7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 588
София, 28.11.2017 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №1490/2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение №231 от 18.10.2016г. и касационна жалба срещу решение №12 от 16.01.2017г. по т.д.537/16г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът по касационните жалби – [фирма],гр. Търговище, чрез пълномощника си – адв. И. Т. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.`1 ГПК и постановените въззивни решения не следва да бъдат допуснати до касационно обжалване.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] счита жалбите за неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу решение №231 от 18.10.2016г.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима .
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3, т.1 ГПК, касаторът, е поддържал доводи за нищожност на постановения съдебен акт като е твърдял,че ВАпС не е бил компетентен да разглежда предявените искове, поради направено възражение за родова и местна подсъдност. Обжалваното решение било нищожно, тъй като било постановено от ненадлежен орган, функциониращ надлежен състав, не било постановено в пределите на правораздавателната власт на съда и не изразявало волята му по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Също така решението било нищожно „ поради противоречие с добрите нрави”- били налице основания по чл.22 ГПК, които съставът не съобразил. Страната е поддържала и доводи за недопустимост на съдебният акт, а именно – Варненски апелативен съд не взел предвид оплакванията във въззивната жалба, че по разглежданото и висящо друго дело и двете дела, с предмет нищожност на процесния договор, но между различни страни било налице противоречие в основанията, на които договора бил прогласен за нищожен. И поради това, че исковете били отхвърлени на поддържаните основания според страната, била налице недопустимост на произнасянето на въззивният съд. Било налице още и произнасяне по непредявени искове.Поддържана е и недопустимост на акта, поради това, че по делото е направен отказ от иска от ищеца по делото, въпреки това, съдът е счел за надлежно сезирането си. Освен това исковете били недопустими, като предявени от лице без представителна власт, и поради липса на правен интерес.
Съгласно указанията дадени с т.1 на ТРОСГТК №1/09г. нищожността и недопустимостта на съдебният акт са самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване, без да се съобразяват при преценката за наличието им основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В случая обаче въпреки множеството изброени основания, решението не е нито нищожно, нито недопустимо по следните съображения:
Касаторът е поддържал нищожност на акта, поради това, че съставът на ВАпС не е бил компетентен да разглежда предявените искове, поради направено възражение за родова и местна подсъдност. Обжалваното решение било нищожно, тъй като било постановено от ненадлежен орган, функциониращ надлежен състав, не било постановено в пределите на правораздавателната власт на съда и не изразявало волята му по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Така изброените различни основания са изведени единствено от твърдението, че тъй като било направено своевременно възражение за родова и местна подсъдност, тези основания следва да се считат налице. Довода е правно необоснован. Извън това, че с отговора на исковата молба е твърдяна само различна местна подсъдност, с оглед местоседалището на един от ответниците- в [населено място], този въпрос е бил разгледан от първостепенния съд, който законосъобразно се е позовал на чл.116 ГПК / при ответници с местоседалище в различни съдебни райони/, за да обоснове надлежното си сезиране. По въпроса освен това е осъществена и проверка по реда на инстанционния контрол. Нищожността на съдебния акт като правна категория във връзка с формиране на съдебният състав се свързва с постановяването му от незаконен състав – т.е. постановяването му от лица, които нямат качеството съдии, извън правораздавателната власт на съда, при неподписването му от мнозинството на състава и при нарушаване неизменността на съдебният състав. Нито една от тези хипотези не е налице в разглежданият случай. Не е относим към така очертания предмет довода на страната, обосновал извода му за незаконност на състава- твърдението, че по отношение на един от съдиите, които го формират са налице предпоставки по чл.22,ал.1 ГПК. Наличието им не отнема нито качеството съдия на участвалия в съдебният състав, нито определя произнасянето извън правораздавателната власт на съда, нито обосновава извод за незаконност на състава, тъй като акта е подписан и от тримата съдии. Доводите на касатора по неправилното приложение на чл.22 ГПК са ирелевантни. Те биха могли да се разглеждат във връзка с правилността на съдебният акт, който подлежи на инстанционен контрол. Или непредприемането служебно на отвод по даден спор не може да се определи като нарушение на правораздавателна компетентност, обуславяща нищожност на обжалваното решение. Освен това, в случая и тези предпоставки не са били налице, доколкото участвалият в постановяване на определението, с което е отменено прекратителното определение на първостепенния съд, съдия не се е произнасял с него по съществото на спора, с акт който го разрешава, респ. формира сила на пресъдено нещо. Следователно, въззивното решение, с оглед сочените основания е валидно постановен съдебен акт. Доколкото други доводи не са изложени, неподкрепеното с конкретни оплаквания твърдение за ненадлежност на състава, функциониращ надлежен състав и това, че решението не изразявало волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание остават лишени от конкретно обосноваване и тъй като от данните по делото е видно, че същите не са налице- съставът е от трима съдии, постановили решението си в рамките на своята правораздавателна компетентност, постановили са ясен и мотивиран съдебен акт, то липсва установеност на твърдяните основания за нищожност на решението.
Правно необосновано е и твърдението за недопустимост на обжалваното решение. Поддържаното от касатора, че апелативеният съд не е взел предвид оплакванията във въззивната жалба, че било налице по разглежданото и висящо друго дело и двете дела, с предмет нищожност на процесния договор, но между различни страни, противоречие в основанията, на които договора бил прогласен за нищожен не обосновава извод за недопустимост на съдебният акт, дотолкова доколкото двете производства са между различни страни, а и не е постановено друго влязло в сила решение с което да бъде признат за нищожен процесният договор, тъй като самата страна твърди, че в частите, в които решение № 959 / 12 на СРС е влязло в сила е постановено отхвърляне на исковете по чл.26 ЗЗД. Необосновано е и разбирането за това, че е налице произнасяне по непредявени искове Това разбиране страната е обосновала с обстоятелството, че било сочено противоречие със закона, но не било указано точно с кой закон- твърдение подкрепено със съображения за неправилност на решението на ВАпС, така квалифицирано и в изложението. Следователно, не е направена разлика между недопустимост, поради това, че не са разгледани предявените искове и неправилност на акта, които основания касаторът е смесил в изложението си. Доколкото, първостепенният съд се е произнесъл по всички заявени в исковата молба основания за нищожност на атакуваната сделка, а въззивният съд е оставил в сила този акт, като е счел налично само посоченото в т.1 на исковата молба основание, като лаконично се е спрял и на другите разгледани от състава, то не е налице и сочената недопустимост.
Поддържана е и недопустимост на акта, поради това, че по делото е направен отказ от иска от ищеца по делото. По спора е било установено, че след заявения отказ от исковете от вписания като управител на дружеството-ищец към този момент К., е последвало изрично изявление за поддържане на тези искове от избрания от общото събрание на съдружниците представител. От постановената срещу К. присъда е установено лишаването му от право да управлява търговски дружества При тези фактически данни, не е налице валидно десезиране на съда и съответно решението не е недопустим съдебен акт, тъй като прекратителното определение е било постановено след изрично изявление, че ищецът поддържа исковете си. Поддържан е и довод за недопустимост, тъй като исковете били недопустими, като предявени от лице без представителна власт. Този довод също е неоснователен, тъй като е налице валидно въведено поддържане на иска, след неговото предявяване от разполагащи с такава власт лица, като по принцип упълномощаването е потвърдим акт. Не е налице и липса на правен интерес, доколкото е спазен принципа, че на нищожността всеки може да се позовава, а предявените искове са за прогласяване на нищожност на правна сделка.
Касаторът е поддържал че съдът в противоречие със задължителна тълкувателна практика се е произнесъл по въпросите-”дължи ли въззивният съд произнасяне по всички оплаквания във въззивната жалба и допустимо ли е произнасяне по незаявени оплаквания … Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви… и за правомощията на въззивната инстанция, очертани от разпоредбата на чл.269 ГПК…” Тези въпроси не са конкретизирани от страната. Поставен е и въпросът …забраната на чл.38,ал.1 от ЗЗД, прилага ли се към органното представителство на търговските дружества.” Поддържано е противоречие с ТРОСГТК №3 /13г.
Касаторът,с така поставените въпроси не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така приетата със задължителна практика дефинитивност на общото основание, се налага извод, че поставените въпроси, по които липсва каквото и да било уточнение и обосноваване, с оглед относимостта им за спора не са релевантни. Първите три въпроса са общи, процесуални въпроси, буквално възпроизведени от изброените решения на ВКС. Доколкото съставът не само е формирал собствени мотиви по спора, но е и разгледал оплакванията на страната, въведени с въззивната жалба, липсва каквато и да било релевантност на така поставените общи въпроси. Освен това, касаторът след като е счел, че са относими към основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е следвало да обоснове връзката на конкретно процесуално действие, респ. бездействие с мотивите на възивният съд, довели до обжалвания резултат. Четвъртият поставен въпрос не е разглеждан от въззивният съд, който не е уважил иска на основание заобикаляне на закона, тъй като е счел че е установено първото въведено основание – противоречие със закона, мотивирано изцяло със задължителната сила на постановената присъда и в тази връзка изобщо не е обсъждал органното представителство по начина, въведен от касатора. Следователно, въпросите са поставени без връзка с решаващите изводи на състава.
Касаторът е поставил осем въпроса, по които е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст е възпроизвел. Дори и тези въпроси да бъдат приети за релевантни, то налице е единствено общото основание .Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено от касатора, изисква обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен/ е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не може да бъде само възпроизвеждане на текста на нормата, без да бъдат развити каквито и да било други доводи.
Поставеният въпрос- „ относно задължителният характер на присъдата във връзка с приложението на чл.300 ГПК” е релевантен. Т.е., налице е общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Основателни са и доводите за наличие на противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по изясняване на задължителния характер на присъдата и приетото със соченото от касатора решение №25 от 17.03.2010г. по т.д. №211/2009г. на ВКС, ІІ т.о., с което е изяснено, че обвързващата сила на присъдата за гражданския съд винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Доколкото в случая въззивният съд се е отклонил от тази задължителна за него практика, като не е обсъдил изрично идентичността на фактите, подлежащи на доказване в гражданското производство, а именно- нищожност на сключен договор, по който физическото лице- подсъдим в наказателното производство не е било страна, с фактите подлежащи на установяване в наказателното производство, в което нищожността на сделката изобщо не е обсъждана, а същата е квалифицирана в мотивите на присъдата/ към която е препратил въвззивният съд/ като неизгодна.В този смисъл приетото от решаващият състав относно това, че само с оглед влязлата в сила присъда, с която физическо лице е признато за виновно за извършване на престъпление по чл.201 НК, с оглед приложение на чл.300 ГПК води до извод за нищожност на сключен между търговски дружества договор на основание чл.26, ал.1, пр.1-во ЗЗД, съставлява отклонение от така посочената практика, от което следва, че решението в обжалваната част следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Доколкото втората жалба е подадена срещу решение №12 от 16.01.2017г. , с което е допълнено решението на въззивният съд, като е оставено в сила решението на първостепенния съд за поправка на явни фактически грешки в първоинстанционния акт, не е съобразена с така очертания от решението предмет на спора, а изцяло е насочена към неправилността на вече разгледания съдебен акт,при идентичност както на жалбата, така и на основанията по чл.284, ал.1, т.1 ГПК с вече разгледаните, то същата не следва да бъде допусната до касационно обжалване.
По изложените съображения, разгледаната касационна жалба срещу решението от 18.10.2016г. попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което следва да бъде допусната до касационно обжалване.
На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 60лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №231 от 18.10.2016г. по т.д.537/16г. на Варненски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора – [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер от 60лв, в противен случай производството ще бъде прекратено.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №12 от 16.01.2017г. по т.д.537/16г. на Варненски апелативен съд.
След изпълнение на указанието делото да се докладва за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: