О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
[населено място], 31.01.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари, две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2014/ 2017 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 453/ 28.02.2017 г. по т.д.№ 3711/ 2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 06.07.2015 г. по т.д.№ 1467/2013 г. на Софийски градски съд / постановено по реда на чл. 247 ГПК – поправка на очевидна фактическа грешка /, обезсилено е решение № 250/ 01.02.2016 г. по т.д.№ 1467/2013 г. на СГС / постановено по реда на чл.250 ГПК – допълнително решение / и потвърдено решение № 859/27.05.02015 г. по т.д.№ 1467/ 2013 г. на СГС, в обжалваната му част ,с която е уважен предявеният от ЗД [фирма] против Агенция „ Пътна инфраструктура „ иск по чл.213 ал.1 КЗ / отм./ , за заплащане на сумата от 79 904 лева. Касаторът – конституиран в производството в качеството на трето лице – помагач на ответника оспорва допустимостта на въззивното решение , като счита, че отмяната на решението , постановено по реда на чл.247 ГПК, както и обезсилването на решението по чл.250 ГПК , са били извън правомощията на въззивния съд, който следвало да разгледа , като предмет на въззивното обжалване по същество, въззивното решение, ведно с последвалите го решения по чл.247 ГПК и чл.250 ГПК, като единно и неразривно цяло. Страната твърди допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, несъобразени и несанкционирани от въззивния и конкретно : произнасянето по увеличения размер на претенциите за главница и лихва, въпреки липсата на изрично определение за приемането на увеличението, което отделно касаторът счита и недопустимо, след предходно изявление на ищеца, че предявените като частични искове, предявява като окончателни , но в съответно заявените им първоначално частични размери. Страната твърди, че с непроизнасянето на изрично определение по допускане на изменението – увеличението в размера на исковете – и непредоставянето на възможност за становище по същото , е препятствал своевременното противопоставяне от ответниците на възражение за изтекла погасителна давност, по отношение на увеличената част от исковете. Касаторът счита, че увеличението на размера на исковете е предпоставяло и изменение на доклада на съда по чл.146 ГПК. Така се явяват нарушени основните принципи на гражданския процес, залегнали в нормите на чл. 8 и чл. 9 от ГПК. Излагат се доводи за неоснователен отказ за допускане на допълнителна и на тройна автотехническа експертиза, в аспект на възраженията на ответниците относно механизма на настъпване на произшествието, поведението на застрахования водач на МПС и съпричиняване на вредоносния резултат от поведението на последния, както и за несъобразяване на събраните по делото гласни доказателства , при избирателност в тяхното кредитиране. Страната намира необосновани изводите на съда за липса на сигнализация за ремонт на пътния участък, в който е настъпило ПТП ,анализирайки в тази връзка събрани писмени и гласни доказателства по делото.Оспорва изводите на съда и относно размера на изплатеното обезщетение, за възстановяване на каквато сума е предприета претенцията на застрахователя, основана на суброгирането в правата на удовлетворения застрахован.
Ответната страна – ЗД [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Цитира съдебна практика, в обосноваване допустимостта на въззивното решение, като постановено в съответствие с правомощията на въззивния съд по чл.270 ГПК, както и по отношение допустимото изменение на размера на претенциите, до приключване на устните състезания в първа инстанция .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното , относимо със съдържанието на поставените в изложението по чл.280 ал.1 ГПК въпроси :
Ищецът е предявил обективно кумулативно съединени искове по чл.213 КЗ / отм./ и чл. 86 ал.1 ЗЗД, предявявайки ги като частични – за 25 500 лв. главница, при пълен размер на вземането 79 904 лева и 1 250 лв. – мораторна лихва , при пълен размер на вземането 24 753 лева. Исковете са предявени на 18.03.2013 г., като ищецът се е суброгирал в правата на пострадалия застрахован към 02.02.2009 г., когато е било заплатено застрахователното обезщетение. С последваща молба от 07.03.2014 г. ищецът е оттеглил предявяването на исковете като частични, но ги е поддържал в първоначално предявения размер, като окончателни / макар от обстоятелствата да не следва определяне размера поради грешка или с оглед необходимост от допълнителни доказателства за установяването на действителния такъв /. С последваща молба от 28.05.2014 г. е предявил изменение в размера на исковете , предявявайки ги за 79 904 лева главница и 24 753 лева – мораторна лихва . Първоинстанционният съд не е постановил изрично определение по исканото изменение. В решението си от 27.05.2015 г. е разгледал претенциите, съгласно молбата на ищеца от 28.05.2014 г. – пълния им размер . С последващо решение от 06.07.2015 г., по реда на чл.247 ГПК, е коригирал диспозитива на решението от 27.06.2015 г., произнасяйки се по частичните / първоначални – в исковата молба / размери на претенциите . С оглед молба на ищеца, с последващо решение от 01.02.2016 г., по реда на чл.250 ГПК, е допълнил решението от 27.05.2015 г., поправено по еда на чл.247 ГПК с решението от 06.07.2015 г., като е уважил претенцията за главница за разликата между частичния / по решението за очевидна фактическа грешка / и пълния предявен размер – 79 904 лева , респ. отхвърлил иска за мораторна лихва за разликата между частичния – 1 250 лева и пълния предявен размер от 24 753 лева. След постановяване на първото решение – от 27.05.2015 г., в производството по реда на чл.250 ГПК, ответникът Агенция „Пътна инфраструктура„ е противопоставил възражение за погасителна давност за увеличената част от размера на претенциите. Третото лице – помагач не е заявявало възражение, ползвайки се от възражението на ответника, нито във въззивните си жалби е аргументирало процесуално нарушение на първоинстанционния съд, за непредоставена му възможност за отговор по изменението на размера на исковете, с оглед депозиране на самостоятелно възражение за изтекла погасителна давност.
Въззивни жалби са депозирали всички страни в производството. Срещу първоначалното решение от 27.05.2015 г. и това по реда на чл.250 ГПК са подадени жалби от ответника и третото лице – помагач на същия. Решението по реда на чл.247 ГПК е обжалвано от ЗД [фирма]. Въззивният съд е отменил решението по реда на чл.247 ГПК и обезсилил това по чл.250 ГПК, като е потвърдил решението от 27.05.2015 г. в частта, в която е бил уважен иска за главницата, в пълния размер от 79 904 лева. Въззивният съд не е бил сезиран с жалба срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение – за обезщетение за забава.По възражението на ответника и третото лице – помагач на същия е заявил становище,съобразено с утвърдилата се съдебна практика, че непроизнасянето изрично на съда по исканото увеличение в размера на претенциите, не е процесуална предпоставка за допустимото сезиране на съда с увеличените размери , в случай че са спазени изискванията на чл.214 ГПК .Следователно, правилно първоинстанционният съд разгледал същите, в съответствие с молбата от 28.05.2014 г.. Инцидентното индивидуализиране в мотивите на исковете като частични, въззивният съд не е счел за достатъчно основание за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка, след като в цялост същите тези мотиви разглеждат исковете, съобразно пълния им предявен размер. Предвид произнасяне в пълнота с първото постановено решение, респ. предвид отмяната на решението по реда на чл.247 ГПК, съдът е счел, че производството по чл.250 ГПК е проведено при липса на предмет на иск / останал неразгледан такъв / , с който съдът да е сезиран, съответно решението в това производство – недопустимо.Макар, с оглед изискуемостта на претенцията по главния иск, считано от 02.02.2009 г. и първоначалното предявяване на исковете като частични да е счел, че има предпоставки за евентуална основателност на възражение за изтекла погасителна давност, съдът е отказал да се произнесе по такова възражение, като преклудирано. Съдът е приел, че възражението,заявено единствено от ответника, е следвало да се въведе най-късно към датата на съдебното заседание, в което е докладвана молбата на ищеца за увеличение размера на претенциите /30.05.2014 г./. , в което заседание страната е била надлежно представлявана. При това възражението е останало непредявено и до приключване на устните състезания по делото , преди постановяване на първото – прието за пълно и достатъчно, с оглед диспозитивното начало в процеса и съдържанието на исковата молба – произнасяне по предмета на спора.Възражение за погасителна давност е въведено едва в производството по чл.250 ГПК .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните въпроси : 1/ Необходимо ли е изрично произнасяне на съда с определение за допускане на изменението на иска – увеличение на неговия размер ? – въпросът обосноваван с наличието на противоречива практика на състави на ВКС, съответно : реш. № 115 по т.д.№ 680/2010 г. на ІІ т.о. / в подкрепа на извода на въззивна инстанция / и реш.№ 3 по гр.д.№ 783 / 2012 г. на ІІ г.о. , решение по гр.д.№ 1684/2009 г. на І г.о. и решение № 409 по гр.д.№ 740/ 2009 г. на ІV г.о. на ВКС ; 2/ Когато искът е предявен като частичен и впоследствие ищецът е заявил, че предявеният частичен размер е целият размер на търсената защита, допустимо ли е изменение на така предявения иск, чрез увеличение на неговия размер ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с реш.№ 63 по т.д.№ 637/2009 г. на І т.о. на ВКС ; 3/ Кой е моментът , от който възниква правото на третото лице да релевира възражение за изтекла погасителна давност, по отношение на предявения иск и по отношение на увеличената част от иска и кой е моментът , в който това право се преклудира ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на задължителна съдебна практика , като се твърди, че за отговора на въпроса е от значение и разрешението , което ще се приеме по предмета на вече образуваното тълкувателно дело № 3/ 2016 г. на ОСГТК на ВКС ; 4/ Кое е първоинстанционното решение, по което се произнася въззивния съд по реда на чл.270 – 271 ГПК , в хипотеза на едновременно обжалване на постановеното съдебно решение /„ основно решение„/, решение по чл.247 ГПК за поправка на явна фактическа грешка на основното решение и решение по чл.250 ГПК – за допълване на решението по чл.247 ГПК ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,както и в отношение към довода за недопустимост на въззивното решение.
Няма вероятност въззивното решение да е недопустимо .Именно с оглед правомощието си служебно да следи за нищожност и недопустимост на съдебните актове / чл.270 ГПК/ въззивният съд е разгледал основното и последващите решения – по реда на чл.247 ГПК и чл.250 ГПК- в тяхната съвкупност,като с оглед предпоставките за постановяването им съответно отрекъл наличието на такива – за акта по допусната поправка на очевидна фактическа грешка, както и на предмет на иск – за постановяване на допълнителното решение. С основното решение и в съответствие с диспозитивото начало в процеса , съобразно поисканото изменение на размера на иска , предпоставките за които са били налице и правните последици на което са настъпили, независимо от липсата на изрично определение на съда / съображения по-долу /, съдът се е произнесъл по целия правен спор , поради което и същото правилно е съобразено, като единствено допустим за материалноправна проверка по същество съдебен акт.Като относим единствено към довод за недопустимост на въззивния акт, за която настоящата инстанция следи служебно / чл.293 ал. 4 вр. с чл.270 ГПК /, поради което и обосноваване на основание за допускане на касационното обжалване не е необходимо, предвид преждеизложеното, четвъртият поставен въпрос не удовлетворява изискването за правен, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС /.
Първият от въпросите формално удовлетворява общия селективен критерий, доколкото касаторът е противопоставял възражение за недопуснато изменение на размера на предявените искове, поради липса на изрично произнасяне на съда.Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий. В решение № 115 по т.д.№ 680/ 2010 г. на ІІ т.о. на ВКС,постановено по правен въпрос, изрично включващ и настоящия първи, е прието, че определението на съда не е задължителна предпоставка за настъпване правните последици на исканото изменение на иска , ако същото отговаря на изискванията, визирани в чл.116 ГПК /отм./, понастоящем – в чл.214 ГПК. Посочените две други решения на състави на ВКС не съдържат противоречиво произнасяне по въпроса и по начало отговарят на въпроси относно конкретни хипотези на предприето изменение на иска и допустимо ли е същото. В тях не се съдържа произнасяне в смисъл, противен на възприетия в решение № 115. По начало е ясна и непротиворечива съдебната практика, че пропускът на съда да се произнесе за изменението на иска не препятства правните последици от същото, ако са спазени изискванията на чл.214 ГПК.
Вторият от въпросите, като кореспондиращ на тезата на ответника и третото лице–помагач,формално удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, но отново не е удовлетворен допълнителния – по чл.280 ал.1 т.1 ГПК , с посоченото решение № 63 по т.д.№ 637/2009 г. на І т.о. на ВКС . В същото не е възприета недопустимост на изменението, а разгледани практическите аспекти на предявяването на иска като частичен, спрямо такъв предявен като окончателен, но при неправилно осъществена преценка на ищеца относно размера към момента на предявяването му или предпоставена от събиране на доказателства за окончателното му определяне, в аспект на приложението на погасителната давност. Както сам въззивният съд е посочил, предпоставки за вероятна основателност на възражението за погасителна давност, с оглед конкретното процедиране на ищеца с последващите молби от 07.03.2014 г. и 28.05.2014 г. са налице, но такова възражение не е въведено своевременно в процеса, поради което и не е разгледано по същество.
Третият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като третото лице – помагач не е предявявало в нито един момент, вкл. с въззивната си жалба , възражение за погасителна давност, а е обосновавало значение на предприетото от ищеца изменение относно последиците на погасителната давност, заявена от ответника, в аспект на твърдяното процесуално нарушение на съда за непостановяване на изрично определение по изменението на размера на иска. Дори да се ирелевира значението на посочената във въпроса страна – автор на възражението и същият да се счете за удовлетворяващ общия селективен критерий,тъй като въззивният съд е отказал да разгледа възражението за погасителна давност , като заявено след преклузивния за това срок – едва в производството по чл.250 ГПК / правилно прието от въззивния съд за недопустимо /, то отново не е обоснован допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Само формалното цитиране на разпоредбата, с довода за липса на съдебна практика , е недостатъчно за обосноваване на този критерий. Във всички случаи възражението на ответника не е заявено до приключване на устните състезания, преди постановяване на основното и окончателно, като реализирало пълно произнасяне по правния спор, съдебно решение.Въззивният съд е съобразил явяването на пълномощник на страната в заседанието, в което е предявено исканото изменение на размера, като не се изтъкват обстоятелства, препятстващи заявяване становище на страната по така исканото изменение / аналогично на отговор на искова молба – чл.131 ал1 т.5 ГПК вр. с т.4 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, каквато е концепцията на въззивния съд /. На настоящия състав не е известна противоречива съдебна практика по прилагане на преклузивния срок за възражения, досежно увеличената част от размера на иска. Както вече се посочи, третото лице – помагач не се е позовало на процесуално нарушение на първоинстанционния съд, изразяващо се в лишаването му от възможност за отговор по исканото изменение на размера на иска, а и фактически такава възможност е била налице, доколкото заседанието в което е предприето увеличението не е заседанието , в което е даден ход на устните състезания .Предвид това и съображението, че в заседанието, в което е предприето увеличението, третото лице – помагач не е участвало със свой представител, не обосновава наличието на такова нарушение.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 453/ 28.02.2017 г. по т.д.№ 3711/ 2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл. 78 ал. 8 ГПК ГПК във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 от Наредба за заплащане на правната помощ, в сила от 27.01.2017 година / обн. ДВ бр.8 от 24.01.2017 г. /, да заплати на ЗД [фирма] разноски за настоящата инстанция, в размер на 300 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :