7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 905
гр. С., 28,11, 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1547 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството [фирма] касационна жалба срещу въззивно решение № V-123/19. 12. 2014 г., постановено от Бургаски окръжен съд по гр.д. № 1522 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1117/27. 05. 2014 г., постановено по гр.д. № 5151/2011 г. по описа на Районен съд – [населено място], с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] – [населено място] и [фирма], иск с правно основание чл. 440, ал. 1 от ГПК, със законните последици.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, и твърдения, претендиращи да са основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната на въззивното решение и уважаване на предявения от касатора иск, със законните последици, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.
Ответникът по касация [фирма] оспорва жалбата, претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Ответникът по жалбата [фирма] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел в решаващите си за изхода на спора във въззивната инстанция мотиви, че от заключението на допуснатата във въззивното производство експертиза се установява, че процесният склад не е преместваем обект, а е трайно прикрепен към земята и не може да бъде отделен от нея, без да бъде повреден, както и че същият склад не може да продължи да съществува като самостоятелна, единна вещ, която да може като такава да бъде преместена на друго място, а щом една вещ не може да бъде отстранена в цялост от терена без да бъде повредена, но може да бъде само разделена на своите съставни части и материали, тази вещ не е движима по своя характер, и следователно същата съставлява недвижим имот. Въззивният състав приема, че от заключението на ВЛ по СТЕ във въззивното производство се установява още, че е възможно материалите, от които е изградена процесната постройка да продължат да съществуват като такива – т.е. под друга форма, но възможността вещта да бъде разглобена на съставните й материали, не й придава характеристика на движима вещ, тъй като ако процесният склад бъде разглобен, той вече няма да има характеристиките на склад, независимо дали е бил движима вещ или недвижим имот, поради което и не може да се направи извод, че складът е движима вещ, само защото след като бъде разглобен, съставните му части ще бъдат движими вещи. Съдът приема по-натам, че съобразно нормата на чл. 77 от ЗС, правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона, но съществуващият между касатора – ищец и ответникът [фирма] договор за наем не е от категорията сделки, с които се прехвърлят вещни права, а съгласно легалното определение на чл. 228 ЗЗД, с него на наемателя само се предоставя една вещ за временно ползване срещу заплащането на определена цена. Според въззивния състав по-натам, с процесният договор за наем на недвижим имот между касатора и ответника [фирма] е уговорено ползването на вещ – недвижим имот, като страните са направили и други уговорки, във връзка с извършване на ремонтни дейности от наемателя за сметка на дължимия наем. Дори да се приемат за доказани твърденията на ищеца, че е закупил и вложил в процесната постройка строителни материали на значителна стойност, това не му дава право да претендира, че има право на собственост върху постройката, а дори да претендира собствеността върху вложените материали, последните, чрез присъединяването им към главната вещ – полуразрушената паянтова постройка, находяща се в недвижим имот, собственост на ответника [фирма], са станали неразделна част от нея и са загубили самостоятелния си характер на движими вещи. В последния случай за наемателя – касатор съществува възможност да претендира само обезщетение, равняващо се на тяхната стойност и то само над размера, посочен в договора. По така изложените съображения като краен резултат въззивният състав е приел, че ищецът – касатор не установява по делото да е придобил правото на собственост върху процесния склад, който съставлява по естеството си недвижим имот, но изводът за придобиване на собствеността не би бил променен, дори да се приеме, че това е движима вещ.
В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касаторът излага дословно и само, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и той е свързан с отказа на съда да изслуша своевременно поисканите от касатора свидетели, чиито показания са от съществено значение за изхода на делото.
Касаторът счита, че касационното обжалване на въззивното решение е допустимо по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и поради това, че делото е едно от зачестилите напоследък в България дела със значителен чисто материален, а и обществен интерес, предвид обстоятелството, че се отнася за противозаконно отнемане на вещи със значителен материален интерес в [населено място] и което медиите определят, като дело на т.нар. „мафия”. Правилното разрешаване на спора по това дело е от значение за сигурността не само на българските граждани, но и с оглед на еврочленството на страната и за сигурността на гражданите на Европейския съюз, поради което разглеждането на това дело от третата инстанция ще бъде особено полезно, тъй като би развило законодателството и би допринесло за еднообразното тълкуване на закона, още повече че засяга аспекти на закона от широк обществен интерес, тъй като се оказва, че срещу манипулативните заключения на вещи лица никой не е застрахован, особено когато става въпрос за много пари, а съдбата на всички тези хора на практика е в ръцете на вещите лица, чиито заключения са в странно противоречие със заключенията на независимите техни колеги, с което се обръща на 180 градуса експертното заключение. Касаторът счита също така, че българската съдебна система все още е в състояние да се справя самостоятелно със сериозните проблеми на обществото и не е нужно за правилното им решаване да се разчита само на европейските експерти и правораздавателни органи.
Касаторът излага също, че въпросът за начина на закрепване на една вещ към земята се решава противоречиво от съдилищата и обжалваното съдебно решение е едно от тях, както и че постановявайки своето решение, при превратно тълкуване на доказателствата по делото и игнорирайки част от доказателствата от една страна и пороците на други доказателства от друга страна, въззивният съд неточно е приложил закона. Точното прилагане на закона от съдилищата, отстраняване на различията в тълкуването на едни и същи разпоредби и постигането на единна, непротиворечива и последователна съдебна практика, представляват форми на развитие на правото. Следователно, според касатора, точното приложение на закона може да се разглежда като един от аспектите на развитието на правото, а правилното приложение на закона е условие за изграждането на единна и последователна практика.
Становището на касационния състав по така изложеното е следното: Съобразно разрешенията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, и не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Извън случаите, в които е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо (какъвто настоящият случай не е), липсата на формулиран от касатора правен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., сама по себе си е достатъчно основание да бъде отказано допускането на такова обжалване.
Видно е от дословно възпроизведеното в настоящите мотиви съдържание на изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, че в същото изложение не е формулиран от касатора какъвто и да било, още по-малко пък правен въпрос, съставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. И това е така не само поради простата липса на зададен именно във въпросителна форма правен въпрос, но и поради пълната невъзможност за настоящия касационен състав, дори и при разрешените уточняване и/или конкретизиране на иначе неточното и/или неконкретно изложение, па било то и не във въпросителна, но и в разказвателна форма, да извлече от съдържанието на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, и/или да формулира такъв въпрос.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не се прави и опит за обосноваване, на който и да било и от допълнителните селективни критерии за подбор на касационната жалба, измежду уредените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 от ГПК, така както съдържанието им е разяснено с т.т. 2-4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основание за допускане на касационно обжалване, такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото в касационната инстанция касаторът няма право на разноски за същата, а на депозиралия отговор на касационната жалба ответник по касация [фирма] следва да се присъди претендираното юрисконсултско възнаграждение в минималния размер по Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет от 2004 г..
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-123/19. 12. 2014 г., постановено от Бургаски окръжен съд по гр.д. № 1522 по описа на съда за 2014 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 1238,70 лв. (хиляда двеста тридесет и осем лева и 70 ст.) юрисконсултско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: