10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
[населено място] ,20,01,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение,в закрито заседание на двадесет и осми септември,през две хиляди и петнадесета година,в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 114 / 2015 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. С. Б. и В. А. В. против решение № 1709/07.08.2014 год. по т.д.№ 2154 / 2014 год. на Софийски апелативен съд,с което е обезсилено решение от 16.01.2014 год. по т.д№ 5721/2012 год. на СГС,VІ–17 състав,поради недопустимост на предявените от касаторите против [фирма] искове с правно основание чл.74 ТЗ,за отмяна на решенията на ОС на дружеството от 18.07.2012 година,като е прекратено производството.Касаторите оспорват правилността на въззивното решение,досежно извода на съда за непритежавано от ищците качество на акционери в [фирма]. Касаторите намират неправилен отказа на съда да приеме за относима разпоредбата на чл.166 ал.1 ТЗ,при преценка налице ли е надлежно предупреждение до ищците като акционери,съгласно чл.189 ал.2 ТЗ,за изпълнение на задължението им за внасяне на парични вноски,след като не им е било указано внасяне по „специална набирателна сметка„,съгласно чл.166 ал.1 ТЗ,а по разплащателна сметка на дружеството.За неизпълнение на задължението за довнасяне дължим остатък от парични вноски , формиращи уставния капитал,ответното дружество твърди прекратено членството на ищците като акционери,констатирано като настъпило с т.1 от атакуваните решения на ОС от 18.07.2012 година.Нарушението на разпоредбата на чл.166 ал.1 ТЗ,според касаторите,осуетявала възможността им да изпълнят точно задълженията си по чл.188 ал.1 ТЗ,поради което и не следва да се санкционират с последиците на чл.189 ал.2 и ал.3 ТЗ.Касаторите оспорват правилността и на извода за представителна власт у лицето А. К., отново като предпоставка за валидност на отправеното от същата предупреждение по чл.189 ал.2 ТЗ.В тази връзка считат,че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл.12 ГПК , чл.235 ГПК и чл.236 ал.2 ГПК,като не се е произнесъл служебно по „истинността на вписаната в търговския регистър представителна власт на същото лице„.Посочен е и касационен довод за нарушение на чл.269 пр.второ ГПК,тъй като при липса на доводи във въззивната жалба на ответника,относими към мотивите на първоинстанционния съд по обосноваване качеството акционери на ищците,въззивният съд не е имал правомощието да се произнася по тази им легитимация, а единствено досежно наличието на незаконосъобразност или противоуставност на взетите решения от ОС на [фирма] от 18.07.2012 година.Поради същите съображения – в нарушение на чл.269 пр.второ ГПК – се твърди неправилност и в произнасянето на въззивния съд досежно авторството на представените от ищците квитанции към приходни касови ордери,с които същите са доказвали изпълнение на задължението си за довнасяне на парични вноски.Неправилна,според касаторите,е преценката на въззивния съд за недоказаност на изпълнението на това им задължение – в противоречие с материалната доказателствена сила на писмени документи, при липсата на такава доказателствена сила на годишния счетоводен баланс за 2011 год. и при игнориране на относими свидетелски показания.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и счита,че в изложението по чл.280 ал.1 ГПК няма формулиран правен въпрос ,чийто отговор се явява от значение за изхода на делото .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Предявени са активно субективно съединени искове с правно основание чл.74 ТЗ, от Т. Б. и В. В.,за отмяна решенията на ОС на [фирма] от 18.07.2012 год.,като взети в нарушение на закона и в противоречие с устава ,досежно свикването и провеждането му. Като първа точка от дневния ред,ОС е констатирало изключването на акционерите – ищци, по реда на чл.189 ал.2 ТЗ.Взети са решения : за обезсилване притежаваните от изключените акционери акции,на основание чл.189 ал.3 ТЗ; за едновременно намаляване капитала на дружеството с номиналната стойност на обезсилените акции и увеличаването му със същата стойност, чрез издаване на нови 2 334 акции с номинална стойност 10 лева всяка;за определяне емисионна стойност на новоиздадените акции; за правата на акционерите за придобиване новите акции; за освобождаване от длъжност на двама члена на Съвета на директорите, единият от които В. В.,и за избор на нови двама члена на СД.С първоинстанционното решение е върната исковата молба и производството прекратено в частта,в която се претендира отмяна на решения с предмет „ констатиране изключването на ищците като акционери в дружеството и обезсилване на акциите им„, тъй като исковете са лишени от правен интерес,доколкото тези правни последици са резултат не от взетите решения от ОС на 18.07.2012 год.,а от реализиране на определен фактически състав,с което законът свързва,като обективна последица, изключването. В останалата си част исковете са уважени, като е прието, че ищците не са загубили качеството си на акционери към датата на провеждане на ОС,тъй като в отправеното до тях предупреждение по чл.189 ал.2 ТЗ не е била посочена специална набирателна сметка,съгласно чл.166 ал.1 ТЗ,а разплащателна такава.Като не е оказало необходимото кредиторово съдействие по смисъла на чл.95 ЗЗД,дружеството е освободило ищците от последиците на собствената им забава,в изпълнение задължението за довнасяне пълния размер на дължимите от тях парични вноски,съобразно броя записани от всеки от двамата акции, съгласно чл.96 ал.1 ЗЗД, респ. не са се осъществили фактите в хипотезиса на чл.189 ал.2 ТЗ,за да се счита отпаднала легитимацията на ищците като акционери. Съдът е приел,че не е проведена процедурата по надлежно разгласяване на ОС – с покана до всеки от ищците, в минимално необходимия според чл.223 ал.3 ТЗ срок преди провеждането му,а оттук се явяват незаконосъобразни и взетите от ОС решения.
Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение изцяло, като е отрекъл легитимацията на ищците като акционери,съответно допустимостта на предявените от тях искове по чл.74 ТЗ.Приел е за недоказано изпълнението на задължението им за довнасяне на паричните вноски,съобразно записания брой акции,и съответно настъпили последиците на чл.189 ал.2 ТЗ: отправена до ищците покана – предупреждение за изключване,в случай на невнасяне паричните вноски в едномесечен срок от уведомлението и неизпълнено задължение в указания на акционерите срок.Счетено е,че поканата – предупреждение по чл. 189 ал.2 ТЗ е отправена от надлежно представляващо ответника лице, вписано в търговския регистър и е достигнала до знанието на ищците с обявяването й в търговския регистър.Съдът е приел,че свободно посочена,вкл.разплащателна сметка на дружеството удовлетворява изискването за необходимо съдействие за плащането,а чл.166 ал.1 ТЗ е неотносима към случая разпоредба,тъй като се касае за регистрирано / вписано / вече търговско дружество.Съдът е приел, че представените от ищците писмени документи не установяват плащане, тъй като е неясно авторството им – самоличността на подписалото квитанциите към приходни касови ордери,като касиер,лице.Съобразено е,че липсват доказателства за действително постъпили суми по сметка на дружеството, съобразно уговореното в представените споразумения и договор от 24.08.2011 год., нещо повече – съгласно годишния счетоводен баланс за 2011 год.,подписан от ищеца В. В.,дължимите от ищците вноски не са направени.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Приложимо ли е правилото на чл.166 ал.1 ТЗ за задълженията на акционерите за довнасяне на парични вноски по записаните при учредяване на дружеството акции ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК,поради противоречие на въззивното с решение № 1/ 22.02.2007 год. по т.д.№ 471/2006 год. на ВКС, решение от 08.02.2011 год. по гр.д.№ 13/2011 год. на Благоевградски ОС и решение от 03.02.2012 год. по гр.д.№ 370/2011 год. на същия съд, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 2/Поражда ли правните последици по чл.189 ал.2 и ал.3 ТЗ предупреждение,което указва на акционерите да довнесат парични вноски в отклонение от правилото на чл.166 ал.1 ТЗ,респ. следва ли предупреждението по чл.189 ал.2 ТЗ да отговаря на изискването на чл.166 ал.1 ТЗ ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 3 / Каква е доказателствената сила на вписана по партидата на дадено дружество в търговския регистър представителна власт по отношение на дружеството и какви са правомощията на съда при направено възражение за липса на това вписано обстоятелство? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с решения постановени по реда на чл. 290 ГПК по приложението на чл.12 ГПК,чл.235 ГПК и чл. 236 ал.2 ГПК , както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – с решение № 1023 от 2.06.2004 год. по гр.д.№ 1987 / 2002 год. на ВКС; формално се упоменава и хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 4/Какви са правомощията на въззивната инстанция при проверка правилността на обжалваното решение,съгласно чл.269 ГПК и чл.6 ал.2 ГПК и следва ли въззивният съд да разгледа непредявени основания ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – с решения по приложението на чл.269 пр.второ ГПК,постановени по реда на чл.290 ГПК;5/ Следва ли въззивният съд служебно да установява нова фактическа обстановка,различна от приетата за безспорна между страните по делото и подкрепена с гласни доказателства и с писмени такива,с неоспорена автентичност? 6/ Кои са индивидуализиращите признаци за авторство на писмен документ / в случая квитанция към приходен касов ордер /,съдържащи изявления за получени от едно търговско дружество плащания ?; 7/Каква е доказателствената сила на частните писмени документи / като в подточки са изброени конкретни по делото писмени документи,вкл. годишен счетоводен баланс / ? 8/ Кои лица се включват в кръга на посочените в чл.181 ГПК „трети лица „, за които годишния счетоводен баланс няма достоверна дата ? – въпроси от 6 до 8 вкл. са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – със задължителна за въззивния съд съдебна практика по приложението на чл.6 ал.2,чл.12,чл.180,чл.181,чл.182,чл.235,чл.236 и чл.269 пр.второ ГПК, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 9/ Следва ли съдът да присъди разноски на страната,ако не е представила списък на разноските си ? – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,поради противоречие с ТР № 6/ 06.11.2013 год. по тълк.дело № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС.
Първите два въпроса на практика въвеждат един и същ правен спор: довнасянето на парични вноски,формиращи уставния капитал,дължими ли са от акционерите по специална набирателна сметка,съгласно чл.166 ал.1 ТЗ, или се считат валидно внесени и като постъпили по разплащателна сметка или на каса в дружеството ? По начало,позоваването на чл.166 ал.1 ТЗ от първоинстанционния съд излиза извън предмета на спора,предвид обхвата на защитата на ищеца,в отговор на защитата на ответника за изключване на ищците като акционери,на основание чл.189 ал.2 ТЗ. В отговор на оспорената им от ответника легитимация ищците са противопоставили единствено възражението за доплатени от тях припадащи им се съобразно записан брой акции от уставния капитал на дружеството – ответник парични вноски, наред с възражението,че лицето А. К. по начало не е било упълномощено да отправи предизвестието по чл.189 ал.2 ТЗ.В отговора на въззивната жалба отново се поддържа твърдението,че са внесени дължимите парични вноски,наред с възражението за липса на представителната власт на А. К..Последното е относимо към възражение за ненастъпила изискуемост на задължението за плащане на паричните вноски,но само ако не би било кумулирано с първото – за тяхното действително разплащане.При настоящата кумулация, на практика възражението няма приложими към спора правни последици,доколкото за същия е ирелевантна евентуална забава в иначе твърдяното като изпълнено задължение за довнасяне на парични вноски.С оглед изложеното, настоящият състав намира,че решаващи относно изводите на въззивния съд,за липса на процесуална легитимация на ищците като акционери,са само кореспондиращите с предмета на спора, въведен от страните , мотиви и това са тези относно неустановяването на факта на заплащане на паричните вноски – по начина и във времето / предходно на 18.07.2012 год. /, съобразно твърдяното от ищците,доколкото и ответното дружество е противопоставило именно възражение за неплащане изобщо,а не с оглед неплащане по специална набирателна сметка на дружеството или последващо на атакуваното ОС.В този смисъл,формулираните първи и втори въпроси не покриват изискването за правни,съгласно т.1 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Дори да не се сподели последното,необоснован се явява допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК с цитираните три решения.В решение № 1/22.02.2007 год. по т.д.№ 471/2006 год. на ВКС и решение от 08.02.2011 год. по гр.д.№ 13/2011 год. на Благоевградски ОС – казуална съдебна практика – са разгледани различни от настоящата хипотези.В първото решение, с оглед съображението, че вноските по увеличение на капитала са дължими по специална набирателна сметка на дружеството,съгласно чл.166 ал.1 ТЗ,идентично на набирането на уставния капитал,е прието,че не са се осъществили предпоставките на предходно увеличение на капитала,за да би се приело законосъобразно последващо взето от ОС на дружеството решение за ново увеличение на капитала,по предявен от ищеца – акционер с неоспорена в процеса легитимация на такъв – иск по чл.74 ТЗ,за отмяна на решенията на ОС за последващото увеличение на капитала,като противоречащи на чл.195 ал.2 ТЗ.Не е налице необходимият фактологичен идентитет между спора,по който е постановено решението и настоящия.В настоящия, съдът е обосновал неприложимост на чл.166 ал.1 ТЗ, макар при набиране на част от уставния капитал,предвид безспорната регистрация на дружеството – ответник,т.е. е счел,че защитната функция на чл.166 ал.1 ТЗ е в рамките на периода до регистрацията на дружеството,а както се посочи по-горе – надлежността на изпълнението на задължението за довнасяне на парични вноски е извън предмета на спора, при твърдяно от ищците изпълнение и оспорване на последното, но не на основание ненадлежното му – не по специална набирателна сметка – извършване.Цитираното в обосноваване на хипотеза по чл.280 ал.1 т.2 ГПК решение няма такъв предмет.Второто решение е постановено по жалба срещу отказ на длъжностно лице от А. по вписванията,да впише увеличение на капитала на търговско дружество, предвид недоказаност на обстоятелството,че вноските по увеличението са направени по специална набирателна сметка, съгласно чл.166 ал.1 ТЗ. Това решение,като постановено в охранително , несъстезателно производство,не формира сила на пресъдено нещо,поради което е и изключено от обхвата на съобразимата в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК съдебна практика,съгласно ТР № 2 / 28.09.2011 год. по т.д.№ 2 / 2010 год. на ОСГТК на ВКС. По начало, обаче, същото не конфронтира с мотивите на въззивното решение, тъй като разглежда приложимостта на чл.166 ал.1 ТЗ именно като предпоставка за регистрацията на дружеството,а не в хипотеза на вече постановена регистрация. Третото цитирано решение – от 03.02.2012 год. по гр.д.№ 370/2011 год. на Благоевградски окръжен съд изобщо не третира приложението на чл.166 ал.1 ТЗ.
Следователно,дори само предвид необосноваването на допълнителен селективен критерий,касационното обжалване по първите два въпроса не следва да се допусне.
Впрочем,с решение № 123 / 05.08.2015 год. по т.д.№ 39 / 2014 год. на първо търговско отделение на ВКС е пояснен, макар в хипотеза на увеличение на капитала на учредено търговско дружество,смисълът от внасянето на паричните вноски по специална набирателна сметка и необходимостта от тълкуване правилото на чл.166 ал.1 ТЗ в неразривна връзка с гарантиране последиците по ал.3 на същата разпоредба,поради липсата на регистриран титуляр на внасяния капитал към момента на вноските,каквато хипотеза не е налице в настоящия случай.Въззивният съд изрично се е позовал на регистрацията на дружеството,като изключващо приложението на чл.166 ал.1 ТЗ обстоятелство.
Третият от поставените въпроси е правно неиздържан, доколкото не конкретизира твърдяната „липса„ на вписаното обстоятелство – нищожно,недопустимо вписване или вписване на несъществуващо обстоятелство.От заявените от ищците фактически обстоятелства очевидно се касае за третата хипотеза – вписване на несъществуващо обстоятелство.Дори да би се прецизирал въпроса в съответствие с действително въведени факти,относими към порок на вписването , то съгласно задължителните указания на ТР № 1 / 2002 год. по тълк.дело № 1/2002 год. на ОСГК на ВКС,отговорът на същия не е спорен . Вписаното обстоятелство е противопоставимо както на третите лица,така и на съдружниците, респ. акционерите. Преодоляването му не може да стане с инцидентно установяване на вписано несъществуващо обстоятелство в хода на производство,с различен от този предмет,а по реда на иск на основание чл.431 ал.2 ГПК отм.,респ. чл.29 ЗТР ,като в Тълкувателното решение е изрично разграничено времевото действие на решението във всяка от възможните хипотези на вписано несъществуващо обстоятелство – спрямо третите лица и спрямо съдружниците/акционерите.Формулираният въпрос,обаче, дори съответно коригиран,по начало не удовлетворява изискването за правен,тъй като въззивният съд не е изложил мотиви по възраженията на ответника за липса на представителна власт на лицето А. К.,вписана в търговския регистър като представляваща ответното дружество,доколкото само и единствено спрямо това възражение е относим въпроса.Позовал се е на факта на вписването. Както се посочи по-горе,кумулирането на това възражение с възражението за в действителност направени парични вноски, изключва решаващото му значение за изхода на спора,доколкото би било относимо само към приложими последици на евентуална забава в изплащането им,а такъв предмет спорът няма. Нямало е и спор, че принципно тези парични вноски са дължими.Следователно пропускът на съда да се произнесе не съставлява пропуск по решаващ за изхода на спора въпрос. Но дори да не би се споделил този довод,пропускът на съда да се произнесе по възражението обуславя процесуалноправен въпрос,свързан със задълженията на въззивния съд при произнасяне по спора.В този смисъл,цитираната съдебна практика в обосноваване на допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК би била релевантна,но към правен въпрос по приложението на чл.235 ал.2 ГПК и чл.236 ал.2 ГПК, какъвто не е зададен и съответно е напълно неотносима към формулирания.В правомощията на настоящия състав, обаче, не се включва формулирането на релевантен правен въпрос,съобразно обосноваването на допълнителния селективен критерий,а единствено уточняване и конкретизиране на поставения от касатора, който при това се явява непрецизен, и по начало относим към преценка на допустимостта,по пътя на възражението,в исковия процес да се преодоляват последиците на вписването на обстоятелство по партидата на търговско дружество, по който въпрос ТР №1 / 2002 год. по тълк.дело № 1 / 2002 год. на ОСГК на ВКС дава изчерпателен отговор.Ако непроизнасянето на въззивния съд би се приравнило,като последица, на незачитане от същия процесуалния способ на възражението за търсените от ищците правни последици,то разрешението се явява в съответствие с Тълкувателното решение и отговор на такъв правен въпрос не би променил правния резултат, нито предпоставя произнасяне в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.
Четвъртият от поставените въпроси отново е правно непрецизен, тъй като се свързва с порок на въззивното решение – разгледано „ непредявено основание„, т.е. с отклонение от диспозитивното начало в процеса, обуславящо недопустимост , а не неправилност на съдебното решение. В конкретната хипотеза ,обаче, няма произнасяне по непредявен иск – на непредявено основание.Доколкото касаторите са имали предвид произнасяне по невъведени във въззивната жалба доводи, съгласно чл.269 пр. второ ГПК,каквото в касационната жалба се сочи произнасянето по легитимацията на ищците като акционери,единствено с оглед която е обосновано и обезсилването на първоинстанционното решение и недопустимостта на исковете,то следва да се съобрази, че се касае за обстоятелство, за което съдът следи служебно,като относимо към правния интерес,в качеството му на абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, а оттук и на решението по същия.Съгласно чл.270 ал.3 ГПК въззивният съд следи служебно за допустимостта на решението, поради което и произнасянето му няма отношение към приложимостта на чл.269 пр. второ ГПК,а към предл.първо на същата във връзка с чл.270 ал.3 ГПК.Така формулираният правен въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,поради което е изключено произнасянето по допълнителния селективен такъв, впрочем обосноваван с решения по приложението на неотносимата правна норма на чл.269 пр. второ ГПК.
По аналогични на предходните съображения не удовлетворява характеристиката на правен и поставеният пети въпрос.
Шестият от въпросите е предпоставен от отказа на въззивния съд да зачете,като постъпили в патримониума на ответното дружество,плащания от ищците,твърдени като изпълнение на задължението за довнасяне на парични вноски и установявани с квитанции към приходни касови ордери,носещи подпис на непосочено конкретно лице – получател от името и за сметка на дружеството – ответник.Въпросът формално покрива общия селективен критерий,тъй като въззивният съд е отрекъл легитимацията на ищците въз основа решаващия си извод,че представените квитанции към ПКО не установяват тези плащания. Необоснован,обаче,с никое от цитираните решения,постановени по реда на чл.290 ГПК,е допълнителния селективен критерий,доколкото никое от тях не съдържа отговор на правен въпрос по материалната,като значима / а не формалната, съгласно чл.180 ГПК / доказателствена сила на частен документ,подписан от лице,с неустановима от съдържанието на документа самоличност,като действало от името и за сметка на друг правен субект, оспорващ спрямо себе си правните последици на документа / последното изключващо правните последици на чл.301 ТЗ, дори да би била доказана самоличността на подписалото,но неразполагащо с представителна власт, лице /.Още повече,че в случая материалната доказателствена сила на квитанциите към ПКО е оспорена и от съдържанието на ГФО на дружеството,в който паричните вноски,дължими от ищците, са отчетени като невнесени в цялост .
Седмият от поставените въпроси е фактологичен – относно материалната доказателствена сила на конкретни писмени доказателства, преценявани от въззивния съд досежно легитимацията на ищците,като акционери в ответното дружество,които освен с конкретното си съдържание са преценими и съобразно обхвата на извършеното спрямо тях конкретно оспорване.Фактологичният въпрос не предпоставя единен и общозначим,независимо от конкретиката на спора,отговор по приложението на материална или процесуална норма,поради което не съставлява правен въпрос, а такъв по правилността на въззивното решение, на основанията по чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл. 280 ал.1 ГПК.
Осмият от формулираните въпроси е напълно неотносим, тъй като не е противопоставено възражение,относимо към релевантността на достоверната дата на документ,по смисъла на чл.181 ГПК.За легитимацията на ищците,като обусловена в настоящия спор от доказване довнасянето на паричните вноски,не е от значение датата на годишния счетоводен отчет,с оглед доказването на друг,релевантен в процеса факт,относим към упражняваното от ищците субективно право на иск.Не всяко оспорване датата на документ, респ . неустановяването на конкретна дата на такъв документ,изключва доказателствената му тежест – арг. и от чл.181 ал.2 ГПК.Смисълът на оспорването на достоверна дата на документ и съдържанието на понятието „трето лице„,съгласно чл.181 ал.1 ГПК,са разяснени в задължителна за въззивния съд съдебна практика,впрочем приложена от самия касатор / реш.193 по гр.д.№ 176 / 2010 г. на второ гр. отд.и реш.№ 177 по гр.д.№ 1672 / 2011 год. на трето гр. отд.ВКС /,според която предметът на настоящия спор не предпоставя прилагането на разпоредбата.Дори да се приеме,че е удовлетворен общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, необоснован би се явил допълнителния такъв по чл.280 ал.1 т.1 ГПК,при това съобразявайки единствено с преждепосочените решения по приложението на чл.181 ГПК,тъй като произнасянето на въззивния съд не е в противоречие със същите.Еднозначната задължителна съдебна практика по приложението на разпоредбата изключва хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а и формалното й цитиране не удовлетворява изискването за аргументираност на този допълнителен селективен критерий, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Деветият от въпросите касае преценка за правилност на произнасянето на въззивния съд в частта за разноските и като изначално неотносим към предмета на произнасяне,по който се формира сила на пресъдено нещо,не е от естество да обоснове правен въпрос по допускане на касационното обжалване, с предмет въззивното решение по същество. Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1709/07.08.2014 год. по т.д.№ 2154 / 2014 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Т. С. Б. и В. А. В. , на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 ГПК,да заплатят на [фирма] разноски за настоящото производство, в размер на 2 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :