5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
[населено място],24.04.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април , две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 921/2019 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. А. М. А. против определение № 49/05.02.2019 г. по т.д.№ 39/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 1186/22.11.2018 г. по т.д.№ 127/2017 г. на Окръжен съд Пазарджик ,за връщане на подадената от същата страна въззивна жалба срещу решение № 84/30.04.2018 г. по същото дело, поради неотстраняване в срок указаните от съда нередовности – дължима държавна такса по обжалването. Жалбоподателката оспорва правилността на изводите на въззивния съд, че дължимата такса по подадената въззивна жалба срещу първоинстанционното решение следва да се определи по реда на чл.18 ал.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а не по чл.19 от същата Тарифа – като за подадена частна жалба. Излага доводи, че произнасянето на първоинстанционния съд, макар с акт, титулуван „ решение„, по същество е определение, приемащо недопустимост на предявените в активно и пасивно субективно съединение искове и като такова – преграждащо развитието на делото, поради което и за обжалването му следва да се приложи дължимата според Тарифата държавна такса за обжалване на определение. В останалата си част частната касационна жалба съдържа доводи срещу неправилността на самото решение, които са неотносими към предмета на настоящото произнасяне.
Ответните страни – „Х. – Инв „ ЕООД, Ю. М. А. А. , М. М. Х. и „Арена Хотелс „ЕООД – оспорват частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, предвид неформулиран правен въпрос, съобразно задължителните указания в т.1 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Спорът се концентрира до квалификацията на произнасянето на първоинстанционния съд, независимо от титулуването на акта като „ решение „ и диспозитива му – съставлява ли то произнасяне по допустимостта на исковете или е по тяхната неоснователност.
Ищцата е предявила обективно съединени искове, за прогласяване за нищожен сключения на 16.02.2016 г. от ответниците – физически лица договор за продажба на дружествени дялове от капитала на „ Х. – Инв.” ЕООД, за прогласяване нищожността на договор от 15.02.2017 г., за прехвърляне на търговското предприятие на „ Х. Инв „ЕООД на „Арена Хотелс”ЕООД , както и за признаване за установено вписване на несъществуващи обстоятелства по партидата на „ Х. Инв”ЕООД – досежно вида на дружеството и собствеността върху капитала му, седалището, адреса на управление и представителството му. Процесуалната си и изводима от същата материалноправна легитимация ищцата е основала на твърдението, че е наследник на съдружника А. М. С. Х., очевидно и по отношение притежаваните от същия дружествени дялове в „Х. Инв„ ЕООД, доколкото се е позовавала на универсално правоприемство. За да отхвърли исковете, първоинстанционният съд е приел, че н е е д о к а з а н о , предвид приложимото според съда чуждо материално право /Шериатските закони/, качеството на ищцата като наследник на А. Х. по отношение на притежаваните от същия дружествени дялове в „ Х. Инв „ЕООД , вкл. размера на наследствената й част от евентуално наследените дружествени дялове, доколкото е установимо различие в размера на наследствените права на наследниците от мъжки и женски пол, отново според приложимото чуждо материално право. Съдът е приел, че макар да е доказано качеството й на един от общо осемте наследника на починалия А. Х. , не е ясно каква идеална част от дружествените дялове получава ищцата в патримониума си, посочвайки също , че „ тя не може да бъде пренесена като просто число, тъй като не е ясно седемте дяла, според Шериатските закони, на каква част всъщност са равни и въобще удостоверяват ли право на наследяване на дружествени дялове„. Видно е, че съдът е счел за релевантни по отношение материалноправната легитимация на ищцата както съдържанието на наследствения й дял, така и размера на същия от всеки обект от наследствената маса, в случая – от дружествените дялове, притежавани от наследодателя в „Х. Инв „ ЕООД. Правилността на този извод не е предмет на настоящото произнасяне.
За да потвърди разпореждането на Окръжен съд – Пазарджик за връщане на въззивната жалба на ищцата, поради невнесена в указания срок държавна такса , в размер по чл.18 т.1 от Тарифата за държавните такси , които се събират от съдилищата по ГПК / факт, който същата не оспорва /, въззивният съд е приел, че произнасянето на първоинстанционния съд е по съществото на спора . Независимо от това е изложил и съображението, че дължимата държавна такса се предпоставя и от формалното титулуване на съдебния акт , като „ решение„, респ. от съдържанието на постановения диспозитив .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК жалбоподателката формулира следните въпроси : 1/ Каква жалба следва да се подаде срещу акт на първоинстанционен съд, озаглавен „решение”, постановен след определението / проекто – доклада /, в което не се поставя въпрос за допустимостта на иска, а така също след събиране на доказателствата и пледоариите / писмените защити /, при положение ,че този акт по своята същност е определение, прекратяващо делото, поради недопустимост на иска ? и 2/ Каква такса се дължи при обжалване на акта на първоинстанционния съд – по чл.18 ал.1 или по чл.19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК ? Въпросите са обосновавани с противоречие на атакуваното определение с опр.№ 1730 по гр.д.№ 421/1999 г. на ІV г.о. на ВКС и с ТР № 104 от 07.09.1967 г. по гр.д.№ 73/1967 г. на ОСГК на ВС. Сочи се и необходимост от произнасяне от значение за „ точното прилагане на закона „ – чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Първият от въпросите не удовлетворява изискването за правен. Същият изхожда от съждението на жалбоподателката, че произнасянето на първоинстанционния съд е произнасяне по допустимостта на исковете й, а не по същество. Това съждение не може да бъде споделено. Страната не разграничава процесуалноправната легитимация, изводима от собствените й т в ъ р д е н и я относно принадлежността на правото на конкретен иск , съставляваща процесуална предпоставка за допустимост на иска, при това различна от правния интерес, от материалноправната легитимация – действително установимата или не / в случая / от доказателствата принадлежност на правото на иск, каквато именно материалноправна легитимация съдът е счел недоказана. Тази му преценка не е предмет на настоящия контрол, а на инстанционния – по пътя на обжалване на първоинстанционното решение.Произнасяне по допустимостта на иска предпоставя установяване липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка за предявяването му, каквито мотиви първоинстанционния акт не съдържа.Произнасяне по допустимост, поради липса на процесуалноправна легитимация на ищцата за предявяване на исковете, би било налице, ако съдът бе отрекъл самото твърдение за качеството й на наследник, като относимо към обосноваване принадлежност на правото на иск. Такива изводи първоинстанционният акт не съдържа.
Следователно, формулираният въпрос изхожда от предпоставка, обективно неустановима от съдържанието на първоинстанционния акт, както изрично е приел и въззивният съд . Неудовлетворяването на общия, изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий, въпреки че и същият би бил недоказан. Посоченото Тълкувателно решение на ВС , постановено при действието на чл.52 ал.1 ЗУС / отм./ , не съставлява съдебна практика от вида по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, без обосноваване в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, също не е от естество да удовлетвори допълнителния селективен критерий в тази хипотеза. Цитираното определение на ІV г.о. на ВКС не разрешава процесуален въпрос, относим към настоящия спор, а какво е било задължението на въззивната инстанция, респ. какво е задължението на касационната инстанция, в случай на действително недопустим иск, по който, въпреки правилно съобразена от въззивния съд недопустимост, е постановено решение, вместо определение.
Вторият въпрос, по аналогични съображения – тъй като не се касае за произнасяне по допустимост, а по съществото на спора / макар ограничено до отричане материалноправната легитимация на ищцата , поради н е д о к а з а н о качество на наследник на дружествените дялове на починалия й баща, вкл. размера на притежаваната от тези дялове идеална част / – не удовлетворява изискването за правен. Обстоятелството, че съдът е излязъл и з в ъ н твърдените от ищцата факти, обуславящи процесуалната й легитимация, приемайки за значим и конкретния размер на наследствените й права, както и че се е позовал на недоказаност на наследяване по отношение на конкретни обекти от наследството, обект на атакуваната сделка по прехвърляне на дружествени дялове, въпреки че е приел доказано качеството й на универсален правоприемник, би предпоставило евентуална неправилност на съдебното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – неразпределена или неправилно съобразена доказателствена тежест, досежно релевантните за произнасянето факти, ако такова е изводимо от конкретните процесуални действия на първоинстанционния съд. Тази неправилност , обаче, е преодолима само по пътя на въззивния контрол върху първоинстанционното решение.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 49/ 05.02.2019 г. по т.д.№ 39/2019 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: