9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 207
[населено място] , 25.04.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2847/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Т. Г. Д. и на ЗК „Лев Инс“ АД срещу решение №1387/04.06.2018 г. по гр. д. № 5499/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на решение№4679/21.06.2017г. по гр.д.№6350/15г. на Софийски градски съд, на ищцата е присъдена допълнително /над присъдените от първата инстанция 80 000 лв./ още 11 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, възникнало на 22.05.2010г., ведно със законната лихва от 24.06.2010г. до окончателното му изплащане, а в останалата му осъдителна част и в частта,с която искът е отхвърлен за разликата до предявените 120 000 лв. /частично от 200 000 лв./ решението е потвърдено.
Касаторът Т. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен частичният й иск за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. А. Ч. – неин фактически съжител, настъпила вследствие пътно-транспортното произшествие, за разликата над уважения размер от общо 91 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв. В касационната й жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради липса на обоснованост и противоречие с утвърдената практика на ВКС на направените в него изводи за справедлив размер на дължимото обезщетение и на процента съпричиняване, допуснато от пострадалия. Претендира се отмяна на решението на САС в обжалваната му част и присъждане на още 29 000 лв.
Ответникът ЗК“Лев инс“АД оспорва касационната жалба на Д. по съображения за липса на основания за допускането й до съдебен контрол,а по същество излага доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната от нея част.
В касационната си жалба ЗК „Лев Инс“ АД излага оплаквания срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за осъждането му да заплати на ищцата обезщетение в размер на 80 000 лв. и срещу частта,с която след частична отмяна на решението са присъдени още 11 000 лв. Съображенията му, обосноваващи искането му за отмяна на съдебния акт в обжалваната част, касаят незаконосъобразността и необосноваността на изводите на съда относно материалната легитимация на ищцата, размера на реално претърпените от нея в резултат на деликта вреди, както и определения от въззивния съд процент на съпричиняване на вредата от пострадалия.Искането на този касатор е след допускане на въззивното решение до касационен контрол и отмяна на същото в обжалваната му част, претенцията за обезщетение да бъде отхвърлена изцяло.
Ответникът по касационната жалба на ЗК „Лев Инс“ АД Т. Д. я оспорва, като изразява становище за липса на предпоставките, позволяващи достъп до касация, които се поддържат от застрахователя. По същество излага становище за законосъобразност на въззивното решение в обжалваната от него част.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са допустими.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалвания резултат Софийският апелативен съд е приел за безспорно и доказано от наказателната присъда осъществяването на вредоносния факт – настъпило на 22.05.2010г. пътно-транспортно произшествие, виновно причинено от водача на МПС, чиято гражданска отговорност е била покрита от сключения валидно с ответното застрахователно дружество договор за застраховка „Гражданска отговорност“, който е бил действащ към момента на събитието. За установени са приети и останалите елементи от фактическият състав на прекия иск по чл. 226 ал. 1 КЗ /отм./ за ангажиране отговорността на застрахователя на прекия причинител спрямо ищцата – понесени от нея неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания настъпилата впоследствие смърт на Р. А. Ч., с когото живеела на съпружески начала, обусловена в пряка причинност от противоправното деяние на деликвента. За неоснователно е счетено възражението на ответника за липса на активна материална легитимация на ищцата.В тази връзка и като се е позовал на ППВС №5/69г., съдът се е аргументирал с това,че в хода на процеса пред първата инстанция е доказано от събраните свидетелски показания,че в продължителен период от време – около пет години преди инцидента ищцата и починалият са живели като съпрузи в едно домакинство – на самостоятелен етаж от къщата на момчето, като пред това време са споделяли общ бюджет, родителите им ги приемали като част от семейството и имали планове да имат деца. По другия спорен въпрос – за размера на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на починалия съдът се е позовал на въведените с ППВС №4/68г. и останалата съдебна практика на ВКС критерии при определяне на справедлив такъв за конкретния случай – характер на увреждането, начин на извършването му, интензитет и продължителност на търпените болки и страдания. В тази връзка съдът е съобразил установеното със свидетелските показания и заключението на вещото лице, че ищцата , вследствие смъртта на Ч., е развила протрахирана депресивна реакция, продължила с интензивен характер около три месеца /затворила се в себе си, престанала да общува с околните, носела само черни дрехи, не можела да спи и да се храни/ , а след това е останал, продължил и към момента, актуален психически дискомфорт с ясни депресивни елементи, изразяващи се в спонтанни реакции на скръб, породени от непреодоления стрес. Съобразявайки всички тези обстоятелства, включително и позовавайки се на икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП – май 2010г., действащите към този момент лимити на отговорност и каузалната съдебна практика в подобни случаи, съдът е намерил за справедливо дължимо обезщетение за вредите в размер на 130 000 лв. По повдигнатия от ответника въпрос за съпричиняване на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат въззивният съд е посочил,че приносът в такива случаи следва да бъде конкретно доказан, което означава да е установено,че такъв ще е налице само ако именно поведението на пострадалия, изразяващо се в определени действия или въздържане от такива, е станало причина или е повлияло за настъпването на вредата. Приложил е това спрямо конкретно доказания в производството факт, че Ч. се е возил на задната седалка зад шофьора без поставен предпазен колан /и при наличие на такъв/, изпаднал е от колата при удара и вследствие на това е получил множеството наранявания – множествена травма, травматичен шок, контузия на главата, на гръбначния мозък, на гръдния кош, на корема, на белия дроб, на крайниците и мозъчно сътресение, а по-късно смъртта му е настъпила като резултат от обездвижването, последвало от характера на травмите. Взел е предвид заключението на медицинската експертиза, според която при поставен обезопасителен колан той не би позволил тялото на пътника да изпадне от купето. Въпреки мнението на вещото лице, че при последвалите преобръщане и втори удар в крайпътния скат, коланът не би могъл да му спести други травми в областта на главата, крайниците и тялото, липсата на конкретни данни,че тези увреди биха довели до летален изход е мотивирала състава да заключи,че пострадалият с бездействието си да вземе дължимите мерки за безопасност при пътуването, съзнателно се е поставил в риск и е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Този принос съдът е определил на 30%, с които е намалил размера на обезщетението,свеждайки го до сумата 91 000 лв. Като неоснователно е счетено възражението на ответника за допълнителен принос, изразяващ се в знание на пострадалия,че автомобилът се управлява от водач, който е алкохолно повлиян, доколкото по делото не е установил ответникът да е доказал такова.
В приложеното към касационната жалба на Т. Д. писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, приложимостта на общия критерий за допустимост до касационен контрол на обжалваната от нея част от въззивното решение се обосновава с въпросите : 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2. Следва ли съдът при определяне на дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди да съобразява и лимитите на застрахователно покритие, както и социално-икономическата обстановка в страната?; 3. При въведено възражение за съпричиняване при предявен иск по чл.226 КЗ/:отм./ следва ли приносът на пострадалия да бъде доказан по категоричен начин в хода на производството от страната,която го е въвела?; 4. При формулирането на решаващата си воля за налично съпричиняване от страна на пострадал от ПТП следва ли съдът да събере категорични доказателства, че вредите не биха настъпили, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан?; 5.Следва ли степента на съпричиняване, определена от съда по уважено възражение с правно основание чл.51 ал.2 ЗЗД да съответства на обективния принос на пострадалия за настъпването на вредите?; 6 Длъжен ли е съдът в мотивите си да обсъди в пълен обем доказателствения материал и въведените с въззивната жалба възражения? Всички въпроси се твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /допълнителна предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/. Във връзка с това се цитират ППВС № 4/1968 г. , решение №88/09.07.2012 г. по т.д.№1015/2011 г. на II т. о., решение №749/05.12.2008 г. по т.д.№387/2008 г. на II т. о., решение №114/03.11.2014г. по т.д.№1053/2012 г. на II т. о., решение №302/04.10.2011г. по гр.д.№78/2011 г. на III г.о., решение № 51/ 13.02.2012г. по гр.д.№465/2011 г. на IV г.о. /по първия въпрос/; решение №28/09.04.2014 г. по т.д.№1948/2013 г. на II т. о., решение №83/06.07.2009 г. по т.д.№795/2008 г. на II т. о., решение от 08.02.2006г. по гр.д.№1575/2003 г. на III г.о. /по втория въпрос/; ППВС №17/63г., решение №151/12.11.2012 г. по т.д.№1140/2011 г. на II т. о., решение №169/02.10.2013 г. по т.д.№1643/2013 г. на II т. о., решение №205/30.05.2015 г. по т.д.№2976/2013 г. на II т. о., решение №98/24.06.2013 г. по т.д.№596/2012 г. на II т. о., решение №27/15.04.2015 г. по т.д.№457/2014 г. на II т. о., решение №19/08.02.2017 г. по гр.д.№50177/2016 г. на IV г.о. /по третия въпрос/, решение №169/02.10.2013 г. по т.д.№1643/2013 г. на II т. о., решение №205/30.05.2015 г. по т.д.№2976/2013 г. на II т. о., решение №117/29.07.2016 г. по т.д.№3806/2014 г. на II т. о., решение №27/15.04.2015г. по т.д.№457/2014 г. на II т. о., решение №92/24.07.2013 г. по т.д.№540/2012 г. на I т. о. /по четвъртия въпрос/; решение №50/18.05.2017 г. по т.д.№598/2016 г. на II т. о., решение №151/12.11.2012 г. по т.д.№1140/2011 г. на II т. о., решение №153/31.10.2011 г. по т.д.№971/2010 г. на II т. о. /по петия въпрос/; ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1953 г., решение № 93/06. 07. 2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на I т. о., решение № 125/29.05.2012г. по гр.д.№534/2011 г. на IV г. о., решение № 200/ 21.10.2013г. по гр. д. № 2254/2013 г. на II г. о., решение №239/14.11.2012г. по гр.д.№1207/2011 г. на II г.о., решение № 157/11. 02. 2016 г. по т. д. №3638/2014 г. на I т. о. и решение №134/19.11.2015 г. по т. д. №3495/2014 г. на II т. о. /по шести въпрос/. При условията на евентуалност се поддържа искане за допускане на въззивното решение до касация на основанието по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – поради очевидната му неправилност.
В изложението към касационната си жалба касаторът ЗК“Лев инс“АД е счел за обуславящи формулираните от него въпроси: 1. Въз основа на какви обстоятелства, установени обективно в хода на производството, въззивният съд е приел за установено наличие на съжителство, като брачното, между пострадалия и ищцата и как е отграничено, въз основа на какъв самостоятелен критерий това съжителство, от съжителството между мъж и жена с дългогодишна връзка с с интимен характер?; 2. Дали при предявена претенция за неимуществени вреди за обосноваването й е достатъчно да бъде установено фактическо съжителство между мъж и жена или следва да се установят отношения, каквито представляват фактическия състав на правно регламентираните и оформени отношения при сключен брак и кои критерии определят връзката между две лица като съпружеска, съответно – като фактическа и въз основа на кои конкретни обстоятелства, определящи тези отношения следва да се определи съдържанието на тази връзка?; 3. В случаите на конкретно проявление на поведение на пострадалото лице, което не съответства на предписаното от закона, което поведение е установено като пряка и непосредствена причина за настъпване на произлезлите вреди и без който принос не би се стигнало до осъществяване на вредоносния резултат, кои са основните елементи от поведението на пострадалия за определяне на неговия принос и каква е тяхната тежест при оценката на обстоятелствата, при които е настъпило произшествието – критерий за приложение на чл.52 ЗЗД? и 4. Кои обстоятелства определят по-голяма тежест в причинния процес, довел до уврежданията на пострадалия и относно критериите за съпоставянето на същите спрямо деликтното поведение с оглед определяне наличието и пределите на приноса на пострадал от деликт? Твърди се разрешаване на тези въпроси от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №155/13г. по т.д.№212/2012г. на II т. о., решение №350/11г. по гр.д.№1382/2010г. на IV г. о. и решение №302/07.10.2013г. по гр.д.№3248/2013г. на IV г. о. Наред с това касаторът сочи приложимост и на критерия по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, считайки въпросите от значение за точното прилагане на закона.
Настоящият състав на ВКС,Първо търговско отделение намира за необосновани сочените от касаторите предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
По касационната жалба на Т. Д..
Първият въпрос, касаещ прилагането на въведения с разпоредбата на чл.52 ЗЗД принцип на справедливост при определянето на обезщетението за вреди от деликт, е формулиран абстрактно, без съответна привръзка към решаващи изводи на въззивния съд. Дори да бъде приет за релевантен, въпросът не би могъл да обуслови положително за този касатор произнасяне в настоящата фаза. Отговор на същия е даден в мотивите на ППВС №4/68г., в което е посочено,че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а прилагането му изисква извършване на преценка на неизчерпателно посочени в постановлението критерии, приложени съобразно конкретно установените в казуса обстоятелства.При постановяването на решението си въззивният съд е съобразил именно тази практика, доразвита и обективирана както в посочените от касатора съдебни решения, така и в редица други, служебно известни на състава. Съобразен е моментът на настъпване на смъртта, който е отнесен към конкретните за нето обществено-икономически условия в страната, ориентир за които са установените лимити на застрахователни обезщетения, възрастта на пострадалия, отношенията му с лицето,търсещо обезщетение, характера на търпените от последното морални вреди, тяхната интензивност и продължителност. Доколко определеният от въззивния съд размер на обезщетение е справедлив, съобразно тези критерии, е въпрос по правилността на изводите му, който не би могъл да обуслови благоприятен за ищцата изход в настоящото производство, тъй като е свързан с преценка,която се осъществява в последваща фаза на производството пред ВКС.
Не осъществява характеристиките на правен вторият от въпросите. Начинът, по който е формулиран, за да би постигнал отговорът му целения от страната правен резултат, предпоставя съставът да се е произнесъл при несъобразяване на лимитите на застрахователното покритие и социално-икономическите условия в страната, каквото поведение на съда обективно не се установява.Същите изрично са обсъдени като отделен критерий,взет предвид при определянето на справедливия размер на обезщетението.
Следващите три въпроса /трети, четвърти и пети/ са поставени във връзка с приложението на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, касаеща съпричиняването на вредата от пострадалия. Доколкото съставът на въззивния съд е приел наличие на принос, като с определения от него процент е намалил дължимото обезщетение, въпросите се явяват обуславящи крайния изход на спора, но не обосновават извод за допускане на решението в обжалваната му от Д. част до касационен контрол, поради отсъствие на сочения допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно възприетото от ВКС в цитираната от касатора негова практика предпоставките за намаляване на обезщетението поради принос на пострадалия са да е налице своевременно направено от застрахователя защитно възражение за наличие на такъв и доказването му в условията на пълно и главно доказване от негова страна чрез ангажиране на доказателства, установяващи конкретни действия/бездействия на пострадалия, водещи до или улесняващи настъпването на вредоносния резултат; при това изводът за наличие на съпричиняване не би могъл да почива на предположения, а на конкретни факти, на базата на които би могло да се приеме, че вредите не биха настъпили, ако поведението на пострадалия е било друго /конкретно за случая -увреждането не би било такова в случай на поставен предпазен колан/; за определянето на степента на приноса съдът следва да извърши обективна съпоставка между поведението на прекия причинител на вредата и това на пострадалото лице. При разрешаването на въпроса за съпричиняването в случая съставът на въззивния съд не се е отклонил от тази практика на ВКС. За да приеме наличие на принос от страна на починалия при ПТП пътник Ч., апелативният съд се е позовал на заключението на експертизата, която е установила, че при поставен /наличен в колата/ предпазен колан същият не би изпаднал от колата,вследствие именно на който факт той е получил установените множество контузии и наранявания. Дали коланът би предотвратил смъртта му вътре в автомобила при преобръщането на същия и последвалия втори удар в крайпътния скат е обстоятелство, неустановяването на което не би могло да се отчете като такова, водещо до друг извод относно съпричиняването, доколкото по делото е пряко и пълно доказано,че именно конкретната причина за получените наранявания, а вследствие на тях и смъртта на лицето, е изпадането му от колата, което не би настъпило в случай на поставен предпазен колан.
Не обуславя извод за наличие на предпоставки за допускане на решението на САС до касационно обжалване и последният от поставените от касатора Д. въпроси, който е от процесуално-правен характер. Формулирането му е обвързано с поддържано в касационната жалба твърдение,че въззивният съд не се е произнесъл по направено във въззивната й жалба оплакване за необсъждане заключението на комплексната експертиза и дадените от вещите лица в съдебно заседание от 09.05.2016г. разяснения и допълнения. Такова процедиране на въззивния съд обективно не се установява по делото.При изготвянето на мотивите си в частта им по съпричиняването съставът на САС изрично се е позовал на приетата в първоинстанционното производство комплексна експертиза, цитирайки съдържанието на заключителната й част, според което „обезопасителният колан би задържал тялото на пострадалия към седалката и не би позволил изпадането му от купето“ /т.8 от заключението/, а в съдебно заседание липсват други допълнения,освен за изясняване причината за настъпването на смъртта един месец след произшествието /емболия вследствие запушване от тромб/ и за психичното състояние на ищцата.
По касационната жалба на ЗК“Лев инс“АД.
Първите два въпроса касаят материалната легитимация на ищцата. Първият от тях няма характер на правен по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК във връзка с разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е от фактологично естество и касае преценка за правилност на изводите на въззивния съд. Вторият съдържа невярно възприемане на мотивите на въззивния съд, в които липсва извод за установено обикновено фактическо съжителство между ищцата и починалия при пътно-транспортното произшествие. Напротив – видно от изложеното от състава, за доказани са приети отношения между тях, характеризиращи се с продължително съвместно съжителство на съпружески начала, изразяващо се в интимност,обич и разбирателство, общи бюджет и домакинство и намерения за създаване на деца – все елементи, характеризиращи именно брачния съюз с изключение на юридическата му страна. Дори да би бил възприет като релевантен въпросът, не е обоснован соченият във връзка с него допълнителен критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото не се твърди правна норма, нуждаеща се от тълкуване по причините и с целите, разяснени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Същият и не би обусловил друг, различен от оспорвания от страната правен резултат, като се има предвид и постановеното към момента ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, с което, предвид липсата на законови ограничения относно субектите, спрямо които е приложима отговорността на застрахователя, за активно материално-правно легитимирано в случай на смърт на близък се признава по изключение всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, стига те да са доказани, както съдът е приел в настоящия случай.
Неосъществяващи общата предпоставка за допустимост са и останалите два въпроса, които касаторът обвързва с направеното в касационната му жалба оплакване за занижен размер на възприетия от съда процент на съпричиняване. Доколкото размерът на приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат се преценява конкретно с оглед обстоятелствата при всеки отделен случай общоважими за всички хипотези критерии за извършването на тази преценка не могат да бъдат въведени. Рамките на преценката за наличие на принос са очертани от съдебната практика, включително в цитираната от касатора и те са – наличие на определени действия/бездействия на пострадалия /при това без да е необходимо да са виновно извършени/, причинна връзка с настъпилия резултат, изразяваща се в това поведението му да е способствало осъществяването на неблагоприятните последици от деликта. Тези предели на съпричиняването са съобразени от въззивния съд, който е изложил свои мотиви в съответствие с тази практика, а това прави неприложим допълнителният критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Конкретният процент участие се определя в зависимост от разпределението на тежестта на дължимото от деликвента и пострадалия поведение, която зависи от установените по делото факти, позволяващи извод доколко резултатът би бил същият в случай,че поведението на пострадалия би било друго. Не е обоснован и допълнителният критерий на т.3 на същия член и алинея,който само е цитиран формално,без да са изложени съображения за необходимост от създаване на практика за попълване на празноти в закона,отстраняване на неяснота в конкретно посочени правни норми, промяна на създадена неправилна съдебна практика или нужда от промяната й поради изменения в законодателството или обществените условия,съгласно указанията в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
Водим от горното, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1387/04.06.2018 г. по гр. д. № 5499/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.