8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
[населено място], 10.05.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на осми май, две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 175/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 2194/27.10.2017 г. по т.д.№ 3378/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 798/27.04.2017 г. по т.д.№ 3148/2017 г. на Софийски градски съд , с което са отхвърлени предявените от касатора – ищец против ЗД [фирма] искове, с правно основание чл.208 ал.1 КЗ отм. – за сумата от 26 000 лева и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД – за сумата от 3 226,51 лева. Застрахователното обезщетение е претендирано на основание сключен застрахователен договор по застраховка „Автокаско„, в обезщетяване вреди от застрахователно събитие – „ кражба на МПС„, настъпило на територията на Република С.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила .Като такова се твърди необсъждане на всички доводи и възражения на страната, конкретно : 1/ че застрахователната полица изрично посочва издаването на „зелена карта„ за чужбина и издаването на добавък, позволяващ разширяване действието на застраховката и за чужбина ; 2/ че е заплатена застрахователна премия по застраховка „Автокаско” и за чужбина ; 3/ че приложените Общи условия по застраховката не са били съобщени на застрахования ищец, като се съобрази ,че не са приподписани от същия. Твърди се,че в нарушение на чл.266 ал.2 ГПК въззивният съд е отказал да приеме съществено за изхода на делото писмено доказателство : задължителни указания по застраховка „ Автокаско „ , приети от Съвета на директорите на ЗД [фирма] и адресирани до всички техни застрахователни посредници / процесната застрахователна полица също е сключена чрез посредник /. Касаторът се позовава на релевантността на т. 10 предл. пето от тези указания, считайки че ако въззивният съд ги бе съобразил, би достигнал до различен правен извод. Намира, че съдът е следвало по служебен почин да допусне това доказателство , разкриващо обективната истина.
Ответната страна – ЗД [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Намира, че формулираните въпроси не кореспондират с решаващите мотиви на въззивното решение.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът претендира застрахователно обезщетение по договор за застраховка „ Автокаско и злополука на местата в МПС” , за обезщетяване вреди от настъпило в чужбина / С. / застрахователно събитие – кражба на застрахованото МПС. Ответното застрахователно дружество е оспорвало главния иск с довода, че застрахователният договор покрива вреди, настъпили на територията на Република България , съгласно чл.4 от приложимите Общи условия за застраховка на сухопътни превозни средства без релсови превозни средства „Автокаско„, доколкото и въпреки визираната в чл.4.1 възможност за разширяване действието на застраховката и за чужбина, не е постигнато с ищеца такова „специално договаряне”. Визираните Общи условия са в сила от 01.03.2014 г., т.е. действащи към момента на сключване на застрахователния договор, в който е указана застрахователна клауза „ Р-201” , макар такава / с това конкретно обозначение / да не се открива в съдържанието на Общите условия. Няма спор между страните,обаче, че се касае за клауза „пълно/разширено/ автокаско„. В застрахователната полица е визирано също, че „изключен риск / но / по клауза „С” за чужбина е „ Кражба или грабеж на цяло МПС”. В първоинстанционното производство никоя от страните, нито съда служебно, в изпълнение задължението си по чл.145 ГПК, е поставил въпроса за съдържанието на договорената клауза „ Р-201„ и уредбата й от застрахователя.Ищецът не е оспорвал , че представените Общи условия не са му предоставени при сключването на договора, нито че не са приложими, а напротив – позовава се на същите и във въззивната си жалба, макар противоречиво твърдейки и неподписана декларация за запознаване със същите, упомената в текста на застрахователната полица. В същата е посочено, че декларацията за застраховане на МПС,… , полицата , всички добавъци и сметки към нея, както и Общите условия за застраховка на сухопътни превозни средства без релсови превозни средства –„Автокаско„ … представляват неразделна част едно от друго.
Позовавайки се на чл.4 от Общите условия, първоинстанционният съд е приел, че не е доказано „ специално договаряне „ за разширяване действието на застраховката по риска „ Кражба на МПС „ и за чужбина.
Във въззивната си жалба ищецът твърди, че видно от самия застрахователен договор / застрахователната полица / е налице сключен добавък, очевидно позовавайки се на преждецитираното, общо за всеки формуляр на застрахователна полица, съдържание. Твърди, аналогично и на твърдението си в първоинстанционното производство, но без да свързва това си твърдение с други пояснения и със съдържанието на конкретната клауза „ Р-201” / освен като клауза „пълно автокаско „ / , че има „издадена зелена карта „ за чужбина. В първото съдебно заседание, при условията на чл.266 ал.2 ГПК, ищецът е поискал приобщаване на ново писмено доказателство – преждепосочените задължителни указания на СД на застрахователното дружество до застрахователните брокери , позовавайки се на т.10 пр. пето от същите, според което „ Автокаско „ към ЗД [фирма] важи за Република България. При наличие на застраховка „Гражданска отговорност”, сертификат „зелена карта„ и „Автокаско„ в ЗД [фирма], компанията предоставя безплатно покритие на застраховката „Автокаско„ – клауза „Р”, за страните от ЕС и за страните членки на М. , с изключение на клауза „Кражба и грабеж на МПС„ за У., М. и Русия”. Но и тук указанията визират издаване на добавък, за което е необходимо да се изпрати копие на полица „Автокаско„, на полица „Гражданска отговорност„, на сертификат „зелена карта „ и попълнена молба. Съдът е отказал да приеме доказателството, поради отправяне на доказателственото искане „ след срока по чл.266 ал.2 ГПК”, въпреки че нормата визира като такъв периода „ до приключването на съдебното дирене„. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел, че самата застрахователно полица ясно сочи действие на територията на Република България. Счел е ,че в тежест на ищеца е да установи сключването на споразумение за разширяване териториалното й действие и за чужбина, но такова не е доказано, като напълно неотносимо към това доказване е обстоятелството за издаден сертификат „зелена карта„, който е документ „ съпътстващ задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите„ и няма отношение към доброволната застраховка на имущество – „Автокаско„. Този си извод съдът очевидно е аргументирал съответно абстрахирайки се, предвид недопускането му, от представеното от ищеца ново писмено доказателство, въз основа на което практически ищецът променя довода си за сключено разширение на действието на клаузата, съгласно чл. 4.1 от Общите условия / предпоставящо и съответно завишено заплащане на застрахователни премии /, с безплатно разширяване на действието,в хипотеза на кумулативно сключени със същия застраховател задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ и издаден сертификат „зелена карта „ , при сключена застраховка „ Автокаско „ – клауза „Р”, каквато клауза действително фигурира в застрахователната полица.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ Следва ли съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с цитирана задължителна за въззивния съд съдебна практика – Постановления на Пленума на ВКС и Тълкувателни решения, както и задължителна преди изм. на ГПК, обн. ДВ бр.86 / 2017 г. съдебна практика – решения по чл.290 ГПК; 2/ Какво трябва да е съдържанието на доклада по чл.146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл.266 ал.1 ГПК, както и има ли преклузия да се сочат нови обстоятелства и да се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл.147 ГПК и чл.266 ал.2 ГПК ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза – с определение по гр.д.№ 558/2012 г. на ІІІ г.о. и решение по гр.д.№ 503/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС; 3/ Длъжен ли е решаващият съд, с цел изясняване на обективната истина, да събере по свой почин, респективно да укаже на страната конкретните доказателства, които следва да ангажира за доказване на твърденията й и по-конкретно – при повдигнато оспорване наличието на застраховка за чужбина – доказване от ищеца липсата на елементи от фактическия състав по чл.208 ал.1 КЗ отм. ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с решение по гр.д.№ 674/2012 г. на ІІ г.о. на ВКС; 4/ Следва ли решаващият съд да обсъди всички приети по делото доказателства в тяхната цялост, за да достигне до правен извод дали е налице фактическият състав на чл.208 ал.1 КЗ /отм./, за парично задължение на ответника към жалбоподателя, за да приеме исковете за неоснователни и недоказани и съответно относими ли са или не приетите по делото доказателства ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1, с решение по гр.д.№ 284/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС ;5/ Произнасянето по въпроса за неосъществен фактически състав по чл.208 ал.1 КЗ отм. следва ли да се ограничава само въз основа на преповтаряне изводите на първоинстанционния съд, без да се обсъдят всички представени писмени доказателства и без да се обсъдят доводите на страните в процеса, в нарушение на чл.236 ал.2 и чл. 273 ГПК ? – въпросът обосноваван в идентична на горните хипотеза – с решение по т.д.№ 806/2010 г. на І т.о. на ВКС и 6/ Следва ли решаващият съд да прави изводи и преценки относно релевантността на искано доказателство, след като сам се е десезирал от събирането му и не е изяснил при постановяване на решението си, налице ли е в условията на пълно и всестранно доказване наличието на изискуемите елементи от фактическия състав на нормата на чл.208 ал.1 КЗ отм., за да приеме иска за неоснователен и недоказан и съответно относимо ли е или не исканото доказателство? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради значение на отговора за „ точното прилагане на правото„ .
Първият от въпросите следва да се коригира, в съответствие с правния интерес на касатора, до произнасяне по неговите доводи и възражения, визирани във въззивната жалба. Както се посочи по-горе , тези доводи са ограничени до изводимо,според касатора, от съдържанието на самата застрахователна полица сключване на „ добавък „ и наличието на сертификат „зелена карта„, без обвързването му със съдържанието на конкретната клауза „Р”, нито с последващо представените задължителни указания на застрахователя, навеждащи на хипотеза за безплатно разширяване покритието на застраховката „Автокаско„,по застрахователен риск „Кражба на МПС„ и за чужбина, неприети като доказателство в процеса. Въззивният съд, в съответствие със значението, с което са били въведени, е обсъдил и двата довода в решението си, приемайки, че няма доказана от ищеца, сключена застраховка „Автокаско „, покриваща риска „Кражба на МПС„ и за чужбина. Съдържанието на формуляра на застрахователната полица, указващо че всички добавъци към същата се считат неразделна част от договора ,при оспорено от ответника сключване на такъв добавък, не съставлява доказателство за наличието на допълнително споразумение, при това с конкретно твърдения от ищеца предмет. Наличието на сертификат „зелена карта „ въззивният съд не е коментирал като една от предпоставките за безплатно разширяване действието на застраховката „Автокаско „ при клауза „Р”, съответно недоказана от ищеца, тъй като такъв довод не е бил своевременно въведен в процеса,нито са били доказани кумулативно всички предпоставки за приложението на такова безплатно разширяване – сключена със с ъ щ и я застраховател и задължителна застраховка „Гражданска отговорност„, респ. издадена „зелена карта „. Следователно и доколкото съдържанието на въпроса не кореспондира с действителното съдържание на произнасянето на въззивния съд, не се явява покрит общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, което изключва необходимостта от коментар на допълнителния такъв.
Вторият от въпросите, в първата си част, макар неясно отнесен към приложението на чл.266 ал.1 ГПК , би бил релевантен, ако въззивната жалба съдържаше довод за обосноваване от съда на негативния за ищеца правен резултат при несъобразяване с действително разпределената от съда или при неразпределена доказателствена тежест в процеса, относно релевантен за изхода на спора факт. Такъв довод въззивната жалба не съдържа .Във втората си част въпросът нелогично претендира отговор за допустимостта на нови доказателства, освен в хипотезата на чл.266 ал.2 ГПК / чл.147 ГПК не е относим към въззивното производство / , въпреки че страната е претендирала събиране на такова доказателство именно и само в тази хипотеза.Следователно, в никоя от формално кумулираните, но самостоятелно съобразими части , вторият от въпросите не удовлетворява изискването за правен – който да е предпоставил решаващите изводи на въззивния съд и отговор на който от настоящия съд да би бил от естество да промени правния резултат, съгласно задължителните указания в ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, относно понятието „ правен въпрос”. При това, цитираната от страната по този въпрос и неприложена съдебна практика, от която съдът служебно откри единствено решение по гр.д.№ 503/2011 г. на ІІ г.о. ВКС , като постановена преди ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, дало задължително разрешение на дотогава противоречиво разрешавани въпроси относно задълженията на въззивния съд , не може да бъде съобразена . Именно в съответствие с даденото в т.2 от същото ТР разрешение, настоящият състав обоснова по-горе неудовлетворяването на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК от втория от формулираните въпроси.
Третият въпрос, във втората си част, е нелогичен, тъй като въззивният съд не е потвърдил неоснователността на иска, поради недоказана от ищеца „липса на елементи от фактическия състав на чл.208 ал.1 КЗ отм.„. Дори да би се приело,че се касае за неточност във формулировката и въпросът , в тази си част, се отнася до неуказване на ищеца на тежест за доказване на конкретен факт, то и тук важат съображенията изложени във връзка с втория въпрос и по приложението на задължителните указания в т.2 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.Впрочем, същото ТР – в т.3 – дава отговор и за ирелевантността на формулираната първа част от трети въпрос, а именно : въззивният съд не дължи служебно събиране на каквито и да било, макар да са релевантни, доказателства , а само експертиза,оглед и освидетелстване, при това само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи,поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Видно е от преждекоментираното съдържание на въззивната жалба, че не са налице визираните в тези задължителни указания предпоставки, нито се касае за допускащ служебния почин за събиране вид доказателствено средство / експертиза , оглед, освидетелстване /. В този смисъл не се явява удовлетворен общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, нито допълнителния такъв, след като цитираното и отново неприложено решение е постановено предходно на ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Четвърти и пети въпроси са идентични по смисъл с първия от формулираните въпроси, поради което и за същите важат изложените във връзка със същия съображения, за неудовлетворяване на общия селективен критерий. Видно е , че процесуалната защита на ищеца и до последно се е лутала в действителните условия на сключване на застрахователната полица, но всеки от приложимите варианти – общия, визиран в чл.4.1 от Общите условия и този, изводим от неприетите задължителни указания на СД на застрахователя, за безплатно разширяване действието на застраховката по риска „Кражба на МПС„ за чужбина – предпоставя сключването на добавък, а такъв нито се твърди / извън формалното съдържание на формуляра на застрахователната полица, коментиран по-горе, сочещо единствено значението на съществуващи добавъци към застрахователна полица, не и указващо на конкретен такъв в процесния случай /, нито се установява от доказателствата. Впрочем, задължителните указания на СД на ответното дружество, дори да биха били приети, не установяват по безспорен начин сключването на добавък, а са само индиция за възможна хипотеза на договаряне. При това, цитираните, в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, две решения на състави на ВКС, са постановени по напълно различни от формулирания правни въпроси.
Шестият въпрос е напълно неотносим, тъй като въззивният съд не е формирал решаващ извод въз основа на неприетите задължителни указания на застрахователя , а напротив – както се коментира и по повод първия от формулираните въпроси – е разглеждал наличието на сертификат „зелена карта„ като относим към напълно различна по вид, от спорната в процеса имуществена застраховка „Автокаско” , задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, не и в качеството му на твърдение за една от предпоставките за безплатно разширяване действието на застраховката по риска „ Кражба на МПС „ за чужбина, при сключена застраховка „Автокаско „ – клауза Р със същия застраховател.Отделно би се явил необоснован и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС , обосноваването му предполага посочването на неясна, противоречива или непълна правна норма, чието тълкуване е довело до противоречива съдебна практика или установяване на предпоставките за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика ,но явяваща се неправилна, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Видно е, че формулираният въпрос не предпоставя обвързване с такава конкретна правна норма,чието тълкуване да би съдействало не само за точното приложение на закона , но и за развитието на правото.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2194/27.10.2017 г. по т.д.№ 3378/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на ЗД [фирма] разноски за настоящото производство , в размер на 2 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: