6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
[населено място] 31.05.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№3232/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №1603/17.07.2015г. по в.гр.д.№3682/14г. на Софийски апелативен съд в частта,с което е отменено решение №4860/03.07.2014г. по гр.д.№16983/2012г. на СГС ГО 1 състав в частта му,с която е отхвърлена претенцията на Г. Х. В. с правно основание чл.208 от КЗ /отм./ до размер на сумата 27 252 лв. и вместо това е уважен иска до този размер ,ведно със законната лихва.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност поради противоречие с материалния закон на решението на апелативния съд и допуснати процесуални нарушения. Касаторът твърди,че при постановяване на решението си въззивният съд е нарушил чл.269 изр.2 от ГПК и се е отклонил от задължителната съдебна практика по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС,назначавайки служебно авто-техническа експертиза за установяване действителната стойност на откраднатия автомобил.Според него не е налице нито едно от основанията за предприемане на извършеното от съда процесуално действие – във въззивната жалба не са въведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и служебното назначаване на експертиза не е свързано с приложение на императивна материално-правна норма.По отношение на извода, че дори да е установена липса на допълнително монтирана алармена система на откраднатия автомобил,не е доказано,че този факт е довел до настъпване на застрахователното събитие, касаторът счита,че същият е направен от въззивния съд в противоречие с влязлото в законна сила решение №14372/10г. на СГС ГО 1-13 с-в.
Ответникът по касация Г. Х. В. е оспорил допустимостта на касационното обжалване и основателността на изложените в касационната жалба съображения.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
С предявяването на въззивната жалба срещу решението на СГС ищецът е направил доказателствено искане за назначаване на авто-техническа експертиза,което САС първоначално с определение по чл.266 от ГПК е оставил без уважение.След приключване на устните състезания, като е констатирал ,че приетата в производството пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза не е дала отговор на въпроса за размера на обезщетението,съобразно изискването на чл.208 ал.3 от КЗ/отм./, съдът е отменил определението си за даване ход по същество и е допуснал исканата експертиза.В решението си е приел за установено наличието на валидно възникнало застрахователно правоотношение между страните по имуществена застраховка „Каско“за процесния автомобил „М. Е 240“ при застрахователна стойност 30 000 лв. Намерил е опровергани от събраните по делото доказателства, респ. – неоснователни, възраженията на ответника за невалидност на застрахователния договор.Приел е за безспорен фактът на настъпило застрахователно събитие – кражба на МПС,покрито от застрахователната полица. По отношение довода на ответника,на който е основал и отказа си да плати застрахователно обезщетение, че застрахованият не е изпълнил задължението си да монтира в застрахованото МПС изправна сигнално-охранителна система със светлина и звукова сигнализация и с дистанционно управление на режима й на работа,съдът се е позовал на задължителна практика на ВКС , постановена по реда на чл.290 от ГПК. Посочил е,че според приетото в нея, правно значимо за отказа е само това поведение на застрахования,което е последващо спрямо възникването на застрахователното правоотношение,но не и това преди сключването на договора,като последното поражда други права на застрахователя – да откаже сключването на същия,да го прекрати или измени при узнаване на обстоятелства,които застрахованият е премълчал съзнателно,но не и да откаже изплащане на обезщетение.Изложил е,че застрахователят не може да се освободи от отговорност като се позове на факти от поведението на застрахования,които, макар по естеството си да предполагат настъпване или улесняване настъпването на застрахователното събитие и с оглед на това да са значителни за правния интерес на застрахователя,щом те са
съществували при сключването на договора и са му били известни,тъй като със сключването се е съгласил да поеме риска въпреки наличието им. Развил е съображения по приложението на чл.211 от КЗ,предвиждащ случаите,в които застрахователят е в правото си да откаже изплащането на обезщетение.Посочил е,че,за да обоснове отказа си, застрахователят е длъжен да докаже,че именно виновното неизпълнение на договорно задължение на застрахования е станало причина за настъпване на застрахователното събитие и,че в случая дори да се приеме,че е липсвала допълнително монтирана алармена система,то от страна на застрахователя не е доказано,че този факт е довел до настъпването на застрахователното събитие.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът формулира два процесуално-правни и един материално –правен въпроси:
1. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд ограничен ли е от посоченото във въззивната жалба и в случай,че не се касае за приложение на императивна материално-правна норма или за хипотеза,за която съдът следи служебно за интереса на някоя от страните, може ли съдът служебно да събира доказателства?
2.Може ли въззивният съд служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт,когато във въззивната жалба не са въведени оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения ,от които може да се направи извод,че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи,поставени в основата на първоинстанционното решение и не се касае за приложение на императивна материално-правна норма?
3. Неизпълнението на предвиденото в застрахователния договор задължение за монтиране на допълнителна сигнално-охранителна система с дистанционно управление на режима на работа и звукова сигнализация и поддържането й в изправност ,договорено между страните като основание за освобождаване на застрахователя от задължението му да плати застрахователно обезщетение,значително ли е с оглед интереса на застрахователя?
Твърди се от касатора,че служебното допускане от въззивната инстанция на експертиза за установяване пазарната стойност на процесния автомобил,с което процесуално действие се свързват първите два въпроса, е извършено в нарушение на постановеното с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС,което обосновава допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. По третия въпрос касаторът релевира наличие на влязло в сила решение от 22.05.2012г. по гр.д. №14372/10г. на СГС ГО 1-13 с-в,потвърдено с решение №486/15.03.2013г по гр.д.№3302/12г. на САС ГО 1 състав, недопуснато до касационно обжалване.В мотивите на решението на САС по това дело е прието,че неизпълнението на установеното в т.38.1 от ОУ задължение на застрахования да монтира сигнално-охранителна система с дистанционно управление и светлинна и звукова сигнализация е значително с оглед интересите на застрахователя,тъй като увеличава застрахователния риск от противозаконно отнемане на автомобила и поради това освобождава застрахователя от неговото задължение да плати застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие на основание чл.211 т.2 от КЗ/отм./.
Поставените от касатора процесуално-правни въпроси не осъществяват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 от ГПК,поради следните съображения:
С исковата си молба ищецът е направил доказателствено искане за назначаване на експертиза за установяване размера на застрахователното обезщетение.Първата инстанция е назначила съдебно-счетоводна експертиза,която е посочила в заключението си размер на същото,равен на размера на предявената претенция,без да сочи механизъм на определянето му. В мотивите на решението си СГС е приел претенцията на ищеца за недоказана по размер. Във въззивната жалба ищецът е оспорил този извод,като се е позовал на заключението на неоспорената и приета съдебно-счетоводна експертиза. Наред с това е поискал да бъде допусната авто-техническа експертиза със задача да установи размера на вредата към момента на настъпването на застрахователното събитие. Макар с определението си от 09.03.2015г. въззивната инстанция да е посочила,че назначава служебно авто-техническа експертиза за определяне пазарната стойност на застрахования автомобил към посочения момент, фактически с него е уважила направеното с въззивната жалба доказателствено искане. Поради това въпросите,свързани с правомощията на въззивната инстанция да събира служебно доказателства, се явяват ирелевантни,а довод /респективно поставен процесуално-правен въпрос/,свързан с приложението на чл.266 от ГПК,който би бил относим спрямо предприетите от съда процесуални действия,не е поставен в изложението към касационната жалба.
Дори да би било изтълкувано като служебно предприето, извършеното от САС процесуално действие по назначаване на авто-техническа експертиза,която да даде заключение за действителната стойност по средни пазарни цени на противозаконно отнетия автомобил към датата на кражбата, не противоречи на т.3 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС,респ. не е налице допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съгласно последния абзац от мотивите към т.3 от посоченото тълкувателно решение е допустимо служебното събиране на доказателства във връзка с приложението на императивна материално-правна норма,каквато е и тази на чл.208 ал.3 от КЗ /отм./. За да бъде приложена при определянето на размера на обезщетението,съобразно задължителната съдебна практика – реш.№37/23.04.09г. по т.д.№667/08г. на ВКС I т.о. на ВКС, реш.№79/02.07.2009г. по т.д.№156/09г. на I т.о., реш.№22/ 26.02.2015г. по т.д.№463/14г. на ВКС II т.о., реш.№209/30.01.2012г. по т.д.№1069/10г. на ВКС II т.о., реш.№235/27.12.2013г. по т.д.№1586/13г. на ВКС II т. о. и др., са необходими специални познания,с каквито не само съдът,но и експертът-счетоводител не разполагат. След като във въззивната си жалба ищецът е навел доводи за доказаност на размера на претенцията му от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което обаче не е било съобразено с нормата на чл.208 ал.3 от КЗ /отм./,за да приложи правилно закона при произнасянето си, при липсата на съответни специални познания и при задължаващата норма на чл.162 от ГПК,съдът е следвало да вземе предвид съответстващо експертно становище.Това е обусловило и отмяната на определението за даване ход на устните състезания и допускането и назначаването на експертиза,като това процесуално действие на съда е в съответствие с т.3 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. Като краен извод,по отношение на първите два поставени от касатора въпроса не се констатират основания за допустимост на касационно обжалване на атакуваното решение.
Третият въпрос е от материално-правен характер.Същият е свързан с приложението на чл.211 от КЗ/отм./,по което въззивният съд е развивал съображения в мотивите на решението си. Тези съображения,освен че са изложени допълнително от съда при липса на наведени в производството пред двете инстанции доводи във връзка с чл.211 от КЗ/отм./, са и ирелевантни,тъй като не кореспондират с приетата за установена фактическа обстановка и с направените именно въз основа на нея изводи,а именно,че застрахователят е приел да сключи договор при липса на допълнително монтирана алармена система на автомобила,с което се е съгласил да носи риска при условия,различни от клаузата на чл.38.1 от ОУ и поради това не може да откаже изплащане на обезщетение,като се позовава на поведение на застрахования,предполагащо или улесняващо настъпването на застрахователното събитие,което е значително за правния му интерес. Разпоредбата на чл.211 т.2 от КЗ/отм./ е приложима само спрямо поведение на застрахования,последващо възникването на застрахователното правоотношение и в този смисъл разсъжденията на съда върху приложението на посочената разпоредба не биха могли да обосноват крайните изводи за основателност на иска,доколкото са налице данни ,че застрахователният договор е сключен при липса на монтирана алармена система и е влязъл в сила при изпълнени изисквания по чл.39 от ОУ. Поради това дори да би било допуснато до касационно обжалване решението на апелативния съд във връзка с посочения въпрос,то не би се стигнало до друг,различен от възприетия в него краен резултат,предвид и наличието на формирана задължителна съдебна практика по въпроса има ли право застрахователят да откаже изплащане на застрахователно обезщетение при настъпването на застрахователно събитие,като се позове на факт,за чието съществуване е знаел към момента на сключване и влизане в сила на застрахователния договор.С решения по чл.290 от ГПК /цитираното от въззивната инстанция №173/22.11.2013г. по т.д.№727/12г. на II т.о. и решение №213/29.01.2016г. по т.д.№3307/2014г. на I т.о./ ВКС е приел при сходни фактически обстоятелства,че застрахователят не може да се освободи от отговорност за плащане на обезщетение като се позове на факти от поведението на застрахования,които по естеството си предполагат настъпване или улесняване настъпването на застрахователното събитие и с оглед на това са значителни за неговия интерес, ако те са съществували при сключването на договора и са му били известни. В случая извод за последното произтича не само от установените в хода на производството факти,но и от систематичното място на клаузата на т.38.1 от ОУ,на която се позовава касаторът,а именно – в раздел „Сключване на застраховката“ и отделно от чл.39, където са предвидени предпоставките за влизане в сила на договора за застраховка,което означава,че наличието на допълнителна сигнално-охранителна система е въведено като изискване при сключването на застраховката /а не като възникващо впоследствие задължение за поставяне на такава от застрахования/.Поради това чл.211 т.2 от КЗ/отм./ в подобни случаи не би могъл да намери приложение.
Наличието на задължителна съдебна практика,в съответствие с която е постановеното въззивно решение, прави неприложим соченият от касатора допълнителен критерий на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Изложеното мотивира настоящия състав на Първо търговско отделение на ВКС да постанови определение,с което да откаже допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1603/17.07.2015г. по в.гр.д.№3682/14г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.