О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 633
гр. София, 24.07. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети април през хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2394 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от Р. М. Г. – трето лице помагач на страната на ответника в производството З. [фирма], ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 394, постановено на 05. 03. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по гр.д. № 4448 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 6306 от 26. 08. 2013 г., постановено по гр.д. № 689/2012 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, в неговата част, с която са уважени предявените от В. Г. Д. и А. С. ДИМИТРОВ срещу З. [фирма], искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ) за заплащането на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 26. 09. 2011 г. и причинено от касатора, чиято гражданска отговорност е застрахована от главния ответник, за сумата над 200 лв. до общо присъдената на В. Д. сума 3700 лв. и за присъдената на А. Димитров сума 3000 лв. – изцяло, със законните последици. По изложени в касационната жалба подробни оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281,т. 3 от ГПК, и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, се иска допускане на такова обжалване на въззивното решение, отмяната му в обжалваните части и постановяване на друго такова по спора, с което предявените срещу ответника в производството искове да бъдат отхвърлени в посочените части, със законните последици, претендират се разноски. Ответниците по жалбата не вземат становище по същата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче, не се установява по делото да са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното: За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, въззивният съд е посочил в решаващите си мотиви, че първоинстанционният съд задълбочено и прецизно е изяснил фактическата обстановка по делото и подробно е обсъдил събраните по делото доказателства, като чрез това си съждение, и чрез изрично записаното в мотивите на въззивното решение, че не споделя единствено този извод на градския съд, че с постигнатото споразумение по приложеното НОХД № 1804/2011 г. на Пернишкия районен съд е установено извършването на деликт от страна на Р. Г., както и доколкото е потвърдил първоинстанционното решение в цялост, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, и с изключение на изрично невъзприетия правен извод на първоинстанционния съд, ги е припознал, като свои. Поради изложеното и в мотивите на въззивния съдебен акт следва да се считат включени пресъздадените такива на първоинстанционния съд, съобразно които е прието за установено, че на 26. 09. 2011 г. е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което застрахованият автомобил е преминал в насрещното платно за движение и се е блъснал челно в друг автомобил „Фолксваген Голф” – с peг. № РК 05- 13 ВА, управляван от ищеца А. Димитров, в който е пътувала и В. Д.. Обстоятелствата относно процесното ПТП са отразени в констативен протокол, изготвен от младши автоконтрольор, в който протокол е посочено, че са пострадали ищците, които са получили охлузни рани по тялото. Според въззивния съд, този протокол е оспорен от процесуалния представител на третото лице помагач в частта, в която е отразено, че ищецът А. Димитров е пострадал, но съдържанието му на официален свидетелстващ документ не е опровергано по делото. Въззивният съд изрично е възприел мотивите на първоинстанционния такъв относно противоправното поведение на водача Г. – касатор и трето лице помагач, в които е посочил конкретните нарушения на правилата за движение по пътищата, довели до сблъсъка между двата автомобила – несъобразена скорост и неправомерно навлизане в лентата за насрещно движение. По изложените вече причини, въззивният съд е споделил и мотивите на първоинстанционния съд относно това, че ищците са доказали настъпването само на повърхностни травми – натъртвания и охлузвания, а твърденията за по-тежки увреждания – счупване на 8 ребра в ляво и фрактура на първи пръст на лявата ръка на ищцата, както и увреждане на ходилото на ищеца, които да са настъпили в резултат от конкретното ПТП, са останали недоказани. По-натам в мотивите си, въззивният съд също сочи, че не е доказано възражението на ответника, че от страна на ищците е налице съпричиняване на уврежданията, изразяващо се в неизползване на предпазни колани, като основавайки се на заключението на вещото лице доктор П. и на други доказателства, съдът е стигнал до извода, че и двамата ищци са пътували с поставени предпазни колани, въпреки че този на ищцата не е бил достатъчно стабилен. В заключение въззивният установява, че с оглед на доказаните увреждания – натъртвания и охлузвания; болките и страданията, установени от свидетелката В., и продължителността на периода, през който те са търпени от ищците, датата, на която е настъпило ПТП – 26. 09. 2011 г., и съществуващата към тази дата обществено-икономическа обстановка, определеното от първоинстанционния съд обезщетение се явява справедливо, и съобразено с изискванията на чл. 52 от ЗЗД.
В жалбата се излагат оплаквания (основания за касиране на въззивното решение), като се твърди, че необосновано и в нарушение на съществени процесуални правила, Софийският апелативен съд приема, че ищецът А. С. Димитров бил получил въобще увреждания, както и че ищците били доказали дори настъпването на повърхностни травми, основавайки се на констативния протокол за ПТП, доказателствената сила на който, според касатора и противно на изводите на САС, била опровергана по делото. При условията на евентуалност се излагат оплаквания за завишеност на определените обезщетения за неимуществени вреди, като се оспорват допустимостта и достоверността на събраните по делото свидетелските показания, досежно степента и характера на претърпените от ищците вреди. За необосновани и формирани при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаторът намира и изводите на въззивния съд за неоснователност на възражението за съпричиняване от страна на ищците (и в частност – на ищцата, доколкото по отношение на ищеца се поддържа, че същият въобще не бил претърпял вреди), на вредоносния резултат, като се оспорват изводите на съда, основани на оценката му на събраните по делото доказателства, досежно ползването или неползването от страна на ищците, на обезопасителни колани.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, макар и не във въпросителна, а в разказвателна форма, са формулирани редица правни проблеми, за които се твърди да са релевантни за изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
Първият въпрос, уточнен и конкретизиран от касационния състав, съобразно разрешението, дадено в края на т. 1 от посоченото ТР, е материалноправният такъв, относно релевантните за определяне на справедлив по см. на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди критерии, които съдът следва и е длъжен да обсъди, при формиране на конкретната си преценка, досежно този размер. По отношение на същия въпрос се релевира, като допълнителен селекционен критерий по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, противоречие със задължителна съдебна практика, както същата е определена в т. 2 от ТР № 1/2010 г., а именно – раздел II, т. 11 от ППВС № 4/1968 г., Решение № 149 от 2.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 574/2010 г.. III г. о. ГК и с Решение № 158 от 4.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 708/2011 г.. IV г. о. ГК. С оглед широката си формулировка, въпросът е принципно релевантен, доколкото както материалният закон, така и задължителната съдебна практика по прилагането му вменяват на съдилищата задължение да определят размера на обезщетението за неимуществени вреди именно по справедливост, като рамкират и критериите, съобразно които този законоустановен принцип за определянето му, следва конкретно да се прилага в практиката. По отношение на същия въпрос обаче не е налице поддържаният допълнителен селекционен критерий за допускане на касационно обжалване, доколкото видно от възпроизведените по-горе мотиви на въззивния съд, включително и възприетите в същите, такива и на първоинстанционния съд, при определяне на размерите на процесните обезщетения за неимуществени вреди, въззивният съд в решението си е извършил преценка именно на задължително установените в цитираната, и приложена, включително и от касатора практика, критерии за определяне на обезщетенията. Размерите на последните са определени, съобразно приетите за установени по делото да са претърпени от ищците доказани техни увреждания – натъртвания и охлузвания, претърпените болки и страдания, продължителността на периода, през които същите са търпени от ищците, датата, на която е настъпило ПТП – 26. 09. 2011 г., както и съществуващата към тази дата обществено-икономическа обстановка в страната. Доколкото в случая въззивният съд се е съобразил със задължително установените, подлежащи на преценка при определяне на размера на обезщетенията по справедливост критерии, то и самите конкретни размери на определените от съда обезщетения, като завършващ резултат от упражняването на дискреционната власт на съда, да извърши съобразно вътрешното си убеждение, самостоятелна преценка на приетите от него за установени обстоятелства по делото, не подлежат на унифициране от касационната инстанция по реда на уеднаквяване на съдебната практика. В края на изложението по първия, поставен от касатора въпрос, оплакванията му са такива срещу правилността на въззивното решение по същество, които оплаквания не подлежат на преценка в настоящото производство, с предмет преценка само на наличието на основания за допускане на касационно обжалване. В т.т. 2 – 5 от изложението на основания за допускане на касационно обжалване, от една страна въобще не са формулирани правни въпроси, като общо основание за допускане на такова обжалване и то не само, като такива във въпросителна форма, но дори и като изложени правни твърдения, годни за преформулиране, респ. – уточняване и/или конкретизация от страна на касационния състав, до степен на годност да покрият изискванията за наличие на общия критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК и т. 1 от ТР № 1/2010 г. Не става ясно от изложението в тези му части, какви точно противоречия с посочената, цитирана и приложена, задължителна съдебна практика, на дадени от въззивния съд в решението му отговори, и на какви точно правни въпроси, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, касаторът се домогва да обоснове. Освен това, развитите в същите т.т. 2-5 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване оплаквания, са изцяло такива, относими към правилността на изводите и на решението по същество на въззивната инстанция. Основателността на същите оплаквания е допустимо да бъде преценявана в евентуално, следващо допускането на касационно обжалване на въззивното решение, същинско касационно производство с предмет преценка на правилността му, но не и в настоящото такова с предмет преценка наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното и посоченото от касатора в т.т. 2-5 от изложението му на основанията за допускане на касационно обжалване, не обосновава такова допускане. В р. II от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се формулират, като твърдяни от касатора да са обуславящи изхода на делото, процесуалноправните въпроси: „Допустимо ли е съдът да приеме за доказани по делото факти и обстоятелства, и да мотивира своето решение на база свидетелски показания, които са недопустими, макар че тези свидетелски показания са били отразени в съдебния протокол? Не следва ли да изключи такива свидетелски показания от доказателствения материал?” По същите общо се поддържа допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че по тях липсва практика на ВКС. Първият въпрос, преценяван с оглед изложените в касационната жалба оплаквания за недопустимост на свидетелските показания на св. В., на които съдът действително е основал изводите си за установените да са претърпени от ищците болки и страдания (недопустимост не по смисъла на чл. 164 от ГПК, а доколкото свидетелят бил допуснат за установяване на други обстоятелства), би могло принципно да се приеме за релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Вторият въпрос е от една страна фактически, от друга ирелевантен за изхода на делото, доколкото не е относим към решаващите правни изводи на съда във въззивната инстанция и на трето място – изцяло хипотетичен, поради което и не е годен да обоснове наличието на общия селекционен критерий за допускане на касационно обжалване, законоустановен в чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение и на двата, така поставени въпроса не се обосновава наличието на общо твърдения допълнителен селекционен критерий по т. 3 от същия текст. Твърдяната от касатора липса на практика на ВКС по тези въпроси, сама по себе си не обосновава наличието на такъв критерий, както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС №1/2010 г. Не се установява по делото наличието и на която и да било от предпоставките на т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, доколкото по поставените въпроси нито е налице създадена, поради неточно тълкуване съдебна практика, нито се налага осъвременяване на тълкуването на същата, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито пък приложимите правни норми са непълни, неясни или противоречиви, та да е налице необходимост от създаване на практика по прилагането им и/или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Напротив – приложимите и относими към поставените въпроси процесуалноправни норми са ясни и безпротиворечиви, а създадената по прилагането им практика, включително и задължителна такава, е безпротиворечива и актуална.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 394, постановено на 05. 03. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по гр.д. № 4448 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 6306 от 26. 08. 2013 г., постановено по гр.д. № 689/2012 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, в неговата част, с която са уважени предявените от В. Г. Д. и А. С. ДИМИТРОВ срещу З. [фирма], искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ) за заплащането на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 26. 09. 2011 г. за сумата над 200 лв. до общо присъдената на В. Г. Д. сума 3700 лв. и за присъдената на А. С. Димитров сума 3000 лв. – изцяло, със законните последици.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: