20
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№810
гр. София, 29.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми май през хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2524 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпили две касационни жалби от ищеца в производството И. К. Д., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 2289, постановено на 11. 12. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Седми състав по гр.д. № 3045 по описа на съда за 2013 г., поправено с решение по същото дело № 453/26. 02. 2014 г., в частта му, с която е потвърдено решение, постановено на 07. 12. 2012 г. от Софийски градски съд, Първо ГО по гр.д. № 10794/2010 г. в неговата част, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу ЗАД [фирма], ЕИК:[ЕИК], при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ), за заплащането на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 20. 07. 2009 г. за сумата 40000 лв., представляваща разликата над присъдените 70000 лв., до общо предявения размер от 110000 лв. – част от претенция в общ размер на 160000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на дъщеря му М. Д. и за сумата 50000 лв., представляваща разликата над присъдените 23000 лв., до общо предявения размер от 73000 лв. – част от претенция в общ размер на 150000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени лично от касатора, като травматични увреди от същото ПТП, ведно със законната лихва от датата на ПТП до окончателното изплащане, със законните последици, както и срещу решение № 821, постановено по същото дело на 24. 04. 2014 г., с което е оставена без уважение молба на касатора за отстраняване на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото въззивно решение № 2289, постановено на 11. 12. 2013 г., и за изменение в частта за разноските, на също постановеното по делото, решение № 435/26. 02. 2014 г., с което са отстранени очевидни фактически грешки в решение по делото № 2289, все със законните последици.
В касационната жалба срещу основното, постановено по делото решение № 2289, постановено на 11. 12. 2013 г. се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при неправилно прилагане на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281,т. 3 от ГПК. Претендира се нарушаване от страна на САС на материалния закон, чрез неправилно прилагане на чл. 52 от ЗЗД, доколкото въззивният съд е определил по справедливост размерите на процесните обезщетения за неимуществени вреди, съотнасяйки ги обаче, неправилно според касатора, към момента на увреждането (годината на процесното ПТП), като ги е обосновал с икономическата обстановка в страната към този момент, в отклонение от задължителната практика на касационната инстанция. Претендира се занижен, по изложените причини размер на обезщетенията. Твърди се съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото САС не бил обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност установените по делото факти, а само бил преповторил заключението на СМЕ и показанията на разпитания свидетел, както и че не били отчетени в достатъчна дълбочина вида, характера и интензитета на претърпените от касатора страдания, което довело и до определяне на обезщетенията в нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Съществено процесуално нарушение, според касатора е и недопускането от страна на въззивния съд, на поискан и неразпитан свидетел в първоинстанционното производство, поради което делото останало непопълнено с доказателства. Процесуално нарушение съставлявало и приспадането от размера на определения „справедлив“ размер на обезщетенията, на доброволно и извънсъдебно изплатените от застрахователя – ответник по касация суми, доколкото исковете били предявени, като частични, но от претендирано допълнително обезщетение, извън заплатеното вече доброволно, поради което и претенциите на касатора не включвали вече доброволно изплатените от ответника суми, с което съдът бил и излязъл извън предмета на иска – основание и за недопустимост на въззивното решение.
По отношение на решението, с което са отхвърлени искания на касатора за отстраняване на очевидна фактическа грешка във въззивното решение и за изменение на постановено второ по делото решение за отстраняване на такава грешка в частта му за разноските, се излагат твърдения за неправилност на същото, като постановено при несъобразяване с молбите на касатора по делото, погрешно формиране на волята на съда и неизлагане на мотиви.
В приложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат основания за допускане на касационно обжалване на двете обжалвани решения.
Иска се отмяна на решенията – предмет на касационно обжалване и постановяване на друго такова по спора, в съответствие с исканията на касатора и релевираните от него пред касационната инстанция оплаквания, претендират се разноски.
Извън сроковете за касационно обжалване на процесните решения, от касатора е депозирана и молба с приложени съдебни актове – за сведение на касационния състав.
Ответникът по жалбите оспорва същите, не претендира разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационните жалби, като подадени от страна в производството, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове и в законоустановените срокове, са процесуално допустими. В конкретния процесен случай по делото се установява да са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 2289, постановено на 11. 12. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Седми състав по гр.д. № 3045 по описа на съда за 2013 г., поради следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, въззивният съд в решаващите си мотиви, относими към обжалваната по касационен ред част на въззивното решение, като е споделил изводите на първоинстанционния съд относно основателността на предявения иск, е изложил собствени мотиви относно това, че е безспорно установено по делото, че има валидно сключена застраховка при ответното дружество за автомобила причинил ПТП, по силата на която ответникът е поел отговорността да заплати обезщетение на всяко лице, на което са причинени вреди при управление на посочения автомобил. САС е приел за доказан факта, че с посочения автомобил – „Волво“, за който е сключена застраховка гражданска отговорност, са причинени смъртта на М. Д., и болки и страдания на жалбоподателя И. К. Д., също безспорно по вина на водача на застрахования при ответника лек автомобил. Видно от присъда №8/18. 01. 2010 год. на ОС Стара Загора, влязла в сила на 01.07.2010год., водачката на увреждащия автомобил К. е призната за виновна за настъпване на ПТП на 20. 07. 2009 год., доказан е и фактът, че причиненият вредоносен резултат – болките и страданията на ищеца и смъртта на дъщеря му М. Д., са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното деяние. При изложеното, САС е приел, че са доказани всички факти от фактическия състав, включен в нормата на чл. 226 от КЗ, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, а именно противоправно деяние, вреда, причинно-следствена връзка между тях и вина на извършителя на деянието, както и сключването на договор за застраховка гражданска отговорност, по силата на който ответникът е поел договорно задължение да заплати обезщетение на всяко увредено лице.
Въззивният съд е изложил, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди на И. Д. от смъртта на дъщеря му, първоинстанционният съд е взел предвид всички релевантни факти и обстоятелства, обезщетението в присъдения с първоинстанционното решение размер е в съответствие с принципа на справедливостта, с оглед на икономическата обстановка в страната към датата на настъпване на вредоносния резултат и практиката на съдилищата в подобни случаи, а претърпените неимуществени вреди са доказани чрез разпита на свидетелката Д., чиито показания и САС кредитира, тъй като тя споделя непосредствените си наблюдения за изключително близки и топли връзки между баща и дъщеря, и същите не противоречат на останалия доказателствен материал. При така приетото САС е изложил, че справедливото обезщетение към датата на вредоносното събитие – 20. 07. 2009 г., с оглед на младата възраст на починалата и съществувалите изключително близки отношения между нея и родителя й, и съобразно принципа по чл. 52 ЗЗД, е 110 000 лв. т.е. в пълния размер по частично предявения иск (целия в размер на 160 000 лв.) Правилно, според въззивния съд, първоинстанционният такъв е очертал обема на релевантните в случая обстоятелства, а именно – че ищецът е родител на починалата на 19 години М. Д., като в резултат на внезапната загуба е претърпял значителни морални болки и психически сътресения, които още не е превъзмогнал. САС е изложил още, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато отклонение от практиката на ВКС относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото, в какъвто смисъл е и постановеното по реда на новия ГПК Решение № 749/5. 12. 2008 г. на ВКС, ТК, като съдът е изложил, че икономическата конюнктура всъщност е в основата и на почти ежегодното нарастване на нивата на застрахователното покритие за неимуществени вреди,причинени от застрахования на трети лица. Независимо от функционално обусловената отговорност на застрахователя от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие, при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. С горните съображения и ръководейки се от практиката на ВКС в подобни случаи (Решение № 43 от 16. 04. 2009 г. на ВКС по т.д. № 648/2008 г., II т.о. и Решение № 83 от 6. 07. 2009 г. на ВКС по т.д. № 795/2008 г., II т.о.,ТК ), въззивният състав е приел, че определеното обезщетение не е занижено, и с оглед точното приложение на закона – чл. 52 ЗЗД, е необходимо паричният еквивалент на болките и страданията на ищеца от смъртта на дъщеря му към момента на увреждането, да се определи в размер на 110 000 лв., в който размер искът е предявен като частичен. Като е приспаднал от този размер сумата от 40 000 лв., която е платена на ищеца извънсъдебно – обстоятелство, по което не се спори по делото, въззивният съд е приел, че искът за присъждане на обезщетение на касатора за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на дъщеря му, следва да бъде уважен за сумата от 70 000 лв., ведно със законната лихва от увреждането до окончателното й изплащане.
По отношение на иска за неимуществени вреди, които ищецът е претърпял от собствените си телесните увреди, като отново е споделил изводите и на първоинстанционния съд, САС е намерил и на свой ред за установено, че ищецът е претърпял мозъчно сътресение, разкъсно-контузна рана на главата, контузия на гърдите, счупване на 5-9 ребро вдясно с хемоторакс, лечебно възстановителният период е протекъл за 3 месеца, като в първите 30 дни болките са били с по-висока интензивност. Въззивният състав е приел, че меродавен при определяне на размера на обезщетението е моментът на настъпването на вредите и икономическата обстановка в страната към онзи момент, както и практиката на съдилищата по онова време, както и че правилно от приетия за справедлив размер на обезщетението, първоинстанционният съд е приспаднал сумата от 7000 лв., платена доброволно от застрахователя преди началото на процеса, по което не се спори по делото, въззивният състав е приел , че искът, предявен като частичен за 73 000 лв., се явява основателен за 23 000 лв., които съдът е присъдил, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й заплащане.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулират въпроси, твърдяни от касатора да са годно общо основание за допускане на такова обжалване, обосновани с допълнителни селективни критерии по т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, както следва:
I. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с чл. 52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен на осн. чл. 226 от КЗ пряк иск срещу застрахователя?
По отношение на същия се претендира противоречие на въззивното решение в частта му по иска за неимуществени вреди, претендирани да са претърпени от ищеца, вследствие смъртта на дъщеря му, със съществуващата задължителна съдебна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 от ППВС №4/68 г. и в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС, като се твърди, че въззивният съд не е взел под внимание всички установени по делото обстоятелства, които имат значение при определянето от съда по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди (в това число съдът е пропуснал да отчете възрастта на ищеца, както и факта, че вследствие на процесното ПТП са починали едновременно и неговата съпруга, и неговата дъщеря), както и че не е отчел в достатъчна степен вида и характера на претърпените от ищеца болки и страдания, причинени в резултат на ПТП-то за продължителен период от време (в това число – младата възраст на починалата му дъщеря, пред която животът тепърва е предстоял; изключително близките и хармонични взаимоотношения между нея и ищеца; характера на родствената им връзка) – противоречие с приетото в задължителната съдебна практика на ВКС постановена по реда на чл. 290 от ГПК, а именно – в Решение № 317 от 1.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1553/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 407 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2009 г., III г. о., ГК; Решение № 140 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1328/2012 г., III г. о., ГК, съгласно която с оглед законоустановения принцип на справедливост по чл. 52 от ЗЗД определената от съда парична сума следва в най-пълна степен да компенсира причинените на правоимащото лице морални вреди. На следващо място, в нарушение на задължителните указания, дадени в т. 11 от ППВС №4/68 г.; Решение № 302/04.10.2011 г. по гр.д.№ 78/2011 г. на III г.о. по чл. 290 от ГПК и Решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на IV г.о. по чл. 290 от ГПК, въззивният съд не е изяснил какво е значението на възприетите от него обстоятелства, релевантни за размера на определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди, вместо което само ги е изброил, без реално да ги подложи на анализ и да развие мотиви по какъв начин и в каква степен всяко едно от тях е повлияло на вътрешното му убеждение. В крайна сметка се твърди, че въззивният съд в недостатъчна степен е съобразил съдържащите се в ППВС № 4/68 г. задължителни за съдилищата разяснения относно критериите, въз основа на които следва да бъде конкретизирано, за да съответства на установения с чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост дължимото на правоимащия обезщетение за неимуществени вреди, което обуславя допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК по формулирания по-горе правен въпрос.
Касаторът излага още, че е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради противоречие на обжалваното решение с влезли в сила Определение по т.д. 1131/2013 г. по описа на ВКС ТК, Първо т.о., Решение по т.д.1972/12 г. по описа на САС, 7 състав и Решение по гр.д. 8710/2011 г. на СГС, 1-19 състав, потвърдено с Решение на САС, 4 с-в по в.гр.д.2274/13 г., в които на преживелия родител е определено обезщетение от 150 000 лева.
По сходни съображения се претендира наличието на основания за допускане на касационно обжалване по същия въпрос, и по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 от ГПК, на въззивното решение в частта му и по иска за претърпени от процесното ПТП неимуществени вреди и лично от ищеца, поради противоречие с трайната и задължителна практика на ВС и ВКС (ППВС № 4/68 г., т. 11; Решение № 124 от 11.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 708/2009 г., II т. о., ТК и Решение № 177 от 27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 14/2009 г., II т.о., ТК), който порок е обусловил присъждането на необосновано ниско по размер обезщетение, изключващо достигане на целения с него правен резултат – пълно репариране на понесените от увредения ищец неимуществени вреди.
Излага се още, че при детерминиране на критерия за справедливост при определянето на обезщетението за неимуществени вреди и по двата обективно съединени иска, съдът следва да изхожда и от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната, с което не се е съобразил въззивния съд, в какъвто смисъл са и постановените по реда на новия ГПК Решение № 749/5.12.2008 г. на ВКС, ТК и Решение № 83 от 6.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Т. В.. Наред с това, в Решение от 8.02.2006 г. на ВКС по гр. д. № 1575/2003 г., III гр. о., докладчик председателят Т. М., ВКС изрично е посочил, че при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да съобрази и икономическата конюнктура, която се характеризира с инфлационни процеси и се отразява върху номиналната величина на репарацията.
В изложената насока се формулира и въпросът: „Следва ли съдът да изхожда и от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната, в частност и от нивата на застрахователното покритие за неимуществени вреди, като определящи за икономическата конюнктура, при прилагане на критерия за справедливост в производствата по предявени преки искове срещу застрахователя с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ?”.
И двата, така поставени в р. I от изложението въпроси са релевантни по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. доколкото както материалният закон, така и задължителната съдебна практика по прилагането му вменяват на съдилищата задължение да определят размера на обезщетението за неимуществени вреди именно по справедливост, като рамкират и критериите, съобразно които този законоустановен принцип за определянето му, следва конкретно да се прилага в практиката.
По отношение на същите въпроси обаче не са налице поддържаните допълнителни селективни критерии по т.т. 1 и 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Задължителната съдебна практика установява не конкретни размери на обезщетенията за неимуществени вреди, които касационната инстанция по задължителен за съдилищата начин определя и приема за справедливи по см. на чл. 52 от ЗЗД, (и които биха зависили в крайна сметка от също конкретните, установими по всяко отделно дело обстоятелства), но кръг от критерии, които съдилищата са длъжни да подлагат на преценка, при определяне на този справедлив, по см. на чл. 52 ЗЗД, размер на обезщетенията. В този смисъл, конкретната преценка на съда досежно действителният, приет да е справедлив по см. на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди и крайните му изводи, определящи този размер, като абсолютно парично изражение, като завършващ резултат от упражняването на дискреционната власт на съда да извърши съобразно вътрешното си убеждение, самостоятелна преценка на приетите от него за установени обстоятелства по делото, не подлежат на унифициране от касационната инстанция по реда на уеднаквяване на съдебната практика. На такова уеднаквяване подлежат, както се посочи, задължителните критерии, които съдилищата са длъжни да вземат предвид при преценката си на вложеното от законодателя в чл. 52 от ЗЗД, понятие за справедливост и които критерии са установени, и биват все по-подробно установявани, както в цитираната от касатора, задължителна съдебна практика, съставляваща постановления на Пленума на ВС, така и на също задължителната такава, обективирана в решения на касационната инстанция, постановени в производства по чл. 290 ГПК. Видно е в конкретния процесен случай от възпроизведените в настоящото определение мотиви на въззивното решение, че въззивният съд в същите, включително чрез възприемането и на мотивите на първоинстанционното решение, и противно на твърденията на касатора в жалбата и изложението му, е извършил преценката си досежно справедливия размер на обезщетенията за неимуществени вреди, основавайки се именно на и обсъждайки, установените в задължителната практика на касационната инстанция, включително и цитираната от касатора, критерии за справедливост на обезщетението. При това, видно от действително установимите обстоятелства по делото, фактически необосновани се явяват оплакванията на касатора за липса на преценка относно значителна част от обстоятелствата, подлежащи на такава преценка, съобразно задължителната съдебна практика, като възрастта на починалата дъщеря на касатора, тежестта и степента на претърпените от него лично вреди, съставляващи болки и страдания, както и несъобразяването на икономическата обстановка в страната общо, и конкретно – на минималните размери на застрахователните покрития за обезщетяване на неимуществени вреди, противно на задължителната практика на касационната инстанция. Въззивният съд при определяне на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка именно на задължително установените в цитираната, включително и от касатора задължителна съдебна практика, критерии за справедливост при определяне на възнаграждението, поради което и по делото не се установява да е налице претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По изложените вече съображения досежно принципната невъзможност за уеднаквяване на конкретните размери на присъжданите от съдилищата по справедливост обезщетения за неимуществени вреди по отделните дела, налага се извод за неналичие по делото и на претендирания от касатора допълнителен селективен критерий по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, така както същият е разяснен с т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
II. Следва ли въззивният съд да допусне при условията на чл. 159, ал. 2 от ГПК във връзка с чл.266, ал.З от ГПК своевременно поискани от страните свидетелски показания за установяване на релевантни за спора факти и обстоятелства? По отношение на същия се релевира противоречие с Решение № 165 от 18. 05. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 1008/2013 г., IV г.о., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, в което се приема, че съдът може да допусне само някои от поисканите от страната няколко свидетели, но трябва да допусне и останалите, ако призованите не установят спорния факт, а когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това с въззивната жалба, доколкото в случая не става въпрос за несвоевременно ангажиране на доказателства по вина на страната, а за своевременно поискани доказателства, които не са допуснати поради процесуални нарушения на съда.
Твърди се, че по делото е осъществено нарушение на процесуалните правила, допуснато още от първоинстанционния СГС, което обаче не е ревизирано от въззивния съд, въпреки наличието на предпоставките за това, като САС неоснователно е оставил без уважение формулираното във въззивната жалба доказателствено искане за разпит на поне още един свидетел за установяване на действително претърпените от касатора неимуществени вреди, обезщетяването на които се претендира по делото, като последиците от нарушението се свеждат до това касаторът да бъде лишен от правото и възможността да докаже в пълна мяра твърдените от него болки и страдания при положение, че съвсем навременно е формулирал доказателствено искане в тази посока – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Така поставеният процесуалноправен въпрос е релевантен, като общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на него се установява наличието в конкретния случай, и на твърдяното противоречие с посочената задължителна практика на касационната инстанция – допълнителен селективен критерий по т. 1 от същия законов текст. В исковата си молба касаторът е поискал допускането на четирима свидетели за установяване на твърденията му досежно обема и интензитета на претърпените неимуществени вреди. Първоинстанционният съд в доклада си по делото, изготвен в изпълнение на чл. 146, ал. 1 от ГПК е допуснал на касатора един от исканите четирима свидетели, като е указал, че по допускането на останалите ще се произнесе след изслушването на допуснатия свидетел. Във въззивната си жалба касаторът е обосновал оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, състоящо се в допускане до разпит само на един от исканите свидетели, като във връзка с изложеното също в жалбата оплакване за несправедлив размер на присъденото обезщетение, касаторът е формулирал доказателствено искане за допускането на поне още един свидетел пред въззивната инстанция, за установяване на претърпените от ищеца болки в резултат на процесното ПТП, предвид конкретиката на процесния случай и силно влошеното психолого-психиатрично здраве на жалбоподателя, което искане на касатора е отхвърлено от въззивния съд с определение в разпоредително закрито заседание.
Независимо от обстоятелството, че както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели, че разпитаният свидетел е установил претендираните от ищеца неимуществени вреди, с оглед конкретния предмет на производството, в случая е налице твърдяното противоречие с цитираната, задължителна практика на касационната инстанция. Поисканите с исковата молба повече от един свидетели са за установяване не на отделен факт (или факти) с правно значение, за установяването на какъвто факт (или факти), съдът би могъл принципно да приеме, че са установени по делото и от разпитаните по-малко свидетели (срв. чл. 159, ал. 2 от ГПК), но за установяване на претърпени неимуществени вреди, представляващи проявление на комплекс от фактори – физически и/или морални болки и страдания, по отношение на които подлежат на установяване освен самото им претърпяване (настъпване, осъществяване), но също така и конкретният им вид, размер, времетраене и интензитет, т.е. – същите се характеризират и с количествени, и качествени измерители, също подлежащи на доказване по делото. Конкретният обем и вид претърпени вреди са заявени от ищеца, като съизмерими с претендирания от него конкретен, но и пълен, предявен по делото размер на обезщетението за неимуществени вреди, и макар и съдилищата да са приели, че разпитаният свидетел е установил настъпването на вредите, самото обстоятелство, че са отхвърлили част от претенцията на ищеца до пълния, предявен от него за конкретните, твърдяни да са претърпени неимуществени вреди означава, че съдилищата не са възприели, като доказани от ищеца по делото, да са претърпени такива вреди в пълния им размер.
При така изложеното налага се извод, че по така формулирания втори въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
III. Към кой момент – с оглед правото на увреденото лице на най-пълно компенсиране на претърпените от него вследствие деликта болки и страдания, следва съдът да определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД – към момента на настъпване на вредата или към момента на постановяване на съдебното решение? Релевира се противоречие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 676 от 18. 01. 2011 г. на ВКС по гр. д. № 1707/2009 г., III г. о., ГК, в което е прието, че за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди меродавен е моментът на постановяване на съдебното решение, тъй като през времевия промеждутък от настъпване на вредите до приключване на устните състезания по делото (т.е. по време на висящността на спора), икономическата конюнктура в страната се променя – протичат инфлационни процеси, чието неотчитане от съдилищата ще доведе до неадекватна компенсация на увредените от деликт лица, а според законовите изисквания увредените лица следва да бъдат обезщетени в пълен и справедлив размер – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Евентуално се поддържа допълнителни основания и по т.т. 2 и 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, поради наличието на противоречива практика на съдилищата – Решение № 676 от 18.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1707/2009 г., III г. о., ГК), Решение № 83 от 6.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г., II т. о., ТК.
Поставеният въпрос е релевантен, доколкото въззивният съд действително е определил размерът на дължимото обезщетение към момента на увреждането. Не са налице претендираните допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба. Практиката на касационната инстанция, включително задължителната такива (срв. т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.), обективирана в ППВС, задължителна тълкувателна практика, както и поредица от също задължителни, като постановени в производства по чл. 290 от ГПК, и непротиворечиви решения на ВКС е категорична, че размерът на обезщетението на неимуществени вреди се определя към момента на увреждането, в какъвто смисъл и обжалваното въззивно решение не й противоречи. Разрешението, дадено в цитираното от касатора решение на касационната инстанция, освен че е изолирано, единично и несподеляно от еднозначната практика на касационните състави в противна нему насока, но е и постановено при изключително специфични, като конкретни проявни форми на увреждането, за което се претендира обезщетение за неимуществени вреди, фактически обстоятелства по делото, по което е постановено, поради което и не би могло да бъде споделено и в конкретния, процесен случай. Освен това цитираното решение в посочения от касатора смисъл е обосновано с необходимостта от зачитане на промените в икономическата обстановка в страната, настъпили в периода от увреждането до присъждането на обезщетение, които промени изрично и подробно са обсъждани от въззивния съд в решението му, и съобразени при определяне на размера на обезщетението, поради което и претендираното противоречие отново не е видно да е налице. Не е налице и претендираният допълнителен селективен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, доколкото по делото според настоящия касационен състав не се установява да е осъществена която и да било от хипотезите, разяснени с т. 4 от ТРОСГТКВС № 1/2010 г., налагаща произнасянето по така поставения въпрос.
IV Следва ли съдът да извърши приспадане от общия размер на дължимото допълнително обезщетение за неимуществени вреди на сумите за доброволно извънсъдебно извършено плащане от застрахователя в производствата по последващо предявен иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ, когато липсва заявен петитум в исковата молба за присъждане на тези суми и при изричното им признаване в обстоятелствената част на исковата молба? Твърди се, че в обжалваното решение съдът недопустимо е нарушил диспозитивното начало в гражданския процес, както и трайната – задължителна и незадължителна практика на съдилищата, съгласно която съдебното решение е недопустимо и подлежащо на обезсилване – изцяло или частично, ако съдът е излязъл извън предмета на иска, очертан с исковата молба – Решение № 503 от 16.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 168/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Ц.. Касаторът още счита, че е необходимо тълкуване по поставения по-горе въпрос предвид честите хипотези на извършени частични извънсъдебни плащания от страна на застрахователите, които създават затруднения на съдилищата при начина на отразяване на тези плащания върху размера на исковите претенции – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Въпросът е ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., като несъответен на действителните мотиви и изводи на въззивния съд в обжалваната част от решението му, поради което и, като необусловил изхода на делото във въззивната инстанция, същият не съставлява годен общ селективен критерий за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е формирал и изложил в мотивите си решаващите си изводи досежно общият, пълен, не само предявен и/или непредявен съдебно, но възприет и определен от