5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
[населено място], 28.04.2017г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на трети април, две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 426 / 2017 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и Д. Х. К. против решение № 316 по т.д.№ 437/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 10 по т.д.№ 818/2014 год. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото решение е уважен предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК от [фирма] иск, с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за установяване вземане на ищеца от ответниците, при условията на солидарност, в размер на 100 000 евро – неустойка за забава в изпълнение задължението за застрояване на жилищна сграда с гаражи и паркоместа, възложено от ищеца на [фирма], вещното право на строеж за част от обектите в която е прехвърлено на ответното дружество, а за друга част – запазено за праводателя – ищец.Касаторите се позовават на нарушение на материалния закон, като не са посочили други касационни доводи по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, относно пороците на въззивното решение. Касационната им жалба дословно преповтаря въззивната. Оспорват извода на въззивния съд, по решаващ за защитата на ответниците факт, че с извършеното от ищеца, в полза на трети за спора лица, прехвърляне на право на собственост / впрочем, само за част от обектите, за които ищецът си е запазил правото на строеж /, не е цедирано в тяхна полза и вземането от неустойка за забава в строителството на сградата. С оглед това възражение,очевидно се оспорва активната материалноправна легитимация на ищеца да претендира установяване на вземането от неустойка за забава,макар да се сочи и в подкрепа на извод за недопустимост на исковете, поради липса на правен интерес.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване . Счита, че касаторите не са формулирали въпроси, удовлетворяващи общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Паралелно не е обоснован, според страната, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване,в съответствие със съдържанието на изложението по чл.280 ал.1 ГПК и обхвата на повдигнатите от касаторите въпроси,настоящият състав съобрази следното :
Ищецът предявява,по реда на чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК пасивно субективно съединени искове, за установяване свое вземане от ответниците, дължимо при условията на солидарност, в размер на 100 000 евро – неустойка за забава в изпълнение задължението за застрояване на жилищна сграда с паркоместа, възложено от ищеца на [фирма], вещното право на строеж за част от обектите в която е прехвърлено на ответното дружество, а за друга част – запазено за праводателя – ищец / общо за 12 обекта – 2 магазина, 2 паркоместа , 2 гаража и 6 апартамента /. Отговорността на втората ответница се ангажира в качеството й на поръчител по сключения между ищеца и първия ответник договор
Ответниците са оспорвали допустимостта / поради липса на правен интерес /, респ. основателността на исковете, позовавайки се на извършено от ищеца разпореждане с обектите, за които първоначално е запазил за себе си вещното право на строеж. Останалите основания за оспорване не са въведени като предмет на въззивното, а и на касационното обжалване и не подлежат на коментар.
За да потвърди първоинстанционното решение,по това конкретно възражение въззивният съд изцяло е споделил мотивите на първоинстанционното. В същите е прието,че с договори в полза на трети за настоящото производство лица, ищецът се е разпоредил с възникналите за него права по чл. 4,5, 11 и 12 от сключения с ответника договор в нотариална форма, но не се е разпоредил с правото да претендира неустойка за забава, материализирано в чл.10.2 от същия договор. Доколкото с последващи разпореждания ищецът е прехвърлил в полза на тези трети лица правото на собственост само върху част от обектите / 6 от общо 12 / , за които и при учредяване вещно право на строеж в полза на ответното дружество, е запазил за себе си вещното право на строеж,то същият, според въззивния съд, е легитимиран да претендира неустойката за забава в изпълнение задължението на строителя, съгласно чл.10.2. Подобно разбиране предпоставя приета неделимост в задължението за неустойка, т.е. че същата и в договорения размер се дължи за забава в изпълнението на който и да е от обектите върху които ищецът притежава вещно право на строеж, респ. право на собственост след застрояването им, доколкото не е съобразяван период за начисляване на неустойката,спрямо момента на последващо разпореждане с правото на собственост в полза на тези трети лица,нито е изчисляван пропорционален на запазената за ищеца площ размер на дължимата неустойка. Такива възражения, обаче, самият ответник не е въвел в процеса. Съдът изрично се е позовал, като обстоятелство изключващо прехвърляне в полза на третите лица и на вземането от неустойка, на сключени между същите и [фирма] споразумения, в които и за идентична забава в застрояването на прехвърлените им обекти, дружеството е поело самостоятелно задължение за неустойка за забава.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът формулира следния въпрос,обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК : Когато кредитор черпи права от недобре изпълнен от длъжника договор за суперфиция , при сключване на договор за прехвърляне на вземането си в полза на трети лица / цесия / , какъв обем от вземания може да прехвърли – вземане , което съществува към датата на сключването на договора или нещо друго,което нито съществува като вземане, нито може да се индивидуализира и се явява бъдещо несигурно събитие ?
Въпросът е правно неиздържан и в пълен разрив с предмета на спора.Неустойката по делото не се претендира за неизпълнение на договора за суперфиция / същата е учредена / , а за неизпълнение на договора за изработка в уговорените срокове, който договор се съвместява със суперфицията и престацията на ответника по който договор удовлетворява възмездността по суперфицията, доколкото и срещу учредено в полза на ответното дружество вещно право на строеж същото е поело да застрои в полза на ищеца определени обекти, за които последният е запазил при учредяването вещното си право на строеж. Въпросът не е относим към възражение, което ответникът е противопоставил в преклузивния за това срок. Както се посочи по-горе, с отговора на исковата молба ответниците са се позовали на извършено от ищеца разпореждане със собствеността върху обектите в застрояваната от ответното дружество сграда, с оглед което са твърдяли , че същият няма правен интерес от предявените искове, респ. няма право да претендира неустойка за забава. Така формулираният въпрос е свързан с процесуална позиция, заявена за пръв път във въззивната, аналогично поддържана и в касационната жалба,а именно: че правата, прехвърлени от ищеца в полза на третите лица,изрично посочени като права по чл.4,5,11 и 12 от сключения в нотариална форма договор между ищеца и [фирма], са непрехвърлими с договор за цесия, чийто предмет може да бъде само вземане, от който довод ответниците формират извода , че с така сключените договори / впрочем наименувани „ договори за прехвърляне на права и вземания„ / и доколкото вземане на ищеца е само това от неустойка, с тези договори са били прехвърлени в полза на третите лица единствено и само вземанията от неустойката, търсена в настоящото производство.
Въззивният съд не е давал отговор на такъв въпрос,впрочем предпоставящ преценка за действителността на договорите с третите лица и обекта на прехвърлянето. Решаващите му мотиви относно материалноправната легитимация на ищеца, както се посочи по-горе, са обосновани със запазено от същия право на собственост върху част от обектите, за които ответното дружество е поело задължение за застрояване в полза на ищцовото дружество, което е достатъчно да го легитимира като носител на вземане от неустойка за забава в строителството, независимо дали такова вземане притежават и трети за производството лица , спрямо ответното дружество. Следователно , така формулираният въпрос, впрочем текстово неиздържан дори спрямо смисъла на последващо въведеното от страната възражение и неясен, не кореспондира на решаващ мотив на въззивното решение, с което се явява необоснован общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Дори да би бил удовлетворен същия, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС: не е посочена неясната, непълна или противоречива правна норма, чието тълкуване предпоставя отговора на поставения въпрос,но е предпоставило и противоречива съдебна практика – също посочена, или обосноваване на предпоставки за промяна на иначе непротиворечива съдебна практика, но явяваща се неправилна спрямо промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Няма спор в съдебната практика, че обект на цедиране могат да бъдат вземания, но и права с имуществен характер.При това, в случая,от прехвърлянето на права от ищеца на трети за спора лица, напълно нелогично и в противоречие с изрично договореното между тях, касаторите се опитват да изведат материализирана от тези страни воля за прехвърляне на вземането от неустойка по чл.10.2. Преди всичко,обаче, подобен довод не е въведен в преклузивния за това срок от ответниците. По начало въпросът търси отговор за предмета на прехвърлянето чрез цесия , опирайки се на конкретиката на спора,и като такъв не предпоставя еднозначен, общоважим отговор по приложението на правна норма, вкл. на чл.99 и чл.100 ЗЗД.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 316 / 20.10.2016 год. по т.д.№ 437 / 2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] и Д. В. Х., на основание чл.78 ал.1 ГПК, да заплатят на [фирма] разноски за настоящото производство,в размер на 6 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :