790 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е прекратено производството по подадена от същата жалбоподателка, въззивна жалба срещу решение № 51/26. 08. 2013 г. по т.д. (н.) № 44 по описа на Разградски окръжен съд за 2013 г.
В частната жалба се излагат твърдения за незаконосъобразност на обжалваното разпореждане, като се твърди че частната жалбоподателка не дължи такса за обжалването, доколкото в качестото си на бивш служител на дружество с открито производство по несъстоятелност е освободена от държавна такса по всички съдебни спорове, имащи отношение към производството по несъстоятелност на бившия й работодател, в това число и в производствата по обжалване на определения и разпореждания, с които не се дава разрешение по съществото на спора, каквото е и процесното. За жалбоподателката тази производства имали характера на спор, приравнен на трудов, с оглед което и не трябвало да внася държавна такса.
Противната страна не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, след съвкупна преценка на оплакванията в частната жалба и на събраните по делото доказателства, намира следното: Частната касационна жалба, с която настоящата касационна инстанция е сезирана, като подадена от легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения: С обжалваното разпореждане въззивният съд е върнал адресирана до Върховния касационен съд, частна жалба срещу определение, с което в неговата цялост въззивният съд е прекратил производството по две въззивни жалби, подадени от частния жалбоподател М. К. К. и от друг жалбоподател – Л. А. П., срещу първоинстанционно решение, постановено от Разградски окръжен съд по т.д. (н.) № 44 по описа на съда за 2013 г., с което на основание чл. 630, ал. 1 от ТЗ е обявена неплатежоспособността на [фирма] и е открито производство по несъстоятелност на дружеството, със законните последици. Частната жалбоподателка в настоящото производство К. обосновава активната си легитимация да обжалва решението по чл. 630, ал. 1 от ТЗ, с предоставеното от чл. 613а, ал. 2, предл. първо от ТЗ, такова право на трети лица, които имат вземане, произтичащо от влязло в сила съдебно решение. Не се спори, установява се и от събраните по делото доказателства, че жалбоподателката е бивш служител на дружеството, по отношение на което с обжалваното решение е открито производство по несъстоятелност, и с влязло в сила съдебно решение на същата е присъдена сумата 393,88 лв. трудово възнаграждение за м. април 2013 г. и сумата 861.37 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2011 г. и 2012 г. Спори се, при така изложеното само досежно това, дали жалбоподателката дължи държавна такса за въззивното и касационното обжалване на постановените в производството по несъстоятелност на дружеството – бивш неин работодател съдебни актове, както това е приел Варненски апелативен съд в обжалваното си разпореждане или не, както това се излага в частната касационна жалба с твърдения, че за жалбоподателката спорът произтича от трудово правоотношение, по см. на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което и е освободена от такса, по силата на самия закон. По този спорен по делото въпрос, настоящата касационна инстанция намира следното: Разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, като процесуална, респ. – императивна такава, не се тълкува разширително. Същата следва да се разглежда в тясна връзка с другите законови разпоредби, лимитативно определящи кои спорове са трудови, респ. произтичащи от трудови правоотношения, като основна и главна в тази материя е разпоредбата на чл. 357 от Кодекса на труда (към която препращат съответни норми на Закона за държавния служител, Закона за министерство на вътрешните работи, Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България и др. устройствени закони). Освен установените в разпоредбата на чл. 357 от КТ и по препращане към нея от други устройствени закони спорове, за такива съдебната практика признава и споровете за реализиране на пълна имуществена отговорност, на основание чл. 211 от КТ. Съдебните спорове, които имат за предмет спорни субективни права, извън законоустановените в посочените непосредствено по-горе разпоредби, следва при тълкуване по аргумент от противното да се считат за нуждите на разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, като непроизтичащи от трудови правоотношения, поради което и страните по същите, били те и бивши работници и/или служители по трудови и/или приравнени правоотношения, дължат внасянето на държавни такси и разноски по производството, освен ако не са освободени на друго основание. Такъв е и процесният случай. Делото, решението по което ищцата обжалва, освен че не е трудово, но не е и въобще гражданско, а е търговско дело със специфичен предмет – установяване на наличието или липсата на материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството – бивш работодател на ищцата, и откриване на такова производство, или отхвърлянето на молбата за откриването му, със съответните законни последици. От изхода на делото, още по-малко пък в частта му, обжалвана от жалбоподателката – относно определената начална дата на неплатежоспособността, по никакъв начин не се засягат нито трудовоправния статут на жалбоподателката, нито пък каквито и да било производни нему субективни права на жалбоподателката, та да е възможно да се приеме, че конкретният правен спор произтича от трудовото й правоотношение, както тя твърди. По същите причини, неприложима в конкретния процесен случай, е и общата разпоредба на чл. 5, б. „в“ от Закона за държавните такси – безспорно трудовият за жалбоподателката спор за присъждане на дължимото й трудово възнаграждение е приключил с влязло в сила съдебно решение, постановено в производство, по което ищцата не е дължала такса. Изпълнение на това влязло в сила решение обаче – дали по реда на индивидуалното или по пътя на универсалното принудително изпълнение, каквото е производството по несъстоятелност, е извън предметния обхват на приключилия с влязло в сила съдебно решение трудов спор, който не се разпростира и по отношение на обжалването на конкретното съдебно решение по чл. 630, ал. 1 от ТЗ, включително и досежно определената със същото решение начална дата на неплатежоспособността. Същото, обратно на изложеното в частната жалба, се отнася и за дължимостта на държавна такса по обжалването на постановените в производството по несъстоятелност актове, с които не се дава разрешение на спора по същество – определенията, като прекратителното такова № 164 от 10. 03. 2014 г. и разпорежданията, като обжалваното, с което на жалбоподателката е върната предходна нейна частна жалба – за обжалването им държавна такса се дължи.
Поради изложеното частната жалба, с която настоящата инстанция е сезирана, се явява неоснователна, а обжалваното разпореждане на Варненски апелативен съд – правилно, поради което и следва да бъде потвърдено, със законните последици.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1626, постановено на 29. 07. 2014 г. от Варненски апелативен съд по въззивно т.д.(н.) № 790 по описа на съда за 2013 г., с което е върната частна касационна жалба вх. № 1719/25. 03. 2014 г. по регистратурата на съда, подадена от М. К. К..
ОСЪЖДА М. К. К., ЕГН: [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], вх. 4, ет. 4 да заплати по сметка на Върховния касационен съд на Република България сумата 15 (петнадесет) лева – дължима държавна такса за касационно обжалване на разпореждане № 1626, постановено на 29. 07. 2014 г. от Варненски апелативен съд по въззивно т.д.(н.) № 790 по описа на съда за 2013 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: