4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 366
С., 27,04,2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 1777/15 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Л. Л. К. от [населено място], подадена от пълномощника й – адв. Т. Х. против решение №36 от 21.03.2015 г. по гр.д. №25/2015 г. на Видински окръжен съд.
Ответникът по касация – Б. Д. Е., гр. софия, чрез пълномощника си юрк Вл. В., е на становище, че касационната жалба е недопустима на основание чл.280, ал.2 ГПК, а по същество – неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Неоснователно е оплакването на ответника по касация за недопустимост на касационното производство. Предмет на делото са предявените от настоящият касатор – Л. К. срещу [фирма]- [населено място], при условията на обективно съединение установителни искове за прогласяване нищожност на клаузи от договор за кредит от 20.09.2006 г, като неравноправни, поради противоречието им с чл.143, т.10 и 12 и чл.146, ал.2 от ЗЗП; осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 и чл. 86 ЗЗД- за връщане не сума, съставляваща начислени лихви по поддържаните като нищожни клаузи на договора, платени без основание. Следователно, предявени са установителни искове за прогласяване нищожността на процесните две клаузи от договора за кредит, които са неоценяеми. Поради това и с оглед корелативната зависимост между предявените в обективно съединение искове, като установителните се явяват обуславящи по отношение на осъдителния настоящият състав намира, че чл.280, ал.2 ГПК е неприложим в случая и подадената касационна жалба е възобновила висящността на производството, като редовно е сезирала касационната инстанция.
С решението, предмет на обжалване, състав на Видински окръжен съд е отменил решение №491 от 17.11.2014г. по гр.д. 2629/13г. на Видински районен съд и по същество е отхвърлил предявените от Л. К. срещу [фирма]- [населено място], при условията на обективно съединяване установителни искове за прогласяване нищожност на клаузи от договор за кредит от 20.09.2006 г, като неравноправни, поради противоречието им с чл.143, т.10 и 12 и чл.146, ал.2 от ЗЗП и иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане сумата 4307.10лв. получени от банката без основание. Решаващият състав е мотивирал извод за неоснователност на исковете по чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.143 ЗЗП,поради това, че договора за жилищен кредит бил специфичен, предвид дългия период за който е сключен, като атакуваните клаузи касаят промяна на базов лихвен процент. Съдът е приел, че тази едностранна, извършвана от банката промяна на базовия лихвен процент не била „ самоволна”, а била установена на база решение на К. за управление пасивите и активите на банката, като при вземане на тези решения били взети предвид всички фактори, които влияят на образуването на базовия лихвен процент, който в съответствие със ситуацията можел да бъде не само увеличаван но и намаляван.От така изложеното е направен извод, че промяната на стойностите на лихвения процент била въз основа на действително настъпили фактори, поради което исковете по чл.143 т.10 ЗЗП не били основателни. Като необосновани са преценени изводите на първостепенния съд за наличие на неравноправна клауза, поради това, че за да се приложи чл.143 ЗЗП следвало да се съобрази чл.145 ЗЗП. Като неприложима е преценена и разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП, тъй като кредитополучателя бил запознат с клаузите и общите условия по договора и се е съгласил с тях.
С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът К., чрез пълномощника си – адв. Х. е поставила четири въпроса, които могат да бъдат обобщени, съобразно разрешенията дадени с т.1 на ТРОСГТК 1/09г, като въпрос относно приложимостта на основанията по чл.143, т.10 и 12 ЗЗП и чл. 145 ЗЗП спрямо клаузи в договор за жилищен кредит, установяващи едностранна възможност за банката да измени договорения лихвен процент, както и изключено ли е приложението на чл.146, ал.2 ЗЗП при подписване от страна на кредитополучателя на предварително изготвен от банката договор. Така обобщен въпросът е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Страната, го е обосновала като допълнителен критерий с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като е поддържала противоречие с множество изброени и приложени решения на съдилищата, а също така е поддържала и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В тази връзка основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е установено, с оглед противоречието при разрешаване на правния въпрос, дадено от въззивният съд и в някои от сравняваните съдебни актове, но тъй като по поставения въпрос е формирана трайна практика на ВКС, задължителна за съдилищата- решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, а именно – решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д. №504/15г., решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д. №4452/14г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/15г., на ВКС ІV г.о., то налице е единствено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като то изключва приложението на другите посочени от касатора основания. С цитираната задължителна за съдилищата практика, състави на ВКС еднозначно са приели, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. В случая въззивният съд за да обоснове липсата на приложение на чл.143 ГПК се е позовал на взето решение от орган на банката, т.е въззивният съд се е отклонил от цитираната задължителна за него практика и съответно са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което следва да бъде допусната до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 112.15 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №36 от 21.03.2015 г. по гр.д. №25/2015 г. на Видински окръжен съд.
УКАЗВА на касатора- Л. Л. К. от [населено място], в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 112.15лв.
След изпълнение на указанието делото за се докладва за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: