5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
[населено място], 16.01.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на пети януари, през две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 6/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК .
Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение № 2995/25.09.2017 г. по ч.гр.д.№ 1552/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 07.02.2017 г. по т.д.№ 80/2016 г. по описа на СГС, за спиране на производството по делото, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, до приключване ,с влязло в сила съдебно решение, на счетения за преюдициален спрямо спора по т.д№ 80 / 2016 го. на СГС,спор по т.д.№ 5287/2015 г. на СГС. Жалбоподателят оспорва правилността на определението, позовавайки се на съществено процесуално нарушение при постановяването му – неразглеждането на изричен довод във въззивната частна жалба за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, предвид неразпоредена предварително отмяна на предходно определение на същия съд, постановено в обратен смисъл – за недопускане на спирането.Отрича и наличието на преюдициалност, позовавайки се на обстоятелството, че настоящият спор е заведен по частичен иск, на същото основание, на което в производството по т.д.№ 5287/2015 г. на СГС настоящият жалбоподател – ищец, но в качеството си на ответник в същото,е противопоставил възражение за прихващане с част от същото вземане,съответно съобразявайки общия размер на частичния иск и иска, спрямо който е противопоставено възражението за прихващане.
Ответната страна – Й. Ц. Й. – оспорва частната жалба , като недопустима , тъй като се касае за непреграждащо развитието на производството определение – за спиране, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, постановено от първоинстанционния , а не от въззивния съд за първи път.В евентуалност оспорва и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване.Претендира разноски.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна , срещу валиден и допустим, подлежащ на касационен контрол съдебен акт. Безспорна и непротиворечива е съдебната практика, че единствено отказът за спиране,на някое от основанията по чл.229 ГПК, не подлежи на обжалване, като непреграждащ развитието на производството / т.5 и т.6 от ТР №1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС /. Спирането,обаче,подлежи,въпреки временния си преграждащ ефект, доколкото разпоредбата на чл.274 ал.1 ГПК не визира като предпоставка окончателност на преграждането, а и временното преустановяване на развитието на производството би могло да е от съществен интерес за страните и с оглед последното – увреждащо.
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното: [фирма] е предявило против Й. Ц. Й. частичен иск , за сумата от 45 000 лева , при общ размер на претенцията 708 040, лева, с правно основание чл.145 ТЗ – отговорност на ответника, в качеството на управител на дружеството – ищец,за вреди, както и акцесорен иск за мораторна лихва върху главницата, в размер на 2 116,35 лева.След първоначален отказ, с последващо определение в открито съдебно заседание от 07.02.2017г. по т.д.№80/2016 г., първоинстанционният съд е спрял производството , до разрешаване със сила на пресъдено нещо на спора по т.д.№ 5287/2015 г. на СГС, предвид предявено в производството по това дело, от [фирма], в качеството му на ответник, евентуално възражение за прихващане на претендираното от ищеца Й. Й. вземане,в случай на уважаване иска му, с друга част от вземането – предмет на предявения частичен иск с правно основание чл.145 ТЗ. Съдът е преценил, че доколкото по възражението за прихващане също се формира сила на пресъдено нещо, решението по т.д.№ 5287/2015 г. на СГС се явява от преюдициално значение за постановяване на решение по настоящия спор.
Въззивният съд е потвърдил определението по съображения за приложимост на чл.299 ГПК, с оглед изхода на правния спор по т.д.№ 5287/2015 г. на СГС, част от който правен спор,по който се формира сила на пресъдено нещо,е и вземането – предмет на възражението за прихващане. Съдът не е коментирал различието в общия размер на претендираното от [фирма] вземане по чл.145 ТЗ, извън предявения му частичен размер, спрямо вземането, предмет на претенцията на Й. Й. – по чл.125 ал.3 ТЗ, също предявена като частична. Видно от мотивите, разрешението по предявеното възражение за прихващане, в случай на уважаването му, с оглед предявяването му в евентуалност от уважаването на основния иск , би изключило разглеждането на иска по т.д..№ 80 / 2016 г. на СГС.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ При наличие на влязъл в сила съдебен акт, поради неговата необжалваемост, същият или друг съд може ли да постанови нов, различен по съдържание акт, разрешаващ спорен правен въпрос, без да отмени предходния си съдебен акт ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК / без цитирана задължителна съдебна практика /, както и по чл.280 ал.1 т.3 ГПК / единствено с цитиране на нормата /; 2/ Може ли страната, в защита на своите права, да ползва едновременно няколко защитни способа – както възражението за прихващане по чл.371 ГПК, така и предявяването на насрещен иск / цялостен или частичен / ? Може ли страната да защитава свои нарушени права,предявявайки едновременно няколко частични иска за едно и също свое вземане или този вид защита следва да се използва последователно ? – въпросът обосноваван отново с формално цитиране нормата на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Първият от въпросите е провокиран от предходно,спрямо определението за спиране на производството,определение на първоинстанционния съд, с което спирането е било отказано. Въпросът / след като надлежно бъде конкретизиран относно основанието на постановения съдебен акт – определение по чл.229 ал.1 т.4 ГПК ,с което е отказано спирането – от съществено значение за отговора / се отнася до квалифицирането на същото като такова подлежащо или не на отмяна, поради грешка, опушение или изменение в обстоятелствата, съгласно чл.253 ГПК. Ако не би било, то последващо постановеното определение по чл.229 ал.1 т.4 ГПК за спиране на производството би било недопустимо. По този въпрос, обаче, е налице безпротиворечива съдебна практика, квалифицираща това определение като непреграждащо и оттук – като подлежащо на отмяна или изменение, на основание чл.253 ГПК / така опр. №707 по ч.т.д.№ 616/12 г. , опр № 387 по ч.т.д. № 2247 / 14 г. , № 252 по ч.т.д.№ 887 / 14 г. , опр. № 749 по ч.т.д.№ 598 / 2012 г.- всички на І т.о. на ВКС, опр.№ 387 по ч.гр.д.№ 2247/14 г. и опр.№ 610 по ч.гр. д. № 5855/13 г. – на ІІІ г.о. на ВКС и др./ . Поради това и въпросът не удовлетворява изискването за правен, от значение за изхода на делото, с оглед изводима от отговора му правна последица, относима към допустимостта на последващо постановеното, след предварителен отказ на същото основание, определение за спиране на производството, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК.
Втората група въпроси също не удовлетворява изискването за правни – включени в предмета на спора и обуславящи решаващ извод за постановяване на определението за спиране по чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Мотивите на съда не се основават на преценена недопустимост на кумулирането на различни защитни способи, при това в различни съдебни производства понастоящем, нито на недопустимо предявяване на няколко частични иска. При това, качеството „насрещен иск„ предявеният в производството по т.д.№ 80/2016 г. на СГС,предвид отделянето му от това по т.д.№ 5287/2015 г. на СГС в самостоятелно производство, вече няма. Вярно е ,че съдът , разглеждащ спора по т.д.№ 5287/2015 г. на СГС, е следвало да съобрази допустимостта на съединяването на двата процесуални способа – „ възражение за прихващане” и „ насрещен иск „ между същите страни и за едно и също вземане / макар в различни части /, вторият от които изключва правния интерес от първия, но това не е въпрос,относим към предмета на настоящия спор. Вторият от групата въпроси по п.2 е и напълно неотносим към фактологията на спора, тъй като не се касае за предявени в различни производства частични искове,за едно и също вземане от страна на настоящия жалбоподател, в качеството на ищец. Мотивите на въззивния съд, в случая, се основават на преценима връзка между делата, при която произнасянето по възражението за прихващане формира сила на пресъдено нещо, която изключва произнасяне по иска – предмет на т.д. № 80/2016 г. на СГС,макар за различна част от същото вземане. В съответствие с тези му решаващи мотиви не е поставен и обоснован с допълнителен селективен критерий правен въпрос.В., това разрешение е в унисон и с формирана задължителна съдебна практика – реш.№ 707 по гр.д.№ 1787/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС.Според същата, със сила на пресъдено нещо се смята признато или отречено цялото насрещно вземане на ответника, предявено за прихващане, а не само тази негова част , равна на вземането, предявено срещу него с иска.Относно разликата нов процес е недопустим. Ако предявеното с възражение насрещно вземане е по-голямо от това на ищеца, сила на пресъдено нещо се формира за цялото предявено от ответника вземане, а не само до размера на исковата претенция.Ответникът сам се е съгласил по този начин да упражни вземането си, като защитно средство срещу предявен срещу него иск с по-малък размер. Само когато възражението за прихващане е отхвърлено , но не поради неговата неоснователност, а поради неизискуемост или некомпенсируемост на насрещното вземане, сила на пресъдено нещо не се формира / така реш. № 45 от 22.04.2009 г. по т.д.№ 483/ 2008 г. на І т.о. на ВКС, също постановено по реда на чл. 290 ГПК /. При така създадената задължителна съдебна практика, въззивното определение се явява правилно, а решаващ за интереса на жалбоподателя – ищец остава въпроса за правния интерес от поддържаното възражение за прихващане в производството по т.д.№ 5287/15. на СГС, при така предявения и висящ иск по т.д.№ 80/2015 г. на СГС.Този въпрос, обаче, не е част от настоящия спор,нито отговорът му, сам по себе си, има отношение към постановеното спиране.
Водим от горното, Върховен касационен съд ,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2995 / 25.09.2017 г. по ч. гр.д.№ 1552 / 2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 ГПК да заплати на Й. Ц. Й. разноски за настоящото производство –750 лева,заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :