3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
[населено място], 03.04.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2187/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №127/10.07.17г. по гр.д.№410/16г. по описа на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение №216/14.05.16г. по гр.д.№22/15г. по описа на Смолянски окръжен съд,с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] и А. Ю. Х. иск за заплащане на сумата 52 488 лв.,представляваща обезщетение за пропуснати ползи,вследствие лишаването му от възможността да ползва собствения си недвижим имот,държан от ответниците,представляващ приземен етаж и част от първи етаж на сграда /семеен хотел/ в УПИ V 1-340 кв.30 по плана на [населено място] за периода от 20.03.2012г. до 20.03.2015г.,ведно със законната лихва. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение,поради неправилно приложение на материалния закон и за необоснованост.
Ответниците по касационната жалба са оспорили наличието на законоустановените предпоставки за допускане на решението на ПАС до касационно обжалване и основателността на изложените в касационната жалба оплаквания срещу неговата правилност.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди постановеното от първоинстанционния съд решение, съобразявайки наведените в исковата молба твърдения,че ищецът е собственик на недвижимия имот,който се ползва от ответниците без правно основание и петитума,според който се иска осъждане за плащането на обезщетение за ползването в предшестващите завеждането на исковата молба три години,ПАС е квалифицирал предявената от касатора претенция по чл.59 ЗЗД.Приел е за установено,че в полза на праводателя на ищеца със сила на пресъдено нещо от 25.02.2011г. е признато твърдяното от последния право на собственост върху имота.Като доказано е счетено и твърдението,че на [фирма] /праводател на [фирма],на когото впоследствие е прехвърлено търговското предприятие на едноличния търговец/ е съдебно признато /с решение от 14.04.14г. на СмОС,влязло в сила към датата на решението/ право на задържане върху имота до заплащането на сума за извършени от него подобрения в имота. При тези данни съдът е заключил,че ответниците осъществяват фактическа власт върху недвижимия имот на валидно правно основание, което изключва правото на ищеца да търси обезщетение за лишаването му от възможността сам да ползва имота си.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т. 1 ГПК касаторът счита,че въззивният съд в решението си е дал разрешение на въпроса дължимо ли е на собственика на недвижим имот обезщетение за ползване при наличие на признато право на задържане до заплащане на извършени в имота подобрения и това разрешение,според касатора, е в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са като такава решение №18/04.02.16г. по т.д.№32/15г. на второ т.о.,решение №252/23.01.15г. по гр.д.№2858/ 14г. на трето г.о. и решение №222/07.03.2002г. по гр.д.№–579/2001г. на четвърто г.о.
Настоящият състав на ВКС намира за обоснован с така формулирания правен въпрос общият критерий за допустимост на касационното обжалване,предвид това,че начинът,по който въззивният съд е разрешил същия, е обусловил и крайния изход на делото. От сочените от касатора съдебни решения на ВКС относимо е това от 2002г., което предвид постановяването му по реда,предвиден в отменения ГПК, не представлява задължителна съдебна практика и би могло да се приеме като обосноваващо допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.На състава е служебно известна постановена по реда на чл.290 ГПК относима задължителна съдебна практика /реш.№335/28.07.10г. по гр.д.№660/09г. на четвърто г.о. на ВКС, реш.№446/12 от 22.01.13г. по гр.д.№1263/11г. на четвърто г.о. на ВКС и реш.№393/13 от 27.04.14г. по гр.д.№86/13г. на четвърто г.о. на ВКС/,с която е даден отговор на правния въпрос „Дължи ли се обезщетение на основание чл.59 ЗЗД за лишаване от ползването на имот,когато то е упражнено въз основа на признато от съда право на задържане?“.Според дадените от ВКС еднозначни разрешения признатото право на задържане на подобрителя на имота представлява мярка, обезпечаваща събирането на тая стойност и,доколкото има такава функция,то представлява само право за осъществяване на фактическа власт,без да включва в себе си право за ползването на имота и събирането на доходите от него,което,ако се осъществява, е без основание. Предвид направените от въззивния съд обратни изводи, следва да се приеме,че е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
На касатора следва да се укаже да внесе такса по чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа № 1 на МП в размер на 1049,76 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №127/10.07.17г. по гр.д.№410/16г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на [фирма] да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1049,76 лв., като представи доказателства за това в едноседмичен срок от получаване на съобщението.
Касаторът да се уведоми със съобщението,че при невнасяне на определената държавна такса в указания срок производството по касационната жалба ще бъде прекратено. След изтичането на срока и неизпълнение на указанието делото да се докладва за прекратяване.
След представянето на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Първо отделение на ТК на ВКС за насрочване на делото в открито заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.