О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 615
[населено място], 12.12.2017г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на четвърти декември, през две хиляди и седемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1869/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма], против решение № 942/ 24.04.2014 г. по т.д.№ 2087/2016 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 411/24.02.2016 г., постановено по т.д.№ 5847/2015 год. на Софийски градски съд, за осъждане касатора да заплати на [фирма], на основание чл.55 ал.1 пр.трето ЗЗД, сумата от 28 426,63 лв., представляваща цена за достъп до електроразпределителната мрежа, платена въз основа на фактури, издадени в периода 30.09.2012 г. – 31.10.2013 г., основанието за заплащането на която е отпаднало, предвид отмяната,с влязло в сила решение на Върховен административен съд, на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, в частта по раздел ХІ,т.4, ведно със законната лихва върху същата от 17.09.2015 г. до окончателното плащане на задължението. Жалбоподателят оспорва допустимостта на обжалвания съдебен акт, в евентуалност – правилността му, поради постановяване при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Недопустимостта се обосновава с обстоятелството, че при съществуващо валидно облигационно правоотношение, неотречено от съда – договор № …/ 26.08.2011 г. за използване на разпределителната мрежа, сключен на основание чл.104 от Закона за енергетиката, уважаването на иск, основан на правилата на неоснователното обогатяване, е недопустимо. Като съществени нарушения на съдопроизводствените правила касаторът твърди необсъждането на всички доказателства по делото,неправилно разпределение на доказателствената тежест и липсата на мотиви. Нарушението на материалния закон не се свързва с конкретна, неправилно приложена правна норма, а с общия принцип, че преуреждане на договорно правоотношение между субекти на частното право, с което се засягат имуществени права на всяка една от страните и то с обратна сила,е недопустимо, дори когато се извършва със законодателен акт. Формално се твърди и необоснованост на въззивното решение. Представено е искане за отправяне на преюдициално запитване, на основание чл.267 пар.3 от ДФЕС вр. с чл.629 ал.3 ГПК .
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба по същество, като се позовава на формирана задължителна за въззивния съд съдебна практика, с която въззивното решение е в унисон.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване – в частта по иска по чл.55 ал.1 пр.3 ГПК – акт.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Позовавайки се на сключени с ответника договор за присъединяване собствената му ВЕЦ „И.„ към електроразпределителната мрежа на ответника и договор за изкупуване на произвеждана от същата електрическа енергия, ищецът твърди, че за период от 30.09.2012 г. до 28.02.2014 г. е заплащал на ответника цена за достъп до мрежата, по определени в раздел ХІ т.4 от Решение № Ц – 33 / 14.09.2012 г. на ДКЕВР временни цени. Част от сумите са заплащани преди отмяната на това решение – с решение № 5632/23.04.2013 год. на ВАС, а друга част – след отмяната му. Поради това и са предявени два отделни иска, с времеви период до 31.10.2013 г. – предмет на настоящото обжалване, и след 30.11.2013 г. до 28.04.2014 г.,решението по който, като необжалваемо, е влязло в сила. Предвид отмяната на решението на ДКЕВР се твърди, че заплатената до постановяването й цена за достъп подлежи на връщане , като платена на отпаднало основание,поради което и искът е квалифициран по чл.55 ал.1 т.3 ЗЗД. Ответникът е противопоставил възражение ,че претендираните с иска суми са заплатени на основание договор за използване на разпределителната мрежа № …/26.08.2011 г., предмет на който е предоставянето на услугата „достъп”.Предвид обвързаността с договор, уреждащ спорното правоотношение, предявяването на иск,основан на правилата на неоснователното обогатяване, ответникът намира недопустимо. Позовава се и на законодателно уредената възмездност на услугата „ достъп „.
Първоинстанционният съд е уважил иска по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД до размера на 28 426,63 лева, приемайки, че в случая няма сключен между страните договор за предоставяне на услугата „достъп „, съгласно чл.84 ал.2 от ЗЕ, поради което и фактически предоставяния такъв се заплаща в размера,определен с решението на ДКЕВР. Отмяната на последното , като предпоставящо заплащане на цените за достъп на отпаднало основание, съдът е обосновал с междувременно формирана ,от решения по реда на чл.290 ГПК,задължителна за него съдебна практика.Отрекъл е приложението по аналогия на чл.326 ал.2 ТЗ, отново позовавайки се на задължителна за него съдебна практика .
Въззивният съд е потвърдил решението в тази му част, споделяйки съображенията на първоинстанционния съд, че визираният от ответника договор от 26.08.2011 г. е договор за пренос през разпределителната мрежа на ответника, на произведената от ищеца електрическа енергия, по цена, утвърдена от ДКЕВР.Представените доказателства също не са възприети, като относими към плащане, на основание договора от 26.08.2011 г., предвид изрично съдържащо се, в издадените фактури и платежните нареждания по същите, основание на плащането – цена за достъп. Обосноваването на основателност на иска на извъндоговорно основание е изцяло с позоваване на формираната задължителна съдебна практика по счетени за аналогични случаи, конкретно – реш.№ 70 по т.д.№ 606/2016 г. на ІІ т.о. на ВКС и цитираните в същото други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Действително, съдебното решение не съдържа свои мотиви, от които да би се приело какво конкретно споделя съдът – сключен ли е договор и за достъп, на база фактическо отношение по предоставянето му , въз основа и на съставените за това фактури , или не .
В изложението по чл.280 ал.2 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Договорната отговорност по чл.79 ЗЗД изключва ли отговорността по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с противоречие на въззивното с решения,постановени по реда на чл.290 ГПК : по гр.д. № 844/2009 г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 1514/ 2010 г. на ІІІ г.о. и гр.д.№ 1265/2010 г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отменения от съда административен акт или предвидения в закона юридически факт по чл.84 ал.2 ЗЕ / договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на производителя достъп до електроразпределителната мрежа – измерване, отчитане, диспечиране,студен резерв и допълнителни услуги / ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК,с цитирана казуална съдебна практика – решения на въззивни съдилища, както и с формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ;3/ Отпаднало ли е основанието по чл.55 ал.1 пр.трето ЗЗД по действащ договор за услуга между страните , при наличие на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, с казуална съдебна практика , идентично на втори въпрос ;4/ Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР, за определяне размера на цената за достъп и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него ? Има ли значение факта на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, към която е отнесен от касатора противоречащият на въззивния, акт на ВАС – ТР № 2/ 19.11.2014 г. по тълк.дело № 2/ 2014 г., както и с решения на въззивни съдилища, съставляващи казуална съдебна практика;5/След като услугата „достъп” е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула , чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответника, в случай че ищецът иска връщане на платеното ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и 6/ Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти? Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК ,поради противоречие на въззивното с раздел ІІ на ППВС № 1/1953 г. , т.19 от ТР № 1/04.01.2000 год. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първият от въпросите включва, като определяща за отговора, фактическа предпоставка, съществуването на каквато съдът не само не е установил, но изрично е отрекъл да е налице / сключен между страните договор за „достъп” / и на практика кореспондира с поддържаната от ответника теза, че сключеният между страните договор от 26.08.2011 г., за ползване на електроразпределителната мрежа, урежда задължението за осигуряване „достъп”, включително възмездността му. Въззивният съд не е счел за доказано сключен в писмена форма договор за „достъп”, съгласно задължителните изисквания на чл.84 ал.2 ЗЕ, а за „пренос”, изрично излагайки мотиви за различно съдържание и в понятията „ползване„ и „достъп„ на/до електроразпределителната мрежа. Следователно,като несъответен на възприетата фактическа обстановка, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий, съгласно задължителните указания на т.1 от ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Следващите три въпроса, конкретизирани до услугата „достъп„ и абстрахирайки се от предпоставката „безспорно сключен писмен договор за достъп между страните по спора „, какъвто въззивният съд е отрекъл да е налице, са обобщими до това кое е основанието за заплащане на цената за „достъп” между страните, е ли такова само решението на ДКЕВР, последващо отменено с решение на ВАС или е налице смесен фактически състав, предпоставя ли отмяната само на това решение на ДКЕВР, при фактически осигуряван достъп и заплащане на цена за достъп, отпадане на основанието за заплащането й , по смисъла на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД. С това си конкретизирано съдържание, въпросите удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Не се явява обоснован, обаче, допълнителния такъв в хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.Налице е задължителна съдебна практика, изрично цитирана и от въззивния съд / с препращането на съдебния акт по чл.290 ГПК към други решения на ВКС, вкл. решение по т.д.№ 332/2016 г., което именно настоящият състав, постановил същото, споделя /, според която : разпоредбата на пар.197 ал.2 ПЗР на ЗИДЗЕ / обн.ДВ бр.54 в сила от 17.07.2012 год./ урежда административна намеса в подлежащо по закон на урегулиране чрез договор гражданско правоотношение, в случаите на бездействие на страните по същото за установяване същественото му съдържание, предпоставена от обществената значимост на това урегулиране и невъзможността да бъде игнорирано , чрез простото преустановяване на вече осъществено, без договор, фактическото присъединяване и достъп, като рефлектиращо както върху гарантирани от закона права на самите производители на електрическа енергия,така и на правата на други правни субекти /„ползватели на мрежите”/.Възможност за определяне съдържанието на уговорки между страните, от трети за правоотношението правен субект, законодателството ни допуска / така чл.299 ТЗ, чл.300 ТЗ и чл.307 ТЗ – от съд /, макар при различни по съдържание обстоятелства, обуславящи намесата. Не случайно пар.197 ал.2 ПЗР на ЗИДЗЕ предоставя на Комисията правомощието по определяне „условията на достъп„, а не единствено приложима цена за достъп,доколкото и относно компонентите по ценообразуването,изводими от правата и задълженията по „диспечирането,предоставянето на студен резерв и други допълнителни услуги” / чл.84 ал.2 ЗЕ /, липсва споразумение между страните.Като такова не би могло да се възприеме фактическото присъединяване и фактически осигуряван достъп, доколкото същите обслужват всички, а не единствено производителите на електрическа енергия, като „ползватели на мрежата„.Фактически действия, от които не би могло да се индивидуализира съдържанието на поетите от част от правните субекти, ползващи се от същите, насрещни права и задължения / изключая цената /, не материализира съгласие относно съдържанието на правоотношението между тези страни, за да би се приело за осъществил се частноправен елемент на договор. Този извод се подкрепя и от самата редакция на пар.197 ал.2 ПЗР на ЗИДЗЕ, визираща „временен„ характер на определяните от ДКЕВР цени, „до сключването на договор”, спрямо условията на който и конкретно – цената по същия, Комисията няма изключително регулативно правомощие, а правомощието за утвърждаване предложени от съответните оператори и производители, предварително обявени цени, като пределни / чл.36а ЗЕ /. В съответствие с така възприетото, в решението е обоснован отговор на релевантния и за настоящия спор правен въпрос, в следния смисъл : Отмяната, по реда на АПК,с влязло в сила съдебно решение,на индивидуален административен акт / решение на ДКЕВР/, определящ временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, предпоставя задължение за връщане на формираните въз основа на същото това решение и заплатени от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, на операторите на електроразпределителни мрежи, временни цени за достъп, като заплатени на отпаднало основание, по смисъла на чл.55 ал.1 пр. трето ЗЗД / подробни мотиви в решението /.Разрешението е дадено при изрично съобразяване и коментиране постановките в ППВС № 1/1979 г., както и в съответствие с предходно формирана задължителна съдебна практика, която съставът споделя, според която отмяната на решението на ДКЕВР, като основание за плащане на цената за достъп, има обратно действие, изводимо по арг. от чл.195 ал.1 АПК и изрично уреденото действие занапред на отмяната единствено на подзаконовите нормативни актове, какъвто характер решението на ДКЕВР няма, както и че отменителното съдебно решение, съгласно чл.177 ал.1 изр. второ и чл.183 АПК има действие спрямо всички лица, независимо дали са участвали в съдебното производство по оспорване на акта, доколкото настоящият ищец не е инициирал обжалване на решението на ДКЕВР, в относимата към правата му част.
Предвид наличието на задължителна и непротиворечива съдебна практика, формирана по причина и в отговор на формираната и цитирана от касатора противоречива казуална практика, и обстоятелството, че въззивното решение не конфронтира със същата, са изключени хипотезите на чл.280 ал1. т.2 и т.3 ГПК, още повече че последната не е обоснована съобразно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Петият от въпросите е процесуалноправен, относно тежестта за доказване на „обогатяването„ на ответника /действителната себестойност на услугата „достъп„, фактически ползвана от конкретния производител на електрическа енергия от възобновяеми източници/, по който въззивният съд не се е произнесъл, макар да е бил включен като процесуалноправен довод във въззивната жалба, вероятно изхождайки от съдържанието на чл.55 ал.1 пр. трето ЗЗД – че на връщане подлежи даденото, различно от съдържанието на субсидиарната норма на чл.59 ЗЗД, според която на връщане подлежи по-малката стойност измежду обедняването и обогатяването. Непроизнасянето по въззивен довод предпоставя формулиране на въпрос по приложението на чл.269 пр. второ ГПК,какъвто не е поставен, но по начало релевантността на този процесуалноправен довод, относно разпределението на доказателствената тежест, предпоставя преюдициален отговор на въпроса какво подлежи на връщане в хипотезата на чл.55 ал.1 т.3 ГПК и може ли да се върне различно по размер от даденото,с оглед спецификите на настоящата хипотеза. Видно е, че формираната до момента, задължителна за въззивния съд съдебна практика, възприема дължимо връщане на заплатената цена за достъп, без корекции. Като предпоставен от отговор на друг и непоставен правен въпрос, както и от непроизнасянето на въззивния съд, процесуалният пети въпрос не удовлетворява изискването за правен. Дори да би бил приет за такъв,необоснован, с оглед формираната задължителна съдебна практика, е допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК , съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Първият от въпросите в п.6 по съдържание кореспондира на порока „ необоснованост „ на съдебния акт, тъй като визира формиране на правни изводи, неподкрепени от действителното съдържание на фактите по спора, но конкретни доводи за необоснованост касационната жалба не съдържа. Същевременно, в изложението по чл.280 ал.1 ГПК въпросът е обоснован с немотивиране на въззивния акт,съобразно всички доводи и възражения на страните,водещо до неправилност на различно от необосноваността основание по чл.281 т.3 ГПК – „съществено процесуално нарушение „ – чл.235 ал.2 вр. чл.236 ал.2 ГПК, в подкрепа на което е и цитираната съдебна практика , за обосноваване на допълнителния селективен критерий. Тъй като същата е неотносима към съдържанието на формулирания въпрос, дори същият да би бил релевантен – при конкретно изложени в касационната жалба доводи за необоснованост – необоснован би бил допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. При това, акцент в непроизнасянето на въззивния съд касаторът поставя на липсата на съображения защо ищецът следва да се счита благоприятстван от правните последици на отмяната на решението на ДКЕВР, точно в посочения раздел – ХІ, т.4. Относно другата релевантна за уважаване на иска предпоставка – обратното действие на отмяната по отношение на всички /коментирана по-горе /,изложението към шести въпрос не кореспондира на съдържанието на въззивното решение, с оглед обосноваването с препращане към съдържанието на задължителна за въззивния съд съдебна практика , относима и към обосноваване обратното действие на отмяната на решението на ДКЕВР спрямо всички, а не само спрямоиницииралите производството за тази отмяна правни субекти. Бил ли е ищецът адресат на Решение № Ц -33 / 14.09.2012 г. и конкретно на раздел ХІ т.4 от същото, в аспект на активната му материално-правна легитимация / ВЕЦ от вида, визиран в т.4 на раздел ХІ, спрямо която да са били приложими преференциалните цени , определени с решение № Ц–010/30.03.2011 год.,каквато е общата предпоставка на раздел ХІ /, ответникът не е оспорил с отговора на исковата молба. Предвид последното,такъв довод, дори да би бил въведен с въззивната жалба,се явява преклудиран и по него въззивният съд не е дължал и служебно произнасяне / доколкото не е въведен в жалбата / тъй като не се касае за приложението на императивна правна норма, а за установяване съответствие с общите и специфични критерии по раздел ХІ т.4 от Решението на ДКЕВР, за да би се счело същото приложимо по отношение ищеца, като притежател на конкретен вид ВЕЦ.
Идентични на преждеизложените са съображенията за ирелевантност и на втория от въпросите в п.6. И двата не удовлетворяват изискването за правни – да са включени в правния спор и отговор на същите да е обосновал решаващ извод на въззивния съд.
Предвид липсата на основание за допускане на касационно обжалване,не следва да бъде уважено искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по посочените въпроси, на основание чл.629 ГПК.Произнасянето по това искане предпоставя допуснато касационно обжалване, само в който случай отговор на същите би бил от значение за правния спор.Само при наличие на предпоставките за произнасяне по същество по подадената касационна жалба, би могло да се преценява дали са налице предпоставките за упражняване компетентността на националния съд по чл.628 ГПК , а именно – доколко тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС , са от значение за правилното решаване на делото.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 942/ 24.04.2014 г. по т.д.№ 2087/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, на основание чл.629 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :