8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 695
гр. София, 25.07. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 266 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по подадена от ответника в производството касационна жалба срещу въззивно решение № 276, постановено на 23. 10. 2014 г. от Варненски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 513 по описа на съда за 2014 г., с което след частична отмяна в обжалваната му от ищеца част, на първоинстанционно решение, постановено от Варненски окръжен съд по т.д. № 1503/2013 г. е осъден касатора – ответник в производството [фирма] – [населено място], ЕИК:[ЕИК], да заплати на Иво В. Р., ЕГН: [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „Б”, ап. 46 сумата 23166.23 лв. – застрахователно обезщетение по застраховка „Каско+” за изгорял на 12. 11. 2012 г. лек автомобил „БМВ”, модел 530, рег. [рег.номер на МПС] , намалено с дължима четвърта вноска от застрахователна премия и получена цена от реализация на останките от МПС, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 13. 08. 2013 г. до окончателното й изплащане, сумата 1432 лв. – мораторни лихви върху главницата за периода 04. 01. 2013 г. – 12. 08. 2013 г. и сумата 5643.63 лв. съдебни разноски за двете инстанции.
В касационната жалба и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат касационни основания по чл. 281, т. 3 и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, като се твърди неправилност на въззивното решение, поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, иска се отмяната му и постановяването на друго такова по спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен, със законните последици, претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски по представен списък.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да отмени отхвърлителното първоинстанционно решение и да уважи предявеният срещу касатора иск с правно основание чл. 208 от КЗ (отм.), въззивният съд е приел в относимите си към релевираните пред настоящата касационна инстанция, основания за касиране на въззивното решение и такива за допускане на касационно обжалване, свои решаващи мотиви, че няма основание за отказ застрахователят да изплати на застрахования ищец застрахователно обезщетение за изцяло погиналия му на 12. 11. 2012 г. вследствие опожаряване лек автомобил „БМВ”, модел 530, рег. [рег.номер на МПС] по сключена застраховка „Каско+”, като основание за такъв отказ не съставлява и обстоятелството, че при огледа на уврежданията по МПС не е могло да бъде установен номерът на рамата. Според въззивния състав клаузата на т. 15.2 от Раздел II от Общите условия, съгласно която застрахователят не дължи обезщетение, когато при огледа номерът на рамата не може да бъде установен, се отнася само за случаи на умишлени действия на застрахования, довели до невъзможност номерът на рамата да бъде установен. Въззивният съд сочи в решението си, че застраховката на МПС покрива и риска пожар, а при пожар е ясно, че той води до стопяване на металните части, като поради чисто обективни причини номерът на рамата може да остане неустановен, какъвто е и процесният случай, а при липса на умисъл, когато самото застрахователно събитие е причинило невъзможността номерът на рамата да бъде установен, посочената клауза не може да има приложение и застрахователно обезщетение се дължи. Според въззивния съд по делото нито се твърди, нито се доказва застрахователна измама, а с един от наличните ключове автомобилът е бил отварян от собственика му предния ден – 11. 11. 12 г., което въззивният състав приема за установено от заключението на САТЕ, който факт не подкрепя тезата за застрахователна измама. Въззивният съд сочи по-натам в мотивите си, че обстоятелството, че застрахованият не е осигурил повторен оглед на задния мост на автомобила също не е основание да му бъде отказано заплащане на обезщетение, от една страна – защото установено от обясненията на вещото лице в с.з. на 28. 02. 2014 г. евентуален оглед на задния мост не би допринесъл за разчитане номера на рамата на автомобила, а от друга страна – защото в самия опис на уврежданията по заведената при застрахователя щета в забележка е указано, че ако МПС не бъде представено за допълнителен оглед в посочения срок застрахователят определя размера на обезщетението по избрания от застрахования начин, без да се вземат предвид евентуални допълнителни увреждания – т.е. според въззивния състав поначало непредставянето на изгорялото в случая МПС за повторен оглед не е въздигнато като основание да бъде отказано заплащане на обезщетение, а само да бъде заплатено такова и за евентуални допълнителни увреждания.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване касаторът формулира, с твърдение че същите съставляват годно общо основание за допускане на такова обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, въпросите:
I. Същественият процесуалноправен въпрос, както е заявен от касатора: по прилагането на нормата на чл. 235, вр. с чл. 236, ал. 2 от ГПК, като в тази връзка от касатора се излага, че въззивният съд е постановил решението си при липса на адекватна и пълна преценка на всички събрани по делото доказателства, поради което е постановил решение в противоречие с практиката на Върховния съд, доколкото в редица свои решения последният приема, че самото необсъждане на събрания доказателствен материал в пълнота е основание за касиране на решението и представлява „произнасяне по неизяснено дело”, в какъвто смисъл е и ППВС № 1/13. 07. 1953 г.
В тази част от изложението на практика липсва формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и според които разяснения касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, а Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.
На свой ред опитът за обосноваване на заявения допълнителен селективен критерий – противоречие с практиката на Върховния съд, т.е. този по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, разяснен с т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съставлява не такова обосноваване, доколкото не сочи конкретно противоречие на решаващите изводи на въззивния съд в мотивите му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, със също конкретна, задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, така както кръгът на същата е очертан с т. 2 от ТР № 1/2010 г. Изложеното от касатора относно този първи въпрос по съществото си съставлява оплакване срещу правилността на въззивното решение, преценката на която правилност е извън предмета на настоящото производство по само допускане на касационно обжалване.
II. Същественият материалноправен въпрос, който според касатора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, е: „Следва ли страната по облигационното и в частност застрахователното правоотношение да бъде задължена да изпълни задължението си по договора, при условие, че предметът на правоотношението не е идентифициран?“
Касаторът сочи, че застрахователното правоотношение като вид облигационно правоотношение възниква по повод определено благо. Това благо при Договора за доброволна имуществена застраховка „Каско+“ е индивидуално определена вещ, а тези вещи се характеризират със строго определени индивидуални белези. Основното задължение на застрахователя по застрахователното правоотношение е да изплати застрахователно обезщетение, при настъпване на покрит застрахователен риск, като въпросът, който се поставя и който е съществен за развитието на правото, е следва ли застрахователят при погиване на вещта да изпълни насрещното си задължение по застрахователния договор, при условие че липсват индивидуализиращите белези на индивидуално определената вещ. Или казано с други думи следва ли да се ангажира отговорността на застрахователя по отношение на застрахованата вещ, която въпреки че към момента на сключване на застрахователния договор е индивидуализирана, то към момента на настъпване на застрахователното събитие липсват доказателства за нейната идентичност.
Въпросът по начина, по който е първоначално формулиран и впоследствие допълнен, не е обуславящ изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
Решаващите изводи на въззивния съд в мотивите му в частта им относно идентификацията на застрахованата и погинала вещ, възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви, се основават всъщност на приемането от страна на въззивния състав в крайна сметка, че:
– при липса на твърдения и доказателства по делото за умишлено причиняване на застрахователното събитие от страна на застрахования ищец, покриващо една от законоустановените хипотези, при които само застрахователят може да откаже изплащане на застрахователно обезщетение (чл. 211, т. 1 от КЗ – отм.), уговорката в чл. 15.2. от ОУ към договора за застраховка, че застрахователят не дължи обезщетение, когато при огледа на уврежданията по МПС номерът на рамата не може да бъде установен, макар и предвидена в самия договор (срв. чл. 186, ал. 1 от КЗ – отм.), но не съставлява основание за застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение по см. на чл. 211, т. 2 от КЗ – отм., както и че:
– обстоятелството, че застрахованият не е осигурил повторен оглед на задния мост на автомобила също не е основание да му бъде отказано заплащане на обезщетение, от една страна – защото установено от обясненията на вещото лице в с.з. на 28. 02. 2014 г. евентуален оглед на задния мост не би допринесъл за разчитане номера на рамата на автомобила, а от друга страна, защото според въззивния състав непредставянето на изгорялото в случая МПС за повторен оглед не е въздигнато като основание да бъде отказано заплащане на обезщетение, а само да бъде заплатено такова и за евентуални допълнителни увреждания (основано на забележка в бланка на застрахователя за опис на щети).
В този смисъл и с оглед действителните, решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на въззивния съд в мотивите на решението му, релевантен за изхода на делото във въззивната инстанция би се явил въпрос в насока не на това дали самата липса на идентификация на погиналото МПС, чрез номера на рамата му, в какъвто смисъл е формулиран въпроса на касатора, а на това дали и доколко конкретната уговорка в общите условия на договора за застраховка, както и неизпълнението на конкретно задължение на застрахования да предостави МПС за повторен оглед, при липсата на данни за умишлено предизвикване на застрахователното събитие от негова страна, но преценявани и с оглед забраната на чл. 186, ал. 7 от КЗ – отм., биха съставлявали основание за застрахователя да откаже изплащането на обезщетение по см. на чл. 211, т. 2, в края, от с.з.
Въпрос в изложения смисъл, който би се явил релевантен за изхода на делото във въззивната инстанция по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, не е поставен от касатора.
На свой ред по отношение на втория въпрос от изложението на касатора на основания за допускане на касационно обжалване, не е налице и претендираният, но само бланково заявен, без дори опит да бъде обоснован от касатора, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. – касаторът нито сочи, нито касационният състав установява създадена по въпроса, поради неточно тълкуване съдебна практика, която да се налага да бъде променена или да бъде осъвременено тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито пък се установява приложим по делото закон да е непълен, неясен или противоречив, за да се налага създаването на съдебна практика по прилагането му или нейното осъвременяване, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
При този изход на делото касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право на такива в претендирания и установен по делото от представения договора за правна помощ да е реално заплатен, размер.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 276, постановено на 23. 10. 2014 г. от Варненски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 513 по описа на съда за 2014 г.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], ЕИК:[ЕИК] да заплати на Иво В. Р., ЕГН: [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „Б”, ап. 46 сумата 3000 лв. адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: