О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
гр.София 15.05. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№289/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Т. Д.,В. Д. Д.,Т. Д. Д. и Й. В. К. против решение №1492/14.07.2016г. по в.гр.д.№601/16г. на Софийски апелативен съд в частта,с която,след частична отмяна на първоинстанционното решение №5899/10.08.15г. по гр.д.№13088/10г. на СГС,са отхвърлени предявените на основание чл.266 КЗ/отм./ искове на Е. Д. – за разликата от 30 000 лв. до 40 000 лв., на В. Д. – за разликата от 50 000 лв. до 80 000 лв., на В. Д.,заместена в процеса от Й. К.,В. Д. и Т. Д. – за разликата от 50 000лв. до 70 000 лв.; в частта,с която е потвърдено решението на СГС в частта,с която са отхвърлени иска на Т. Д. за разликата от 40 000лв. да 80 000 лв. и на Е. Д. – за разликата от 40 000 лв. до 70 000 лв.; в частта,с която законната лихва върху обезщетението,присъдено на В. Д. и В. Д. е с определен начален срок за начисляване от 18.11.05г. , вместо от датата на деликта 18.11.05г.
В касационната жалба се твърди необоснованост на изводите на съда и неправилност , поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
Ответникът по касационната жалба [фирма] в писмен отговор оспорва същата като неоснователна. Предявява насрещна касационна жалба,с която оспорва решението в частта,с която в полза на Е. Д. и Т. Д. е присъдена законна лихва върху обезщетението от датата на деликта,при неуважаване направеното от него възражение за частично погасяване на тази претенция по давност.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е възприел за безспорно и установено от събраните по делото доказателства настъпването на описаното в исковата молба ПТП,вследствие противоправно деяние на прекия причинител,който към момента на деликта е имал сключена с ответното дружество валидна застраховка „Гражданска отговорност“. Съобразявайки разпоредбата на чл.300 ГПК и влязлата в сила присъда срещу деликвента, е приел за доказано наличието на предпоставките на чл.45 за ангажирането на обезщетителната отговорност на последния,а оттам и на тези за ангажиране отговорността на застрахователя. Като спорни съдът е определил въпросите дали при наличие на уважен в наказателното производство граждански иск срещу деликвента застрахователят може да бъде осъден да заплати обезщетение в по-голям от признатия от наказателния съд размер ; какъв е размерът на справедливото застрахователно обезщетение за ищците и дължи ли се законна лихва върху обезщетението и от кой момент. При разрешаването на тези въпроси съдът се е позовал на задължителните указания по ТР №2/06.06.2012г. по тълк.д.№1/2010г. на ОСТК на ВКС и ТР №1/23.12.15г. по тълк.д.№1/14г. на ОСТК на ВКС,с които се приема,че пострадалият не може да иска от застрахователя да му плати повече,отколкото му дължи прекият причинител на вредата и тъй като в присъдата обезщетението за вредите , причинени на Е. Д. и Т. Д. е определено в размери съответно 30 000 лв. и 40 000 лв.,е приел за основателни в тези размери и исковете на тези ищци срещу застрахователя.Намерил е за неоснователно направеното от ответника възражение за погасяване по давност на претенциите на тези ищци за лихви върху обезщетението по съображения,че от една страна вземането за лихви е признато от наказателния съд,а от друга – че от момента на влизане в сила на присъдата е започнала да тече нова давност.Поради това в полза на тези ищци е присъдил законна лихва от датата на увреждането. По отношение на останалите ищци В. Д. и В. Д. /починала в хода на производството и заместена от наследниците й дъщеря и внуци/, като е съобразил събраните по делото доказателства и е отчел значимите като критерии по чл.52 от ЗЗД обстоятелства – близост в отношенията им с починалия,характерпизиращи се с обич,привързаност и взаимопомощ,ролята на починалия в сравнително млада възраст баща спрямо малолетния му син и спрямо възрастната му майка,но и отчитайки обществено-икономическите условия към датата на настъпване на произшествието – 18.11.2005г., съдът е приел за справедлив размер на обезщетение за вредите по отношение и на двамата за претърпените от тях страдания от загубата – сумата 50 000 лв. Направеното и по отношение претенциите на тези ищци за законна лихва възражение за давност,съдът е намерил за частично основателно.Позовал се е на задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК,според която вземането за лихва върху обезщетението възниква от момента на изискуемост на главното вземане и се погасява заедно с него, като лихви се начисляват за всеки изминал ден и се погасяват тези,които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. По тези съображения съдът е намерил за погасени вземанията на тези ищци за лихва преди 16.11.2007г. /тъй като исковете им са били предявени на 16.11.10г./.
В изложението по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторите твърдят,че макар да се е позовал в решението си на посочените по-горе две тълкувателни решения, въззивният съд е разрешил в противоречие с техните постановки въпроса относно материално правните предпоставки,заложени в т.1 от ТР №1/15г. и правомощията на съда при прилагането на тези указания с оглед обема на подлежащите на репариране вреди и дължимата съпоставка между вредите по прекия иск и тези,за които е определено обезщетение в производството срещу деликвента,както и следва ли съпоставката да включва обсъждане на различните времеви граници на проявленията на вредите,както и други техни характеристики – обем,интензитет и т.н.,които са установени по двете дела – по деликтния и по прекия иск. Така формулиран, въпросът не обосновава наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК вр. с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС,според което материално правният или процесуално правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, и да е намерил отговор при формиране на решаващата воля на съда,нито е налице соченият допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В решението си въззивният съд не е изключил възможността в това производство да би могло да бъде присъдено обезщетение над определеното такова в наказателното производство срещу деликвента, което и кореспондира с постановките по т.1 от ТР №1/23.12.15г. на ОСТК ,според които в производството по чл.266 ал.1 КЗ обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования деликвент иск по чл.45 ЗЗД,когато има за предмет обезщетяване на същите вреди. За да приеме , че в случая следва да бъде присъдено обезщетение до размера по уважените граждански искове на Е. Д. и Т. Д.,съдът е отчел липсата на твърдения,че се претендира обезщетение за различни от посочените в наказателното производство вреди,нито са представени доказателства за влошено здравословно състояние на тези ищци,което да е в пряка причинна връзка с преждевременната и неочаквана смърт на техния наследодател.
Аналогични са съображенията на настоящия състав за отказ за допускане на касационно обжалване и по отношение на втория поставен въпрос: относно задължението на съда,съгласно чл.235 ал.3 ГПК да взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска,които са от значение за спорното право ,зададен в контекста на предходния въпрос при определяне на това дали вредите,чиято обезвреда се търси са същите като тези,за които е присъдено обезщетение в наказателния процес в хипотеза,когато установените в гражданския процес вреди са продължили своето развитие и промени и след приключването и събирането на доказателствата в наказателния процес,включително и в хода на производството по прекия иск.В обстоятелствената част на исковата молба ищците са заявили единствено,че от ПТП са претърпели тежки неимуществени вреди,изразяващи се в болки и страдания,пряка последица от причинената на наследодателя им смърт, без да се сочат различни такива от наведените в обосноваване на предявените в наказателното производство граждански искове на ищците Е. и Т. Д.. Съдът е обвързан от очертания в установените преклузивни срокове от страните предмет на спора и всяко произнасяне извън него е недопустимо.Поради това последващи твърдения /направени едва с отговора на въззивната жалба на [фирма] и в касационното производство/ за претендиране на обезщетение за различни от установените в наказателното производство вреди не биха могли да имат правни последици за процеса,респ. свързан с такива твърдения въпрос не се явява правен по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Цитираното и представено в обосноваване наличието на допълнителен критерий по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК решение по чл.290 ГПК №51/23.06.16г. по гр.д.№3471/15г. на четвърто г.о. на ВКС е неотносимо, доколкото визира различна хипотеза, свързана с иск по ЗОДОВ.
Въпросът дали съдът разполага с правомощия служебно да приложи указанията,дадени с т.1 на ТР №1/2015г. на ОСТК на ВКС,независимо от това,че в преклузивния срок по чл.131 ГПК не е направено възражение относно наличието на висящ процес по чл.45 ЗЗД и обусловеност на решението по прекия иск от решението по деликтния иск е поставен от касаторите като значим за изхода на делото в хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК , като е обоснован с необходимост от погрешно тълкуване на разпоредбата на чл.6 ал.2 ГПК,с която е въведен принципа на диспозитивното начало. Съставът на ВКС намира,че не е налице предпоставката за допустимост по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК.Няма спор в съдебната практика,че даваното с постановяваните по реда на чл.292 ГПК тълкувателни решения тълкуване на закона е юридически задължително за органите на съдебната власт и съставите на съдилищата по всеки конкретен казус са длъжни да се съобразят с него при разрешаване на правния спор. ТР №1/15г. на ОСТК на ВКС /в частност т.1 от него/ е постановено за уеднаквяване на практиката на съдилищата по приложението на нормата на чл.226 ал.1 КЗ/отм./,установяваща правото на увредения да търси дължимото му от деликвента обезщетение за вредите пряко от застрахователя. Посочената норма е от императивен материалноправен порядък,при което и съгласно т.3 на ТР №1/09.12.13г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС съдът следва, прилагайки същата,да определи размера на дължимото по прекия иск срещу застрахователя обезщетение при съобразяване на дадените задължителни указания и без възражение на страната.
По същите съображения поставеният на четвърто място от касаторите въпрос за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото,когато първоинстанционният съд не е включил в него възражение,по което въззивният съд се е произнесъл,респективно когато докладът пред втората инстанция не е бил допълнен и въззивният съд не е разпределил доказателствената тежест,не е указал на страните да конкретизират твърденията си и да сочат доказателства,не би могъл да обуслови наличие на осъществен общ критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Позоваването на ТР №1/09.12.13г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС в обосноваване допълнителната хипотеза на противоречие със задължителна съдебна практика е неотносимо,още повече,че ищците в исковата молба сами са се позовали на обстоятелствата , свързани с образуваното наказателно производство,а влязлата в сила присъда е прието като доказателство още в производството пред първата инстанция.В случая не става въпрос за процесуален пропуск на съда при събирането на доказателства,а за приложение на закона.
Под т.5 касаторите са поставили въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора и събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност,да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства,а отхвърля други. Твърди се,че въззивният съд не е обсъдил възраженията им за липса на своевременно направено от застрахователя възражение за съобразяване с обезщетението,присъдено в наказателното производство,както и не е взел предвид показанията на свидетелите,установяващи претърпените от ищците страдания,поради което не е отчел всички релевантни за определянето на справедливо обезщетение обстоятелства. Тези процесуални пропуски на съда касаторите сочат като извършени в противоречие със задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК,обективирана в решение №3/15.03.16г. по гр.д.№2526/15г. на трето г.о. на ВКС, решение №548/06.12.10г. по гр.д.№1119/09г. на трето г.о. на ВКС и решение №37/29.03.12г. по гр.д.№241/11г. на първо г.о. на ВКС. Доколкото в мотивите на решението на САС действително липсва произнасяне по направеното в отговора на въззиваемите възражение в посочения смисъл,с оглед изложеното по-горе, този пропуск не е от естество,което да би довело до промяна на крайния резултат по делото.В останалата му част въпросът съдържа в себе си неверни твърдения,свързани с процесуалните действия на съда при постановяването на обжалвания акт. Видно от мотивите на решението /стр.6/, показанията и на двете разпитани пред първата инстанция свидетелки Я. – братовчедка на съпругата на загиналия и К. – сестра на загиналия,въпреки,че в хода на производството пред въззивната инстанция е била конституирана като наследник на страната /В. Д./,са обсъдени от въззивния съд,като установяващи претърпените от ищците страдания по повод смъртта на наследодателя им. Доколко от обстоятелствата,установени с тези показания, съдът е възприел като обосновани критериите, по които е определил и присъдения от него размер на обезщетение /и то само по отношение на ищците В. Д. и В. Д.,респ. нейните наследници/,това е относимо към правилността на решението,която не се включва в предмета на преценка по чл.288 ГПК.
На шесто място касаторите са счели за релевантен правен въпрос този относно критериите,които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД и задължението на съда,съгласно дадените в ППВС №4/68г. указания при определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди да съобрази и обсъди всички факти и обстоятелства от значение за определяне на обезщетението ,като посочи значението на тези факти за увеличаването/намаляването на размера на обезщетението,включително да отчете съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитие на самото общество. Въпросът е формулиран общо и не съдържа конкретно питане,отговорът на което да би бил общоважим и същевременно да обуслови друг резултат по делото. Съдържанието на понятието „справедливост“ и критериите, по които следва да се определя дължимото обезщетение при спазването на принципа, заложен в чл.52 ЗЗД са тълкувани в посоченото ППВС №4/68г. При определянето на обезщетението, дължимо на ищците В. Д. и В. Д., въззивният съд е изходил именно от тези критерии,прилагайки ги спрямо установените по делото обстоятелства. Липсват основания за констатация за наличие на противоречие на разрешените от въззивния съд въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД с цитираната задължителната съдебна практика – решение №749/05.12.08г. по т.д.№387/08г. на второ т.о. на ВКС и решение №25/17.03.10г. по т.д.№211/09г. навторо т.о на ВКС. Цитираното в изложението от касаторите в обосноваване на допълнителен критерий по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК влязло в сила решение на САС,в което е определен различен размер на обезщетение за наследницата /майка/ на другия загинал в същото ПТП, не може да обоснове предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК , доколкото съответният присъден с него размер е преценен според конкретните обстоятелства и доказателства,обуславящи приложимост на критериите за справедливост, които са различни от установените по делото.
Последният въпрос,поставен от касаторите, е Представлява ли отделен иск заявената претенция за присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди?. Релевира се като разрешен в противоречие с незадължителна практика на ВКС – решение №1048/18.07.2001г. по гр.д.№1022/2000г. на четвърто г.о. на ВКС – основание за допустимост по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК,като се твърди,че въззивният съд е възприел претенциите на В. Д. и В. Д. за лихва от датата на увреждането като отделни искове и е приложил по отношение на тях института на погасителната давност. И по този въпрос не е налице основание за допускане на решението /в тази му част/ до касационно обжалване,доколкото отговор на такъв не е намерил място в решаващите мотиви на въззивния съд.Цитираното от касаторите решение на ВКС е неотносимо,тъй като е постановено по проверка на въззивно решение,с което е обезсилено първоинстанционно такова,отхвърлящо искане за обезщетение за забава върху обезщетение за непозволено увреждане,след като е прието, че такова искане представлява отделен иск,по отношение на който не са били спазени изискванията на чл.98 и чл.99 ГПК/отм./. С решението на ВКС е постановено,че ищецът по иск за вреди от непозволено увреждане има право да претендира лихви от деня на увреждането,които не следва да се посочват и присъждат в определен размер.В решението лисва произнасяне по това дали по отношение на такава претенция се прилага погасителната давност,а този въпрос е разрешен със задължителен характер с постановено по реда на чл.290 ГПК решение №30/16.05.15г. по т.д.№776/14г. на първо т.о. на ВКС.Със същото в хипотеза на предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди от ПТП,ведно с лихва от датата на увреждането,ВКС е постановил,че вземанията за лихви върху обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане се погасяват с кратката тригодишна давност. Наличието на задължителна съдебна практика /макар и пряко неотносима към формулирания от касаторите въпрос,но свързана с мотивите на въззивния съд,с които искането за лихви на двама от ищците е само частично уважено/ е основание за отказ да бъде допуснато касационно обжалване на решението в тази му част.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение,с което да откаже на касаторите достъп до касационен контрол на решението на Софийски апелативен съд. Предвид това и на основание чл.287 ал.4 ГПК подадената от другата страна [фирма] касационна жалба следва да се остави без разглеждане.
При този изход,предвид направеното искане,в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за производството в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 6000 лв.
С оглед горното, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение на Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1492/14.07.2016г. по в.гр.д.№601/16г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му от Е. Т. Д.,В. Д. Д.,Т. Д. Д. и Й. В. К..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от [фирма] насрещна касационна жалба.
ОСЪЖДА Е. Т. Д. с ЕГН [ЕГН],В. Д. Д. с ЕГН [ЕГН],Т. Д. Д. с ЕГН [ЕГН],действащ лично и със съгласието на майка си Е. Т. Д. и Й. В. К. с ЕГН [ЕГН], всички със съдебен адрес [населено място] [улица] вх.А ет.2 – адв.д-во „К. И. и Я. Н.“ да заплатят на [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 6000 лв. адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.