5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 913
гр. С., 03,12, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 632 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ответника в производството Г. Ф. (ГФ) касационна жалба срещу въззивно решение № 2063, постановено на 13. 11. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по гр.д. № 1440 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която след частична отмяна на изцяло отхвърлително първоинстанционно решение на Софийски градски съд по гр.д. № 1683/2013 г., са уважени предявените от П. Х. К. и К. Г. К. срещу касатора искове с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 1 от ГПК за заплащане на всеки от двамата ищци, на суми от по 50000 лева, представляващи обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им Г. К. Г. вследствие на ПТП, настъпило на 12. 08. 2011 г., ведно със законната лихва върху същите суми, считано от 01. 12. 2011 г. до окончателното изплащане, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 283, т. 3 от ГПК, като се твърди неправилност на изводите на въззивния съд относно характера на справката от Информационния център (ИЦ) при ГФ на официален свидетелстващ документ, необсъждане от страна на съда на възможността за оборване на законоустановената презумпция по чл. 295, ал. 7 от КЗ, неправилно приложение на материалния закон в частта му относно възможните начини и време на прекратяване на договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ („ГО“), поради неплащане на разсрочена част от премията по същия, при условията на чл. 202 от КЗ, както и отричане от страна на съда, на доказателствената сила на изходящ от трето за делото лице – застрахователят на деликвента по договор за застраховка „ГО“, представен от страна по делото, но неоспорен по същото, частен свидетелстващ документ.
Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение и отхвърлянето на предявените срещу касатора искове, претендират се разноски.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски.
В срока за отговор от ищците по делото е депозирана насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, с която първоинстанционното такова е потвърдено в отхвърлителната му част за сумите над присъдените такива от по 50000 лв. за всеки от ищците до общо предявения и поддържан размер от по 70000 лв. за всеки от тях.
Третото лице помагач не оспорва касационната жалба, в писмено становище излага, че споделя изложените в нея доводи на касатора, оспорва насрещната касационна жалба.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да отмени отхвърлителното първоинстанционно решение в частта му за сумите от по 50000 лв. за всеки от ищците и да уважи предявените искове за същите суми, ведно със законна лихва и разноски, въззивният съд в относимите си към релевираните от касатора в жалбата му оплаквания, и към твърденията в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване мотиви към въззивното решение е приел, че от представените по делото писмо от касатора ГФ до ищците и справка – извлечение от електронния регистър, поддържан от ИЦ към ГФ се установява, че застраховката „ГО“ на виновния за смъртта на сина на ищците водач е прекратена, считано от 02. 08. 2011 г., т.е. към датата на ПТП – 12. 08. с.г. деликвентът не е имал валидна застраховка „ГО“ за увреждащия автомобил. Въззивният съд е приел, че представеното по делото от ответника – касатор писмо от застрахователя на деликвента по „ГО“ – ЗД [фирма], че дължимите по застраховката „ГО“ на деликвента, разсрочени втора и трета вноски от застрахователната премия, са платени с по един ден закъснение, спрямо падежите на които са били дължими, като частен документ не са годни да установят посочените в тях обстоятелства, освен авторството на обективираното в писмото изявление. При така изложеното въззивният съд е приел, че касаторът ГФ, върху когото пада доказателствената тежест за това, не е установил по делото обстоятелствата относно налична към момента на ПТП валидна застраховка „ГО“ за увреждащия автомобил, управляван от деликвента, при причиняването на смъртта на сина на ищците, поради което и е приел исковете срещу ГФ за основателни в присъдените на ищците размери.
В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване се сочи общо и само, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, посочена ок касатора като Решение № 161 от 13. 11. 2012 г. по т.д. № 607 по описа на ВКС, ТК, Второ ТО за 2011 г., както и че пререшаването на спора в касационната инстанция е от значение за точното и еднакво прилагане на закона от съдилищата, особено когато законът се тълкува от тях противоречиво, както и че поради особено важното значение на отношенията, свързани с режима на застраховката „ГО“ следва да се създаде практика, която да доведе до точно и еднакво прилагане на закона от съдилища.
Видно е, че в изложението на основания за допускане на касационно обжалване не е формулиран правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като общо основание за допускане на касационно обжалване. Съобразно задължителните за съдилищата указания, обективирани в посочената т. 1 от ТР № 1/2010 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, а Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Според задължителната практика на касационната инстанция по-натам непосочването, както в процесния случай на правен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване, само по себе си е достатъчно такова допускане да бъде отказано, без при това да се дължи преценка от касационната инстанция на сочените допълнителни критерии за допускане на такова обжалване, законоустановени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, доколкото наличието или липсата на същите следва да се преценяват с оглед формулиран конкретен правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване, какъвто в случая в изложението на основанията за допускане на такова обжалване въобще не е формулиран.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване, то и такова не следва да бъде допускано. Съобразно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 от ГПК и с оглед недопускането на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба, не подлежи на разглеждане депозираната срещу същото решение насрещна касационна такава.
При този изход на делото касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право, но не доказва извършването на такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2063, постановено на 13. 11. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по гр.д. № 1440 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която след частична отмяна на изцяло отхвърлително първоинстанционно решение на Софийски градски съд по гр.д. № 1683/2013 г., са уважени предявените от П. Х. К. и К. Г. К. срещу Г. Ф. искове с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 1 от ГПК за заплащане на всеки от двамата ищци, на суми от по 50000 лева, представляващи обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им Г. К. Г. вследствие на ПТП, настъпило на 12. 08. 2011 г., ведно със законната лихва върху същите суми, считано от 01. 12. 2011 г. до окончателното изплащане.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: