9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 493
гр. С., 24,06,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести и януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1284 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба срещу въззивно решение № 346, постановено на 30. 12. 2013 г.от Великотърновски апелативен съд (ВтАС), Гражданско отделение по гр.д. № 309 по описа на съда за 2013 г.
По изложени в касационната жалба оплаквания – касационни основания по чл. 281 от ГПК и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, касаторът – ищец Л. Б. Л., действащ като едноличен търговец с фирма [фирма], ЕИК:[ЕИК] обжалва въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Плевенски окръжен съд по т.д. № 252 по описа за 2012 г., с което са отхвърлени предявените от касатора-ищец срещу Д. М. К., едноличен търговец с фирма [фирма], при условията на обективно алтернативно съединяване искове за прогласяване на нищожност, поради липса на съгласие (чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД), форма (чл. 26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД) и представителна власт (чл. 42, ал. 1 от ЗЗД) на съдебна спогодба, обективирана в протокол от съдебно заседание, проведено на 08. 11. 2011 г. по т.д. № 404 по описа на Пловдивски окръжен съд за 2011 г., със законните последици. Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго такова по спора, с което процесната спогодба да бъде прогласена за нищожна, претендират се разноски. Противната страна в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. При преценка на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, съобразно изложените в жалбата касационни основания и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, намира следното: В решаващите си мотиви ВтАС приема, че правилно първоинстанционният съд е приел, че постигнатата съдебна спогодба между страните по т.д. № 404/2011 г. по описа на Пловдивския окръжен съд отговаря на изискванията на чл. 234 от ГПК. От волеизявленията на страните по делото се вижда, че те са постигнали спогодба относно предмета на спора, а към този момент предмет на спора е претенцията на [фирма] против [фирма] за сумата от 100 000 лв. и волеизявленията на страните са съвпаднали, поради което и тъй като постигнатата спогодба не противоречи на закона и добрите нрави, Пловдивският окръжен съд е одобрил постигнатата спогодба, и прекратил спора между страните. Според ВтАС правилно въз основа на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че постигнатата на 08. XI. 2011 г. съдебна спогодба е ясна, налице е съгласие и при двете страни спорът да бъде уреден чрез постигане на съдебна спогодба, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че съдебната спогодба не е настъпила при липса на воля на страните по спора и не е налице твърдяното от ищеца основание за нищожността й – чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД. Въззивният съд излага по-натам, че постигнатата спогодба не е нищожна и поради липса на представителна власт на адв. И. Д., като пълномощник на [фирма], тъй като постигнатата съдебна спогодба е одобрена чрез подписването й от Л. Л. лично, а не чрез пълномощника му адв. И. Д.. В мотивите си въззивната инстанция изрично е изключила приетото за установено от първоинстанционния съд обстоятелство, че въз основа на постигнатата спогодба ответникът – [фирма] неправилно е отписал счетоводно задължението си за разликата над 100 000 лв., за което задължение страните не са постигнали спогодба, от обхвата на правния спор, с който съдът е сезиран в конкретното производство, респ. – от предмета на делото, и от предмета на доказване по същото. ВтАС приема за неоснователни наведените във въззивната жалба и писмената защита на въззивника доводи, че не е очертан ясно предмета на спора при постигнатата на 08. XI. 2011 г. съдебна спогодба, че са направени отстъпки само от ищеца по това дело – [фирма] (довод, релевиран несвоевременно едва пред въззивната инстанция, доколкото в първоинстанционото производство твърдения в такава насока въобще не са излагани – бел. на съдията – докладчик), а със спогодбата „страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки”, съгласно законовото определение на спогодбата в чл. 365 от ЗЗД, както и че на ищеца не е разяснено,че спогодбата е само за сумата от 100 000 лв., а остатъкът до пълния размер е дължим и изискуем, както и че са неоснователни наведените доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че при станалата спогодба на 08. XI. 2011 г. ищецът [фирма] е потвърдил извършените от неговия пълномощник процесуални действия, а било установено, че същите са извършени във вреда на представлявания. Според мотивите на обжалваното въззивно решение по-натам, от събраните по делото доказателства е установено, че съдебната спогодба е постигната между страните по делото с личното участие на [фирма], а не чрез неговия пълномощник, с постигнатата спогодба страните по спора ясно са изразили своите волеизявления, те съвпадат и се отнасят само и единствено за предмета на спора – за сумата от 100 000 лв., както правилно е приел и първоинстанционният съд. В заключение въззивната инстанция възприема изцяло изложените от първата инстанция мотиви за неоснователност на претенциите на ищеца, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първата инстанция.
Касаторът формулира, като обща предпоставка за допускането на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК въпросите: 1. Може ли да се счита, че е валидно изявление на страна по спора, която се явява лично едва в съдебното заседание, на което се одобрява съдебна спогодба, като в това заседание на страната не са разяснени правните последици от постигането на спогодбата, както и действителна ли е спогодба, по която спорният предмет (спорното право) е въведено в производството от лице – процесуален представител с неистинско пълномощно? 2. При постигане на съдебна спогодба и одобряването й, длъжен ли е съдът да разясни на страните правните предели на спогодбата и правните последици от постигането й и ако не го направи, налице ли е съществено нарушаване на съдопроизводствените правила? 3. Действителна ли е съдебна спогодба, по която изявленията на страните по отношение на предмета (обема) на спорното право при одобряването й от съда се различават? 4. Следва ли спогодбата, постигната пред съд, да съдържа съществените елементи и описание на спорното право, по което страните се спогаждат? Като допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че с обжалваното решение поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а също поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, доколкото в конкретния случай, видно от въведените в производството фактически твърдения и събраните в производството доказателства, с оглед на различните изявления на страните, спорното право не било с ясно очертан предмет – това било видно от последващото спогодбата поведение на страните, изразено в счетоводното отписване на цялото задължение на [фирма] към [фирма], от страната Д. К., действал като ЕТ в производството по т.д. № 404/2011 г. на ПОС, и обратно – наличието на счетоводен запис на задължение на [фирма] при касатора. В касационната жалба, според касатора са въведени и факти относно липсата на каквито и да било отстъпки от страна на [фирма] в производството в което е сключена спогодбата, поради което и страните не били решили съществуващия между тях съдебен спор. Касаторът поддържа още, че в обжалваното си решение съдът е приел, че е налице спогодба между страните, като е достигнал до извода, че страните са изразили воля, по тълкувателен път. Тълкуването на волята на страните обаче, при различни изявления и различен за всяка една от страните, постигнали спогодбата резултат, е незаконосъобразно и противоречи на закона. Досежно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с описаните и приложени към жалбата Решение № 118 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 467/2010г., Г.К., I Г.О. на ВКС; Определение № 1050 от 22.11.2010 г. по гр. д. № 467/2010 г., Г.К., I Г.О. на ВКС; Определение № 426 от 12.06.2012г. по т. д. № 822/2011г„ Т.К., II Т.О. на ВКС; Определение № 117 от 24.02.2010г. по т. д. № 324/2010г., Т.К., I Т.О. на ВКС; Определение № 307 от 19.05.2012г. по гр.д. № 142/2012г., Г.К., II Г.О. на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК било налице, защото с оглед фактите – неистинско пълномощно, което обуславя липсата на представителна власт за пълномощника – адвокат, който е въвел и определил спорния предмет с оглед направеното изменение на иска, различни изявления на страните по предмета на спогодбата, потвърдени от настъпилите различни правни последици, липса на формулиране на спорния предмет в съдебното заседание, на което е постигната спогодбата, интерпретирана в протокола от съдебното заседание – е налице липса на задължителна практика на ВКС, и с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС имал приносен характер за правото.
Така формулирани, както твърдяните от касатора да са разрешени с въззивното решение правни въпроси, като общи предпоставки за допускане на касационно обжалване, така и претендираните да са налице специфичните такива предпоставки по т.т. 1 и 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, не сочат наличие на основание за допускане на касационно обжалване на конкретното въззивно решение на ВтАС, поради следното: Първите два, формулирани от касатора въпроси, не отговарят на общия селекционен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съобразно разрешенията в която, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Нито въззивният съд, нито първоинстанционният такъв, към мотивите на който в края на собствените си мотиви, въззивният съд общо е препратил, не са нито обсъждали, нито формирали каквито и да било изводи в насока на поставените въпроси, поради което и не са дали отговор на такива или сходни въпроси, годни съответно да обосноват релевантност на същите за изхода на конкретното дело. Във втората си част първият въпрос е и фактически необоснован, доколкото въззивният съд е основал изводите си в решението в тази им част, (като и е потвърдил изводите в тази насока на първоинстанционния съд) на обстоятелството, че касаторът е участвал лично в съдебното заседание, в което процесната спогодба е одобрена от съда, респ. – изявената воля страната, включително досежно действителният предмет на делото, в каквато насока (с изрично посочване на останалата спорна в процеса сума в лв.) се съдържа изрично и лично изявление на ищеца по делото, е неопосредена от пълномощник, за да се изследва представителната му власт. Третият и четвъртият, поставени от касатора въпрос, са изцяло хипотетични и респ. – отново ирелевантни по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, и т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото обуславящите различни от дадените от въззивния съд на същите въпроси отговори фактически предпоставки, въобще не се съдържат в изложените в мотивите на въззивното решение (и по препращане – на първоинстанционното такова), изводи на съдилищата. Както въззивният, така и първоинстанционният съд, еднозначно са приели и от фактическа, и от правна страна процесната спогодба за действителна, именно (и обратно на вложения от касатора във формулираните му трети и четвърти въпроси смисъл), поради съвпадението на волеизявленията на страните по отношение на предмета на спора, който към момента на одобряването на така постигнатото им съгласие от страна на съда, е бил само останалата спорна по делото сума от 100000 лв., и същата е безспорно и явно идентифицирана, и посочена от страните, като предмет както на делото, така и на спогодбата, поради което и този въпрос не покрива критериите за годен основен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на поставените трети и четвърти въпроси (доколкото не са диференцирани по въпроси, а са изложени общо след изложението на въпросите), не са налице и твърдяните от касатора допълнителни селекционни критерии по т.т. 1 и 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Видно е, че не е осъществена по делото хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, формулираните въпроси да са разрешени с посочената, твърдяна да е задължителна по см. на 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съдебна практика. Иначе задължителното, като постановено в производство по чл. 290, от ГПК Решение № 118 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 467/2010г., Г.К., I Г.О. на ВКС, по което въззивното решение е допуснато до касационно обжалване със също цитираното Определение № 1050 от 22.11.2010 г. по гр. д. № 467/2010 г., Г.К., I Г.О. на ВКС, дава по задължителен за съдилищата отговор на изцяло неотносимите към настоящия спор (доколкото последният има за собствен и главен предмет претендираното от ищеца прогласяване на нищожност на спогодба, а не позоваването в процеса на такава нищожност), въпроси относно това допустимо ли е заинтересованата страна да се позовава на нищожност на съдебна спогодба и какви са били предпоставките за разделяне на заварени към 17. 05. 1963 г. съсобствени жилищни сгради на отделни етажи или части от тях. Останалите, цитирани и приложени от касатора определения на въззивната инстанция, като такива постановени в производства по чл. 288 от ГПК, не съставляват задължителна съдебна практика. Не се обосновава от касатора и наличие на общо формулирания допълнителен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Приложимите в конкретния процесен случай правни норми не са непълни, неясни или противоречиви, което да налага създаването на съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък разглеждането на поставените въпроси би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Твърдяната от касатора липса на задължителна съдебна практика по поставените въпроси не съставлява сама по себе си основание за допускане на касационно обжалване, нито пък се обосновава и/или установява от касатора поддържаната необходимост от преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на конкретната правна уредба.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените, както основен, така и допълнителни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова обжалване на въззивното решение, не следва да бъде допускано. При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на претендираните разноски за същата, а противната страна не претендира такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 346, постановено на 30. 12. 2013 г. от Великотърновски апелативен съд, Гражданско отделение по т.д. № 309 по описа на съда за 2013 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: