О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 918
гр. С., 07,12, 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРАЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 688 по описа на съда за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 319 от 30. 10. 2014 г., постановено по т.д. № 511 по описа за 2014 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение на Великотърновски районен съд по гр.д. № 3713/2013 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] срещу Р. ДИМИТРОВ И., ЕГН: [ЕГН], жив. [населено място], [улица], иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) за осъждане на ответника да заплати на касатора сума в размер на 24990 лв., представляваща разликата между изплатено от касатора на [фирма] застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски“ в размер на 55103.05 лв. и получена от касатора – застраховател цена на продадения от него на трето за делото лице автомобил – предмет на договор за лизинг между застрахования лизингодател [фирма] и ответника – лизингополучател, цена в размер на 30113.05 лв., със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, иска се отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в цялост, със законните последици, претендират се разноски.
Противната страна не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и в законоустановения преклузивен срок, е допустима. В случая обаче по делото не се установява наличието на претендираните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел в решаващите си за изхода на спора във въззивната инстанция мотиви към решението си предявеният иск за недоказан по размер, доколкото според самия ищец, предявеното от него вземане от 24990 лв. представлява разлика между изплатеното от него застрахователно обезщетение на лизингодателя в размер на 55103.50 лв. и получената от него цена от 31113.50 лв. за продаденият въз основа на правата по суброгационното писмо и разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 1 от Кодекса на застраховането лек автомобил – предмет на лизинговия договор между [фирма] и ответника, ответникът е възразил, че не дължи такова вземане и е оспорил иска по основание и размер, а за установяването на твърдения размер на тази разлика нито в първоинстанционното производство, нито в заповедното производство, нито в приложеното гр.д. №623/2010 г. на ВТРС е представено каквото и да било писмено доказателство. Въззивният съд излага, че липсва не само писмен договор за продажбата на лекия автомобил, какъвто се изисква съгласно чл. 145 от Закона за движение по пътищата, но липсва и извлечение от счетоводен документ за осчетоводяване на действително получената цена по договора, за да има основание съдът служебно да назначи съответната съдебно-счетоводна експертиза за установяване на размера на действителната разлика, която се претендира като съществуващо вземане срещу ответника, защото видно от проведените процесуални действия искане за назначаването на такава експертиза не е правено от ищеца нито в първата, нито във въззивната, инстанция, а съдът е указал на ищеца, че следва да докаже претенцията си. По-натам, според въззивния състав, съгласно разпоредбата на чл. 154 от ГПК всяка страна е длъжна да докаже фактите, на които основава своите искания или възражения, а в процесния случай установяването на действителната цена на автомобила, с който се е разпоредило ищцовото дружество е не само факт, правно значим за размера на иска, но и за неговото основание, защото ако автомобилът е продаден на цена равна или по-голяма от изплатеното застрахователно обезщетение, липсва основание за регресна претенция спрямо лизингополучателя, тъй като застрахователят е получил изплатеното обезщетение от цената на вещта, която му е предоставил застрахованият въз основа на волеизявлението си в суброгационното писмо.
В представеното от касатора с касационната му жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване се формулират въпросите:
1. Допустимо ли е при липса на изрично дадени указания към ищеца в доклада на съда по чл. 146 от ГПК, че следва да докаже определени факти и обстоятелства и че не сочи доказателства по отношение на тях, както и при липса на оспорване на тези факти и обстоятелства от насрещната страна, да се приеме, че същият не ги е доказал чрез главно и пълно доказване?
Твърди се във връзка с този въпрос, че съдът е длъжен да укаже на страните какви факти трябва да докажат, съответно за кои факти не сочат доказателства, за да получат защита на своите материални права. Законодателят е задължил съда да съдейства на страните за изясняване на спорното от безспорното и след като установи кои факти оспорва насрещната страна, да укаже на другата страна кои факти остават да се докажат и за кои от тези факти страната не сочи доказателства. Според касатора, първоинстанционният съдът по никакъв начин не е указал на ищеца, че следва да установи размерът на сумата, получена от извършената покупко-продажба на лизинговия автомобил, нито е указал, че не сочи доказателства за това обстоятелство, нещо повече – фактът на продажбата на лизинговия автомобил и неговата продажна цена не е бил оспорен от насрещната страна, поради което и като не е взел предвид посоченото развитие на делото пред Районен съд — Велико Търново, въззивният съд е постановил решение, което е в противоречие с процесуалния закон.
Като допълнителен селективен критерий по този въпрос от касатора се заявява противоречие с решения на Върховен касационен съд и по-конкретно: Решение № 700 от 06.12.2010 год. по гр. дело № 304/2010 год., III ГО на ВКС, Решение № 172 от 23.02.2010 год. по гр. дело № 386/2009 год., III ГО на ВКС, Решение №1014 от 23.12.2009 год. по гр. дело №221/2009 год., Г.К., III ГО на ВКС, които решения касаторът поддържа да се отнасят до приложимостта на нормата на чл. 146 от ГПК и по-специално в частта й за разпределението на доказателствената тежест на страните, като съдът е длъжен да укаже на страните фактите и обстоятелствата, които всяка от тях трябва да установи, както и за кои от тези факти и обстоятелства не сочат доказателства.
Доколкото посочените решения на касационната инстанция са задължителни такива, като постановени в производства по чл. 290 от ГПК (т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.), то и действителният, поддържан от касатора допълнителен селективен критерий за подбор на жалбата му е този по чл. 280, ал. 1, т. 1, а не по т. 2 от ГПК, както неправилно е заявено в изложението.
Поставеният въпрос е правен и е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение на същия въпрос обаче не е налице твърдяният допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба – противоречие с цитираната и приложена задължителна практика на касационната инстанция.
В Решение № 700 от 06.12.2010 год. по гр. дело № 304/2010 год., III ГО на ВКС е прието, че не следва да се счита за преклудирано доказателствено искане на страна, направено за пръв път във въззивната жалба, по отношение на факт, за който на страната не е указано от първоинстанционния съд, че доказателствената тежест за установяването му тежи върху нея, както и че за него страната не сочи доказателства, какъвто настоящият, процесен случай не е, доколкото касаторът въобще не е правил доказателствени искания пред въззивния съд, за които пък съдът на свой ред да е счел, че са преклудирани.
Решение № 172 от 23.02.2010 год. по гр. дело № 386/2009 год., III ГО на ВКС е постановено по дело, по което касационно обжалване е допуснато по процесуалноправния въпрос има ли задължение въззивният съд, при нарушаване на чл. 146 от ГПК от първоинстанционния съд, да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и в решението е прието, че при констатирана от въззивния съд техническа непълнота на представено по делото писмено доказателство, която непълнота не е констатирана от първоинстанционния съд, същата е следвало да се поправи от въззивния съд, чрез даване на указания. Същото решение е постановено преди постановяването на ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., в т. 2 и т. 3 от което касационната инстанция по задължителен за съдилищата начин е постановила, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, както и че само когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, и въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. С оглед така възпроизведените задължителни разрешения, дадени с т.т. 2 и 3 от посоченото тълкувателно решение и доколкото оплакване в изложената насока пред въззивната инстанция не е релевирано от касатора във въззивната му жалба, то не се установява да е налице и претендираното от касатора противоречие на обжалваното въззивно решение със сочената задължителна практика на касационния съд.
На свой ред Решение №1014 от 23.12.2009 год. по гр. дело №221/2009 год., Г.К., III ГО на ВКС е въобще неотносимо към настоящия, процесен правен спор, доколкото е постановено по дело, по което касационното обжалване е допуснато по конкретният правен въпрос за пределните възможности за ангажиране на доказателства по действащия процесуален закон, предвид ограниченията в него, при обективно съединен иск за обезщетение, поради оставане без работа по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ , когато шестмесечния период по чл. 225, ал. 1 от КТ, считано от уволнението, чиято отмяна се иска съгласно чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, ще настъпи за ищеца в хода на делото, отговорът на който въпрос е неприложим към настоящото производство.
2. В случай, че е доказано, че застрахователното дружество е изплатило застрахователно обезщетение в определен размер (видно от платежното нареждане, прието като доказателство по делото) и вследствие на това се е суброгирало в правата на застрахованото лице срещу причинителя на вредата (съгласно чл. 213 от КЗ – отм.), допустимо ли е съдът да отхвърли иска като недоказан по размер, като изтъква неустановяването на факт, ирелевантен към естеството на спора (получената цена от извършената покупко-продажба на лизинговия автомобил)?
Касаторът излага, че съдът е приел претенцията за недоказана по размер, тъй като не е доказано за каква сума е продаден лизинговият автомобил, доколкото процесното вземане от 24 990 лева представлява разликата между изплатеното от ищцовото дружество застрахователно обезщетение на лизингодателя в размер на 55 103.50 лева и получената сума от продажбата на лизинговия автомобил в размер на 30 113.50 лева. Според касатора обаче въпросът за начина, по който е определена цената, за която е продаден лизинговия автомобил е ирелевантен за спора, тъй като автомобилът е бил предаден на ищеца след изплащане на застрахователното обезщетение, за лизингодателя [фирма] са настъпили имуществени вреди (загуби) в размер на 55 103.50 лева, настъпването на последните [фирма] е застраховало при ищеца и последното е изплатило застрахователно обезщетение в пълния му размер. С плащането на последното дружеството – застраховател и ищец е встъпило по силата на чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) в правата на лизингодателя по договора за лизинг срещу причинителя на вредите до размера на платеното за обезвредата им застрахователно обезщетение, видно от застрахователния договор, застрахователният риск е именно покриване на загуба на приход в резултат на неиздължаване на лизингови вноски от страна на лизингополучателя, а след като ищецът, в качеството на застраховател, е изплатил застрахователното обезщетение на лизингодателя, той има право да претендира изплатената сума в пълният й размер от лизингополучателя, като е без значение получената сума вследствие извършената покупко-продажба на лизинговият автомобил, в какъвто смисъл са постановени Решение № 143 от 31.08.2012 год., 4-ти състав на Районен съд – Велики Преслав, Решение № 2053 от 21.05.2012 год., постановено по гр. дело № 21412/2011 г. по описа на Районен съд – Пловдив и Решение № 179 на Плевенски окръжен съд по възз. гр. дело № 49/2013 год.
Според касатора регресните права на застрахователя намират своето основание в законовата разпоредба на чл. 213, ал. 1, изр. първо от КЗ (отм.), съгласно която регресната претенция на застрахователя възниква при кумулативното наличие на три групи обстоятелства: 1. сключен и действащ договор за застраховка към датата на настъпване на застрахователното събитие; 2. настъпило по договора застрахователно събитие; и 3. платено във връзка с това застрахователно обезщетение, като в случая всички тези факти са установени по делото. Въпреки това, съдът е счел, че претенцията на [фирма] е основателна, но не е доказана по размер, което разбиране на съда противоречи на сочената законова норма в нейната част, в която ясно се казва, че регресната претенция на застрахователя е до размера на платеното обезщетение. Посочената норма урежда регресното право на застрахователя, тъй като в конкретния случая застрахователят е репарирал претърпените от застрахованото лице имуществени вреди в границите на застрахователната сума и има право да иска от причинителя им това, което е платил. По делото настъпването на застрахователното събитие е доказано по безспорен начин и дори не е предмет на спора, защото ответникът не е направил възражение в противен смисъл. Доказано е и извършеното от застрахователя плащане към застрахованото лице в размер на 55 103.05 лева, вследствие на което застрахователят е встъпил в правата на застрахования спрямо третото лице, причинител на вредата. Предвид изложеното, касаторът счита, че не са налице основания съдът да отхвърли претенцията, поради неустановеност на размера на продажната цена на лизинговия автомобил.
Излага се, че решението на въззивния съд, освен че е в противоречие с материалното право, е в противоречие с влезли в сила решения на съдилищата, постановени по напълно идентични казуси – Решение № 143 от 31.08.2012 год. на Районен съд – Велики Преслав, постановено по гр. дело № 190/2012 год., Решение № 161 от 31.10.2012 год. на Районен съд – Велики Преслав, постановено по гр. дело № 114/2012 год., Решение № 2053 от 21.05.2012 год., постановено по гр. дело № 21412/2011 год. по описа на Районен съд — П., Решение № 179 на Плевенски окръжен съд по възз. гр. дело № 49/2013 год. и Решение № 155 от 09.07.2013 год., постановено по търговско дело № 119/2013 год. по описа на Окръжен съд – Добрич – допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Така поставен и обоснован, този втори въпрос, респ. – претендираният от касатора негов отговор, като противен на приетото в решаващите изводи на въззивния съд в мотивите му, предпоставя безкритичното възприемане и по необходимост – споделяне от страна на съда, на субективно заявяваната и поддържана от касатора, негова главна защитна теза по делото в насока на това, че за основателността на предявения иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) е достатъчно установяването по делото на твърдените от касатора само три групи факти – наличие на валидно застрахователно правоотношение, настъпването на застрахователно събитие – покрит по договора за застраховка риск, и плащане от страна на застрахователя, на третото застраховано лице – лизингодател. От тази главна теза произтича и отново субективното, застъпвано като защитна теза на касатора по делото и само негово твърдение относно това, че цената, за която застрахователят е продал лизинговият автомобил след суброгирането му в правата на застрахования лизингодател, се явява изцяло ирелевантна (в какъвто смисъл е формулиран и въпроса, и е цитирана каузална съдебна практика) за основателността на предявения иск и за размера, до който същият би се явил евентуално основателен.
В крайна сметка в обосноваване на този си втори въпрос касаторът поддържа правно необоснованата теза относно невъзможността по предявен регресен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.), прекият причинител на репарираните от застрахователя вреди, да противопоставя на платилия застраховател възражения, основани както на самото застрахователно правоотношение между страните по договора за застраховка – застрахователят и увреденото трето лице, в случая – лизингодателят [фирма], така и на правоотношението по договора за лизинг между прекия причинител на вредите – лизингополучателя, и застрахованото лице – лизингодател, неплащането по който договор за лизинг от страна на лизингополучателя – ответник по суброгационния иск, е застрахованият риск по договора за застраховка. В обратна на твърдяната от касатора насока е постановено задължителното за съдилищата Решение № 2 от 20.05.2013 г. по т. д. № 1031/2011 г., ТК, Първо т.о. на ВКС, според което изрично задължението на застрахователя за заплащане на обезщетение по процесната имуществена застраховка няма безусловен характер, а третото лице ответник по суброгационен иск с правно основание по чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) може да противопостави на застрахователя ищец, както всички възражения, които има към застрахования, така и такива,
които изяло се базират върху самото застрахователно отношение. В изложения смисъл са и също задължителните Решение № 253 от 08.01.2015 г. по т. д. № 3881/2013 г., ТК, Първо т. о. на ВКС, според което в обема на вземането на лизингодателя (в което се суброгира застрахователят) се включват неплатените лизингови вноски с настъпил падеж, но не и тези, чийто падеж не е настъпил, и това е така, поради обстоятелството, че обемът на суброгационното право е обусловен от обемът на правата на застрахования, спрямо неизправния негов длъжник, при настъпилото застрахователно събитие и възстановяване на вредите, и Решение № 47 от 28.05.2015 г. по т. д. № 389/2014 г., ТК, Второ т.о. на ВКС, според което при предсрочно прекратяване на договора за лизинг в двете му разновидности – оперативен и финансов, и връщане на лизинговата вещ, включително поради неизпълнение на задължението на лизингополучателя за неплащане на лизингови вноски, всяка от страните се освобождава от бъдещите си задължения по лизинговия договор и поради прекъсване на договорното правоотношение лизингополучателят не дължи на лизингодателя лизингови вноски за времето след прекратяването/връщането на вещта.
По отношение на този втори въпрос не е налице и поддържаният от касатора допълнителен селективен критерий за подбор на жалбата му по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, така както същият е разяснен с т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. В представеното решение на РС – [населено място] е прието, че за сходен правен спор е ирелевантен въпросът не въобще за цената, на която е продаден лизинговият автомобил (и което е обстоятелство, установено по делото на РС – Велики Преслав с представен договор за покупко-продажба, в отлика от процесния случай), в какъвто смисъл обосновава релевантността на същото решение касаторът, но само въпросът за начина, по който е определена цената, за която е продаден автомобилът. Разликата е съществена, с оглед действителният предметен обхват на спора, респ. – и на обстоятелствата, подлежащи на установяване от страните по делото в насоката, рамкирана от цитираната по-горе в настоящите мотиви задължителна съдебна практика на касационната инстанция. По отношение на същото решение е представена разпечатка от интернет сайт с упоменаване, че решението е влязло в сила. При служебна проверка се установява, че същото дело е изпращано на въззивния Шуменски окръжен съд, но не може да се установи обстоятелството дали първоинстанционното решение е обжалвано, респ. – дали същото е потвърдено по реда на инстанционния контрол със същите, споделени от горните инстанции правни изводи (мотиви) на първоинстанционния съд или не. Доказателство в тази насока не е и издаденият въз основа на същото решение изпълнителен лист, с оглед няколкото възможни хипотези за неговата изпълняемост по чл. 404 и сл. от ГПК.
В приложеното решение на Пловдивски районен съд въобще не се съдържа отговор на формулирания от касатора въпрос и в изложения от него смисъл, нито пък по делото се установява същото решение да е влязло в сила.
Не се установява по делото да е влязло в сила и подлежащото на касационно обжалване, приложено решение на Плевенски окръжен съд.
На свой ред, правните изводи в приложеното решение на Добрички окръжен съд в частта им, на която касаторът основава твърденията си в обосноваване на втория си правен въпрос по настоящото дело, доколкото въобще са ясни (като не става ясно дали съдът приема изцяло за неотносими възраженията на ответника досежно цената на продадената от застрахователя лизингова вещ въобще, както се твърди от касатора или пък досежно размера на същата цена, както е прието в решението на РС – [населено място]), противоречат на цитираната по-горе задължителна съдебна практика и в частност – на постановеното в производство по чл. 290 от ГПК, и задължително (срв. т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.) Решение № 2 от 20.05.2013 г. по т. д. № 1031/2011 г., ТК, Първо т.о. на ВКС.
При така изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, то и такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото жалбоподателят няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, а ответникът по жалбата не е претендирал такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 319 от 30. 10. 2014 г., постановено по т.д. № 511 по описа за 2014 г. на Великотърновски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: