11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№85
гр. София, 01.02. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 3786 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството Н. В. Н. касационна жалба срещу въззивно решение № 1404, постановено на 04. 07. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по гр.д. № 1310 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски градски съд, ГО, I-6 състав по гр.д. № 1648/2013 г., с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗАД [фирма] иск с правно основание чл. 208, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ) за осъждане на ответника да заплати на касатора сумата 28000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за противозаконно отнето МПС, собственост на касатора и застраховано при ответника по договор за застраховка „КАСКО“, със законните последици по отношение на законната лихва и разноските.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като се твърди, че същото е постановено при фактическа липса на мотиви, необсъждане от страна на съда на твърденията на страните и на ангажираните по делото доказателства, довело до неправилно формиране на решаващите изводи на съда, до необоснованост на същите, както и до неправилно прилагане на материалния закон.
Иска се отмяна на въззивното решение и постановяването на ново такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в цялост, със законните последици, претендират се разноски.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
В конкретния процесен случай по делото са налице и основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Производството е образувано по иск с правно основание чл. 208, ал. 1 от КЗ с искане за заплащане на застрахователно обезщетение за противозаконно отнето от владението на касатора собствено нему МПС, застраховано при ответника по застраховка „КАСКО“. Не се спори по делото относно наличието на валидно застрахователно правоотношение по процесния договор за застраховка „Каско“, сключен между страните и с предмет процесното, собствено на касатора МПС. Не се спори относно обстоятелството, че при рутинна полицейска проверка на 11. 05. 2012 г. в [населено място] се установило, че процесното МПС е обявено за издирване от Република Италия в Ш. информационна система (ШИС), поради обсебване, неразрешено ползване, като престъплението е заявено да е извършено на 26. 01. 2012 г. в [населено място], Италия. Вследствие на посоченото, МПС е иззето с протокол по реда на ЗМВР на 12. 05. 2012 г. Впоследствие с постановление на прокуратурата от 15. 06. 2012 г. е разрешено връщането на МПС на касатора, същото му е върнато срещу разписка на 20. 06. 2012 г. и е противозаконно отнето от владението му на 11. 07. 2012 г. (процесното застрахователно събитие) – обстоятелства, по които също не се спори по делото. С прокурорско постановление от 09. 10. 2012 г. досъдебното производство срещу неизвестен извършител, образувано първоначално за противозаконно отнемане на МПС от владението на касатора, без негово съгласие и с намерение за ползване – престъпление по чл. 346, ал. 1 от НК, е преквалифицирано като такова за кражба по чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 194, ал. 1 от НК и спряно, поради неоткриване на извършителя. При така изложеното по делото се спори дали е налице покрит риск или изключен такъв, като ответникът противопоставя на касатора възражения, основани на т.т. 15.2. и 54 от Общите си условия (ОУ), съобразно които застрахователят не изплаща обезщетение при доказване, че застрахованият с негово или без негово знание е застраховал противозаконно отнето в или извън страната МПС, както и че застрахованият има задължение да уведоми застрахователя за всяко противозаконно отнемане на МПС преди сключването на застраховката, независимо, че след това МПС е било намерено, както и за всяко обявяване за издирване на МПС от компетентните органи – обстоятелства, при които застрахователят не би сключил процесния договор за застраховка.
При така установеното първоинстанционният съд е приел, че касаторът въобще не е претърпял претендираната по делото да бъде обезщетена вреда, доколкото МПС му е било върнато с постановление на прокуратурата. По жалба срещу първоинстанционното решение с оплакване, че първоинстанционният съд въобще не се е произнесъл по действително твърдяното от ищеца застрахователно събитие – отнемане на МПС от владението му, но настъпило след последователните изземване на МПС по реда на ЗМВР, поради обявяването му за издирване в ШИС, и връщането му на касатора с прокурорско постановление, въззивният съд в обжалваното си решение също е приел иска за неоснователен, като е изложил, че с разпоредбата на чл. 15.2. от ОУ на застрахователя е изключена отговорността му при пълна загуба или частична щета на застрахованото МПС, след като е доказано, че застрахованият с или без негово знание е застраховал противозаконно отнето в или извън страната МПС. Въззивният състав е приел, че застрахователят не дължи плащане на процесното застрахователно обезщетение, като е посочил, че застрахователният договор е сключен след като лекият автомобил е бил обявен за издирване в Италия, така и по линия на „И.“ на територията на България, което обстоятелство е щяло да препятства възникването на застрахователното правоотношение, а ищецът е могъл своевременно да се уведоми по надлежния ред.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се релевират, като общо основание за такова допускане, въпросите:
1. За задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на двете страни и да мотивира решението, по съществото на правния спор, като се твърди, че за да отхвърли предявения иск, въпреки „установеното валидно възникнало застрахователно правоотношение”, въззивният съд е приел за доказано наличието на регламентирания в чл. 15.2 от ОУ изключен риск, а именно, че е доказано, „че застрахованият с или без негово знание е застраховал противозаконно отнето в или извън страната МПС”. Според касатора, този решаващ извод на съда, обусловил отхвърлянето на иска му е изведен, като констатация на съда, без да са обсъдени изложените както пред първостепенния, така и пред въззивния съд, множество фактически и правни доводи на пълномощника на доверителя в насока на това, че не са налице елементите на чл. 15.2. от ОУ и следователно настъпилото преди сключването на процесния договор за застраховка застрахователно събитие не съставлява изключен риск, и не препятства плащането на претендираното с исковата молба застрахователно обезщетение за извършената кражба на застрахованото МПС. Касаторът настоява, че всички негови доводи, изложени и групирани в изложението в четири групи имат пряко отношение към правния извод за основателността на иска, но не са намерили никакво обсъждане във въззивното решение и не е ясно защо съдът не ги е споделил, за да отхвърли иска, а е потвърдил първостепенния съдебен акт.
Твърди се, че така поставеният съществен процесуалноправен въпрос за формата и съдържанието на решението като съдебен акт е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, така както е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото именно необсъждането на защитните доводи на ищеца – касатор, и немотивираният извод на съда за доказаност на хипотезата на чл. 15.2. от ОУ на застрахователя са обусловили отхвърляне на иска.
Излага се още, че е налице и допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото като е отказал да се произнесе по доводите на страна в процеса и не е изложил съображения по повод фактически и правни възражения, въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., както и от задължителните указания, дадени с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция, като втора инстанция по съществото на правния спор, които не са изгубили значение и при действието на приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс, а според приетото в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е длъжен да осъществи самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, което в случая не е извършено.
В случая е налице е твърдяната от касатора релевантност на въпроса по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, вр. с т. 1 от ТР № 1/2010 г., с оглед на императивно законоустановеното от процесуалния закон задължение на въззивния съд да основе решението си по спора върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като при това изложи към решението си мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда (чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 от ГПК).
Налице е и претендираното от касатора противоречие със задължителната практика на ВКС по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така както кръгът на същата е разяснен с т. 2 от ТР № 1/2010 г. – както с цитираната от касатора, така и със служебно известна на настоящия състав такава – пр. Решение № 27 от 09. 06. 2014 г. по т. д. № 813/2012 г., ТК, І т.о. на ВКС, и цитираните в същото Решение № 157/08. 11. 2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 147/11. 01. 2013 г. по т.д. № 46/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Задължителната практика на касационната инстанция е постоянна и непротиворечива, и именно в сочения от касатора смисъл – че при въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, следва да изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, и следва да достигне до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд, и в тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, обосноваващи собствените й изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. В конкретния случай, видно е от възпроизведените в цялост в настоящото определение, правни изводи на въззивния съд в обжалваното му решение, че съдът въобще не е обсъдил релевираните от касатора не бланкови, но конкретни и обосновани, негови насрещни възражения срещу защитната теза на ответника, както и не е формирал, и обективирал в мотивите на решението си, собствени правни изводи по тях.
При така изложеното, по този въпрос касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато.
2. Какъв е процесуалноправният ред, по който ответникът следва да докаже своите правоизключващи възражения относно факти, имащи характер на престъпление от общ характер и допустимо ли е установяването на престъпни обстоятелства да става по реда на инцидентния контрол, без за тяхното установяване да има влязла в сила присъда, или да е предявен иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК?
Твърди се отново наличието на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се сочи противоречие с постановеното в производство по чл. 290 от ГПК Решение № 181/2010 г. по т.д. № 281/2009 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., съставляващо задължителна за съдилищата практика, в което е възприета принципната недопустимост на инцидентно произнасяне по въпрос за извършено престъпление от гражданския съд, без да е бил надлежно сезиран с иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК. В същия смисъл се сочи и решение № 4/2012 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. по т.д. № 81/2011 г. Релевира се противоречие на обжалваното решение с посочените задължителни такива на касационната инстанция, доколкото въззивният съд, без да е бил сезиран с такъв иск и без да е разполагал с годно доказателство – присъда на наказателен съд, се е произнесъл инцидентно по въпрос извън неговата обща компетентност.
Въпросът е принципно релевантен, доколкото визираната клауза на т. 15.2. от ОУ на застрахователя, въвеждаща изключен според него риск и на която въззивният съд се е позовал, за да приеме иска за неоснователен, действително предвижда застрахованото МПС да е било предмет на покриващото от обективна страна престъпния състав на противозаконно отнемане и то – независимо от субективното знание на застрахования относно това обстоятелство. По отношение на същия въпрос обаче не е налице претендираният от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 2 от ТР № 1/2010 г. И двете, цитирани и приложени от касатора решения на касационната инстанция, са неотносими и неприложими към конкретния, процесен правен спор, респ. – с оглед на разрешените с тях и с обжалваното решение, конкретни правни въпроси, не е налице твърдяното противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС. И в двете, постановени от касационната инстанция решения, дадените разрешения в сочения от касатора смисъл имат за предмет преценка ангажирането на отговорността на застрахователя или освобождаването му от такава отговорност в случаи, при които възраженията му са се основавали на умишлено увреждане на застрахованото имущество от застрахования или от трето ползващо се лице (чл. 211, т. 1 от КЗ). Именно затова и в двата случая даденият от касационните състави отговор на правния въпрос е изцяло обусловен от необходимостта с присъда на наказателния съд или в отделно гражданско производство по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК, да бъде установено наличието или липсата на претендираното от застрахователя престъпление, но само с оглед проявата на последиците на това установяване в производството с предмет дължимостта на застрахователното обезщетение, в две конкретни насоки – безспорно установяване на формата на вината (именно като умишлена), и на извършителя (доколкото релевантно за отговорността на застрахователя е само умишлено деяние, извършено от застрахования или от трето ползващо се лице). Според касационните състави, само по отношение на тези две групи обстоятелства, инцидентното установяване в гражданския процес с предмет дължимостта на застрахователното обезщетение, би съставлявало недопустимо произнасяне на гражданския съд по въпроса дали е извършено престъпление или не, в отлика от иначе изцяло допустимата преценка от страна на съда, разглеждащ делото за дължимостта на застрахователно обезщетение, на въпроса за наличието или липсата на обективните елементи на фактическия състав, водещ до ангажирането на имуществената отговорност на застрахователя.
3. Допустимо ли е събитие, осъществено по отношение на МПС преди застраховането му, без знанието, волята и приноса на застрахования, да бъде предвидено от застрахователя като изключен риск, по смисъла на Общите му условия ?
4. Обусловено ли е приложението на чл. 211, т. 2 от КЗ, от установяването на пряка причинно-следствена връзка между: от една страна наличието на събитие, предхождащо сключването на договора, осъществено без знанието, волята и приноса на застрахования, предвидено в Общите условия, като изключен риск и от друга страна настъпването на застрахователното събитие?
По отношение на двата въпроса се поддържа наличието на допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че липсва съдебна практика и поради сравнителната новост на хипотезите на чл. 211 от КЗ, отговорът би допринесъл за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
С обосноваването на въпросите се оспорва изводът на въззивния съд в насока на това, че след като ищецът е сключил застрахователния договор при наличие на клаузата на чл.15.2. от ОУ и като е приел за доказано, че притежаваният от ищеца автомобил, преди застраховането е бил противозаконно отнет, то следва да бъде отхвърлен иска по чл. 208, ал. 1 от КЗ, или имплицитно е приел, че следва да намери приложение чл. 211, т. 2 от КЗ. Сочи се, че по въпроса дали приложението на чл. 211, т. 2 от КЗ предполага наличие на причинно-следствена връзка между неизпълнение на задължение на застрахования с настъпването на застрахователното събитие е налице практика, установена за пръв път с Решение № 49/2013 г. по т.д. № 840/2012 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. Твърди се, че в процесния случай приложеният от съда изключен риск не е предпоставен нито от виновно повеление на застрахования, нито от неизпълнение на негово задължение, а е такъв, който не е могло да бъде контролиран от застрахования и да му бъде известен, и поставя страните по договора в неравностойно положение, защото при изправност на една от страните по договора (застрахования) дава право на другата (застрахователя) да не изпълнява поети свои задължения.
Поставените въпроси са релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като относими към решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото такива изводи въобще се съдържат в мотивите на обжалваното решение. По отношение на същите въпроси обаче не се обосновава от касатора поддържаният допълнителен селективен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, така както същият е разяснен с т. 4 от посоченото ТР № 1/2010 г. Позоваването на цитираната в обосновката на въпроса задължителна, като постановена в производство по чл. 290 ГПК (срв. т. 2 от ТР № 1/2010 г.) съдебна практика на касационната инстанция е от естество да обоснове евентуалното наличие на допълнителен селективен критерий не по т. 3, а по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, в какъвто смисъл обаче твърдения в изложението, извън оплакванията за неправилност на изводите на съда (включително основани на твърдения за неравноправност на страните по договорната връзка) не са формулирани, а общото позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК също не съставлява надлежно обосноваване по делото на така претендирания, допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба – по делото не се установява наличието на която и да било от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същите са разяснени с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Липсата на съдебна практика сама по себе си не обосновава допълнителният селективен критерий за подбор на касационната жалба, законоуреден в т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, а по делото нито се сочи от касатора, нито се установява наличието на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, налагаща осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или пък приложими по делото непълни, неясни или противоречиви правни норми, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Поради изложеното и доколкото по делото се установява наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия, поставен от касатора въпрос, то и такова следва да бъде допуснато.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1404, постановено на 04. 07. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по гр.д. № 1310 по описа на съда за 2014 г.,
УКАЗВА на касатора Н. В. Н. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото доказателства за внесена по сметката за държавни такси на Върховния касационен съд, държавна такса за касационно обжалване в размер на 560 лв. с посочване на номера на делото, с предупреждение, че при непредставяне на такива доказателства, производството ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на Председателя на Първо т.о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание – при представяне в срок на доказателства за внесена такса за касационно обжалване или, при непредставяне на такива – на състава, за прекратяване.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: