О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
София, 28.02.2018 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №2193/2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. Д. С. в качеството му на баща и законен представител на Й. И. С., К. И. С. и П. И. С., всичките от [населено място] и касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение №1108 от 11.05.2017г. по гр.д.15/17г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на И. Д. С. в качеството му на баща и законен представител на Й. И. С., К. И. С. и П. И. С.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283,ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите, чрез пълномощника си – адв. Н. Д. са уточнили, че обжалват съдебният акт във връзка с размера на присъденото по реда на чл.226, ал.1 КЗ / отм./ обезщетение, като претендират разликата от присъденото от въззивният съд обезщетението до пълният предявен размер от 300 000лв. за всяко дете. Поддържали са основание по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, като са поставили два материалноправни въпроса – „ Как следва да се прилага принципа на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя както и за критериите за определяне социално икономическите условия в страната към момента на конкретната пътна злополука относими към същото” и 2/ „Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя…”Страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с ППВС №4/68г., както и решение №114/14 на ВКС, ІІ т.о., като във връзка със съотношението на конкретните икономически условия и нивата на застрахователните лимити са изброени и още решения на ВКС. Касаторите са развили и доводи за неправилност на акта / така квалифицирани и от тях/ при приложението на чл.52 ЗЗД. Разгледали са решение на САС, за което са поддържали, че при сходство на фактическите обстановки – деца загубили своята майка, съдът е определил по-високи по размер обезщетения за неимуществени вреди.Поставен е и процесуалноправен въпрос – „ Следва ли съдът да обсъди всички обстоятелства, които приема за релевантни за спорното право и представените доказателства,както и да направи цялостен анализ на събраните данни по делото”. Поддържано е противоречие при разрешаване на въпроса с изброени съдебни актове на ВКС и лаконично е отбелязано, че съдът не бил изпълнил задължението си, с оглед това че не обсъдил всички конкретни обстоятелства съобразно ППВС № 4/68г.
Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, първият формулиран въпрос не е релевантен, тъй като съдържа оплакване на страната за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърдението в основното съдържание на въпроса, съдът е обсъдил установените факти по спора и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението и в тази връзка изцяло се е съобразил с ППВС №.4/68г. Освен това, отчитайки годината на произшествието и обвързвайки я с конкретните икономически условия в страната, съдът се е съобразил, както с инфлацията така и със съществуващите в този период застрахователни лимити като критерий съобразим при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка и вторият поставен въпрос, дори и да се възприеме като релевантен е разрешен от въззивният съд изцяло в съответствие с цитираната практика. От изложението на касаторите, извън оплакванията им, се извежда и общ въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД,по който също не е обосноваван допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване, поради фактическия характер на доводите. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика общо изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване. Същото е относимо и към процесуалноправния въпрос, обвързан с общото оплакване, че съдът не бил съобразил всички критерии изведени от ППВС №4/68г., което както вече бе отбелязано е фактически необосновано като довод, включен в съдържанието на въпроса, предвид подробните мотиви на състава на САС.
С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК, поради което решението в обжалваната от касаторите част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По касационната жалба на [фирма], [населено място] :
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283,ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК,касаторът е поддържал основание по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Страната е развила разбиране, че съдът в отклонение то ППВС №4/68г. не е обсъждал общественото положение на пострадалата, като по делото липсвали данни относно това тя да е „упражнявала социална или обществено полезна дейност в полза на обществото, като нейното съществуване било ограничено само до семейството”, така е направен извод, че неоснователно е завишен размера на присъдените обезщетения. В заключение страната е заявила, че по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД било налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Касаторът е поддържал и това, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроса „ за приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД” в „нарушение на задължителна практика на ВКС, а конкретния въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата / чл.280, ал.1 т.2 ГПК/.Страната е твърдяла, след като е цитирала част от решение № 117/14г., че САС само формално бил посочил, че прави паралел между поведението на застрахования и пострадалото лице. Изложени са оплаквания за неправилност на решението. В заключение е заявено че съдилищата пир сходна фактическа обстановка давал по-висок процент съпричиняване, като видно от приложените решения било налице и противоречива практика на съдилищата. Касаторът е поддържал още и това, че съдът се е произнесъл по въпроса за приложението на чл.84, ал.3 ГПК като е твърдял, че законна лихва се дължи от момента на настъпване на вредата, а не от датата на събитието, което в случая било различно тъй като ПТП било осъществено на 03.02.2014г., а смъртта на пострадалата настъпила няколко месеца по късно – на 16.08.2014г. Заявено е и противоречие с решения на ВКС по поставения въпрос, а именно –решение № 131 от 04.01.2016г. по д. №2582/ 14г. на ІІ т.о , решение № 22 от 11.04.2017г. по гр.д. №503/16 на ВКС, ІV г.о. и решение на САС, влязло в сила, с оглед приложеното определение по чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на същият съдебен акт.
С оглед така изложеното, не се обосновава извод за наличие на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване по първият и вторият въпрос. Макар и общо формулирани въпросите са релевантни, с оглед определената със задължителна практика дефинитивност на общото основание – т.1 ТРОСГТК №1 /09г.
Страната е поддържала противоречие със задължителна съдебна практика по първия въпрос и така е сочила като установено наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това противоречие, обаче е конкретизирано с нейните оплаквания за неправилност на акта, а не е съобразено със задължителната цитирана практика, обективирана в ППВС № 4/68г. Конкретно касаторът е поддържал, че съдът не бил обсъдил общественото положение на пострадалата, която според него, поради това, че не осъществявала социална и обществена дейност и не била в трудови правоотношения водело до извод за прекомерност на присъдените обезщетения. Страната правно необосновано тълкува задължителните указания на ВС в цитираната практика, с която въззивният съд изцяло се е съобразил, обсъждайки всички установени и релевантни факти. ВС не е имал предвид при изброяването на критериите / неизчерпателно, а примерно/, че всеки едни от тях следва задължително да се обсъжда, а е дал обща насока относно релевантни факти, които следва да съобразява съдът по всеки правен спор, доколкото са въведени и установени, за да определи стойностния адекват на вредата. В този смисъл и с оглед установените по делото факти, съдът е обсъдил общественото положение на пострадалата, като е отчел факта, че тя е майка на три малолетни деца, които е отглеждала. Разбирането на касатора, че това е основание да се приеме, че нейното обществено положение води до извод за по-нисък размер на обезщетенията, няма връзка с доказаните по спора и отчетени от съда болки и страдания на нейните наследници, които претендират неимуществени вреди от смъртта й.
Не се обоснована извод за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 т.1 и 2 ГПК и по вторият поставен въпрос, относно приложението на чл.51, ал.2 ГПК. Страната не е посочила нито съд нито номер на дело по цитираното от него решение №117, от което е възпроизведена общо част по отношение, на която не е поддържано противоречие, а е твърдяно че съдът само формално е съобразил въведените изисквани за обсъждане на паралела между поведението на водача и пострадалото лице. Оплакванията на страната за неправилност на изводите на съда е ирелевантно за настоящата фаза на касационното производство, тъй като е относимо към критериите по чл.281 ГПК. Общото оплакване, че по този въпрос приложените решения на съдилищата определяли различен процент на съпричиняване е ирелевантен доколкото по отношение на приложените актове липсват доказателства, че са влезли в сила и съответно обективират съдебна практика.
Поставеният от касатора въпрос относно приложението на чл.84,ал.3 ЗЗД е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е свързан пряко с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили постановения от него правен резултат, в частта, с която е била присъдена законна лихва върху обезщетенията от датата на деликта- 03.02.2014г. Посоченият, релевантен правен въпрос е разрешен в противоречие с решение № 131 от 04.01.2016г. по д. №2582/ 14г. на ВКС ІІ т.о / в каузалната част/, решение № 22 от 11.04.2017г. по гр.д. №503/16,у на ВКС, ІV г.о./ в каузалната част/ и решение на САС,№494/16г. влязло в сила, с оглед приложеното определение по чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване. Следователно, с оглед така обоснованото противоречие е налице поддържаната хипотеза по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като с цитираната практика изрично е прието, че в хипотеза на насочен срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента пряк иск на пострадалия за обезвреда, когато смъртта на пострадалия – наследодател на ищците, причинила увреждането е настъпила след ПТП, вземането за лихви се дължи от момента на увреждането на ищците, за което те претендират обезщетение. Сочената практика, съдържа различно тълкуване по поставения въпрос и след като въззивният съд е разрешил поставения въпрос в противоречие с нея са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в обсъжданата част.
По изложените съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради което атакуваното решение, в частта, с която е уважена претенцията за лихва върху присъдените обезщетения от датата на ПТП – 03.02.2014г..г., следва да бъде допуснато до касационно обжалване.На основание чл.84, ал.1 ГПК касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 270 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1108 от 11.05.2017г. по гр.д.15/17г. на Софийски апелативен съд., само в частта му, с която е уважена претенцията за лихва върху присъдените обезщетения от датата на пътно- транспортното произшествие – 03.12.2003г.
УКАЗВА на касатора- [фирма]- [населено място] в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 270 лв.
След изпълнение на указанието делото да се докладва за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: