5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 589
С., 27,06,2016година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3648/2015 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение №721 от 08.04.2015г. по т.д. 332/2015г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация- [фирма], [населено място]/ в ликвидация/ е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поставил въпроса: „ Пълна или частична е осъществената евикция, в случаите когато по иск за собственост върху идеални части от недвижим имот купувачът е осъден да предаде владението на целия имот.”
С така поставения въпрос, касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Формулираният въпрос не отговаря на тези критерии, с оглед липсата на каквато и да било относимост към решаващите изводи на състава. Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат е приел, че правото на собственост изрично е било отречено в лицето както на праводателят, така и на приобретателя – ответник по спора по чл.108 ЗС- настоящ касатор. В този смисъл е и диспозитива, обективиращ правните последици от уважаване на петиторния иск, а именно – отмяна на нотариалния акт, с който праводателят на настоящият касатор е поддържал легитимация на собственик на спорната недвижима вещ. Прието е от решаващия състав, също така, че отричането на правото на собственост в лицето на праводателя на ответника по иска по чл.108 ЗС – сега касатор, изключва права върху имота в това число и такива на съсобственост в лицето на правоприемника, каквито същият е считал, че притежава поради това, че ищците по ревандикационния иск, са установили собственост върху идеални части от недвижимата вещ. Предявеният ревандикационен иск, имплицитно съдържащ в себе си и установителен по отношение правото на собственост е бил уважен срещу дружеството касатор, от който факт въззивният съд е извел правните последици на евикцията и прилагайки ги е мотивирал, че са налице предпоставките по чл.191, ал.1 ГПК.С оглед тези мотиви, въпросът е поставен единствено като свързан не с тях а със защитната теза на страната, която и в хода на производството е поддържала наличие на права, отречени със сила на пресъдено нещо. В тази връзка цитираното решение на ВКС,ІV г.о. което според касатора обосновавало наличие на противоречие по този въпрос е без правно значение като третиращо различен иск, както и различна хипотеза на установена и съществуваща съсобственост върху имота, която не е била отчетена при уважаване на иск по чл.108 ЗС, но която, както е приел касационния състав не може да бъде тълкувана разширително, при липса на диспозитив, очертаващ наличие на право на съсобственост върху вещта.Следователно, с така поставения въпрос, страната не установява нито общ, нито допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поставил въпроса – „ Какъв е критерия за определяне на евикцията като пълна или частична – обемът на претендираните от третото лице права върху имота или осъждането на купувача да предаде владението върху част или върху целия имот” и 2/ „Ползва ли се с правата по чл.191,ал.1 ЗЗД купувачът претърпял съдебно отстранение на целия имот, по иск за собственост върху идеални части”. И по отношение на тези въпроси следва да се има предвид вече изложенато по първия въпрос, като с оглед отчетените решаващи мотиви на състава същите не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са свързани със защитната теза на страната, а не с решаващите изводи на състава. И тук следва да се имат предвид решаващите мотиви на състава, отчитащи отреченото право на собственост със сила на пресъдено нещо в лицето на праводателя на касатора, който поради това не е придобил деривативно това право и последицата е била съдебното отстранение от имота. Евинцираният купувач, както е приел и състава, който не е носител на правото на собственост, поради това, че продавачът не е собственик на вещта разполага с правото по чл.191, ал.1 ЗЗД. В тази връзка и цитираните решения не обосновават каквото и да било противоречие с решаващите мотиви на състава като разглеждащи различни хипотези – решение №378/09г. вече бе обсъдено във връзка с първия въпрос, а решение №41/15 на ВКС, І т.о. разглежда хипотеза, при която е изведено зачитане на установената евикция не само при разрешен спор по чл.108 ЗС , но и при установителните искове за собственост.Или и по тези въпроси не се обосновава нито общ нито допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поставил въпроса – „ Мотивите на съдебното решение, с което купувачът е съдебно отстранен от придобития имот, проявяват ли установително действие относно изводите на съда за принадлежността на правото на собственост в патримониума на продавача”. Този въпрос е поддържан на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Той също не установява общ селективен критерий тъй като е поставен изцяло с оглед твърденията на касатора и не е разглеждан от въззивния съд в контекста поддържан от страната. Както вече бе обосновано съдът е приел, че продавача на имота – настоящ касатор не е негов собственик, което е счетено за единствено релевантен факт и с оглед това е направен извод, свързан с действието на евикцията и приложението на чл.191, ал.1 ГПК. Съдът не е обсъждал, нито е разглеждал мотивите на съдебният акт, а изцяло е приел че неговия правен резултат – уважаване на иска по чл.108 ЗС срещу купувача на имота, води до извод за наличие на евикция със съответните правни последици по отношение на предявения иск по чл.191 , ал.1 ГПК, като това са решаващите мотиви на въззивния съд. В тази връзка следва да се отбележи още и че цитираното определение на ВКС, Vг.о е без правно значение тъй като третира въпроси, които не са били предмет на разглеждане от състава, а именно въпроси по приложимостта на чл. 179, ал.2 ГПК / отм./, които не са обсъждани, нито е приложен този текст/ нито подобен/ от решаващият състав.
Касаторът е поставил въпроса – „Добросъвестен ли е купувач, който придобива имот при вписана искова молба по партидата на продавача и който е отстранен от имота със съдебно решение, постановено не по вписаната искова молба, а по предявен след сделката иск за собственост”.Този въпрос е поставен, с оглед мотивите на първостепенния съд, който е приел за ирелевантно вписването на искова молба по претенции на трети лица, които не са били уважени. Или, както е мотивирал съда, наличието на вписана искова молба, не може да презюмира знание, а оттам и недобросъвестност, за това че след сключване на сделката ще бъдат предявени други права на други трети лица, които ще бъдат основателни и в резултат на установяването им купувачът ще бъде евинциран именно с оглед техните права, а не с оглед претенции, които не са били уважени т.е. не са предпоставяли евикция. Макар и общо поставен този въпрос може да бъде счетен за релевантен. Страната обаче не обосновава допълнителен критерий по него, тъй като нито едно от двете цитирани решения на ВКС не разглежда такъв въпрос, нито в мотивите е даден отговор на него, с оглед връзката му с предявения иск по чл.191, ал.1 ГПК, т.е. с права предявени и уважени след сключване на сделката, които са довели до евинциране на купувача от имота, с оглед която е предявен настоящият иск.
Касаторът е поставил въпроса – „ От кой момент започва да тече погасителната давност на правото на купувача да иска разваляне на договора за продажба, ако към датата на сделката по партидата на продавача е била вписана искова молба, с която трети лица са заявили права върху части от имота”. Този въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се основава на твърдения, смесващи различни ирелевантни факти. В тази връзка,както е прието по предния въпрос, съдилищата са отчели, че вписаната към момента на продажбата искова молба е по отношение на лица, чиито претенции са били отхвърлени. В тази връзка смесването на твърденията, свързани с предния въпрос и твърдението, което касаторът счита за релевантно т.е. че купувачът е узнал за тези права, поради вписаната искова молба, след като дори и той не твърди, че тези права са съществуващи, води до извод за ирелевантност на поставения в контекста на немотивирани правно и фактически твърдения. В тази връзка така поставения въпрос не е бил разглеждан и в цитираното решение на Бургаски окръжен съд, поради липсата на какъвто и да било фактически идентитет не само по отношение на разгледаните искове но и в третираните хипотези, а идентитета по фактическите обстоятелства е задължителен за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и същият следва да бъде установен и обсъден от касатора, което той не е направил.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №721 от 08.04.2015г. по т.д. 332/2015г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: