Р Е Ш Е Н И Е
№ 325
София, 03 октомври 2008 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети септември 2008 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ПАВЛИНА ПАНОВА
при секретаря …………И. ИЛИЕВА…………………….. и в присъствието на прокурора от ВКП ……… И. ЧОБАНОВА…………….., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 284/2008 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на подсъдимия С. Д. К. срещу нова въззивна присъда № 4 от 25.03.2008г., постановена от Окръжен съд – гр. Д. по ВНОХД № 149/2008 г., с което е била отменена първоинстанционната такава и той е бил признат за виновен по обвинението по чл. 129 ал.2 вр. ал.1 от НК и на основание чл. 55 ал.1 т.2 б. Б от НК е бил осъден на наказание „пробация” чрез пробационни мерки : „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от шест месеца и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от шест месеца.
С първоинстанционна присъда № 46, постановена от Добричкият районен съд на 27.11.2007 г. по НОХД № 1217/2006 г., подс. К. e бил признат за невиновен и оправдана за това на 07.02.2006 г. в гр. Д. да е причинил на Д. С. Д. средна телесна повреда, изразяваща се в изпадане в безсъзнателно състояние, довело до разстройство на здравето му, временно опасно за живота.
Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия чрез негов адвокат, релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК – нарушение на материалния закон. С нея се прави искане за отмяна на въззивната присъда и постановяване на решение, с което подс. К. да бъде оправдан.
Пред касационната инстанция защитата на подс. К. поддържа жалбата, като конкретизира твърдението за нарушения на материалния закон с довода за липса на признаците на престъплението по чл. 129 ал.2 от обективна и субективна страна, както и че то е осъществено при условията на мнима неизбежна отбрана. Подсъдимият изразява съжаление за случилото се, но не счита , че има вина за него.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и счита, че въззивната присъда следва да бъде потвърдена, тъй като е постановена след правилно установени фактически положения, въз основа на които са направени верни правни изводи.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбата е неоснователна.
Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от двете инстанции по фактите – Добричкият районен съд и Добричкият Окръжен съд, правилно са били подведени под съответната норма на материалния закон.становени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на инкриминираното деяние и правилно са били квалифицирани като престъпление по чл. 129 ал.2 вр. ал.1 от НК. Обстоятелството, че първата инстанция е направила един правен извод за виновността на подс. К. , а въззивната – противоположния, не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като доказателствените средства, приети за достоверни от двете предходни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. При така установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянието, вменено във вина на подс. К. не е престъпно и не съставлява престъпление, поради което той да бъде оправдан. Поведението му , инкриминирано по делото чрез обвинителния акт, от чийто рамки въззивният съд не се е отклонил, признавайки К. за виновен, действително съставлява престъпление именно по чл. 129 ал.2 вр. ал.1 от НК. Последното е реализирано чрез действията на подсъдимия К. , причинили на пострадалия Д. Д. в „разстройство на здравето, временно опасно за живота”, вследствие на загубата на съзнание, причинена от ударите от страна на подсъдимия. Доводът на защитата за липса на обективната страна на това престъпление очевидно се свежда до оборване на фактическото положение дали е била налице или не у пострадалия загуба на съзнание, доколкото ако такава не е била налице, то би се реализирал състав на друго по-леко престъпление – това по чл. 130 от НК. Безспорно е в практиката /ПП на ВС №3/1979 г. – т.13/, че сътресението на мозъка представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота, ако е довело до изпадане в състояние на безсъзнание, макар и за кратко време. От приложената по делото епикриза / л.8/ е видно, че по медицински път е констатирано, че Д. в е бил приет на лечение на 07.02.2006 г. и лекуван до 14.02.2006 г. в неврохирургично отделение на МБАЛ „Добрич” с диагноза контузно-разкъсна рана в челна област, фрактура на предна и латерална стена на десен максиларен синус, фрактура на медиалната стена на ляв медиален синус, двустранен хемосинус и мозъчно сътресение. Безспорно е, че констатацията дали полученото сътресение на мозъка, за което липсва спор, че е налице, е довело при Д. в до изпадане в състояние на безсъзнание. Критерият е изцяло медицински, поради което обосновано въззивният съд е намерил, че за изясняването му е необходимо провеждането на въззивно съдебно следствие, в хода на което е извършил повторен разпит на участващите в инцидента лица – подсъдимия, пострадалия и на свидетеля – очевидец В. К. в присъствието на експерта – съдебен лекар, чието заключение е било изслушано повторно. Последното в своите устни разяснения пред съда /л.25 от въззивното производство/, дадени след изслушване на свидетелите и на подсъдимия, е направило необходимите уточнения, като е заключило, че е налице медицинският критерий за наличие на „изпадане в безсъзнателно състояние”, тъй като поведението на пострадалия след нанесения му побой, обективирано чрез показанията на св. Ковачева, безспорно сочи на това. Ролята на експерта – да направи извод от едни житейски факти, възпроизведени от свидетеля, за други – медицински такива, е била изпълнена напълно законосъобразно. Заключението му е било изградено върху прецизния анализ на употребените от св. Ковачева изрази за пострадалия: „помислих, че беше умрял”, „беше на земята и хъркаше”, „мина доста време докато го свестя”, поради което е мотивирал и твърдението си за наличието на изпадане в безсъзнателно състояние вследствие на полученото сътресение на мозъка. Използвайки специалните знания на експерта с оглед нормата на чл. 144 ал.2 от НПК, обосновано и законосъобразно въззивният съд е приел, че е налице обективният медицински критерий за квалифицирането на телесната повреда на пострадалия Д. в като средна по смисъла на чл. 129 ал.2 вр. ал.1 от НК.
Не намира опора в материалите по делото твърдението на защитата, че показанията на св. Ковачева/ единствен очевидец на престъплението/ са тенденциозни и целящи злепоставянето на бившия й съпруг. Тези показания са били подробно проверени от въззивния съд чрез повторния разпит на свидетелката, както и са били подложени на проверка чрез други доказателствени способи – чрез събирането на писмени доказателства за контрол на достоверността на същите, а така също и на тези на пострадалия Д. в. В резултат на прецизния и задълбочен анализ на същите обосновано въззивният съд е приел, че показанията на св. Ковачева и отчасти тези на св. Д. в следва да бъдат поставени в основата на изводите относно фактите по делото, тъй като са последователни, логични, непротиворечиви, както и поради това, че те се потвърждават и от медицинските констатации, обективирани както в епикризата , така и в СМЕ за пострадалия. Ето защо обосновано въззивният съд е отказал да изключи по искане на защитата на подсъдимия тези показания от доказателствената съвкупност по делото и напълно аргументирано ги е поставил в основата на своите осъдителни изводи.
По същите причини касационната инстанция не намира за основателни твърденията и за липса на субективната страна на престъплението по чл. 129 ал.2 вр. ал.1 от НК. От показанията на св. Ковачева е установено обстоятелството по нанасянето на побой от подсъдимия над пострадалия чрез удари с юмруци /повече от 2-3/ , както и такива с ритници след падането на Д. в на пода. Подсъдимият не оспорва нанасянето на такива, като в обясненията си /л.15-16 от въззивното производство/ признава, че е нанесъл „два –три удара, може би и 3-4”, вследствие на което пострадалият паднал в коридора. Преимуществено тези удари са били нанесени в главата на пострадалия Д. в, вследствие на което освен съставомерното увреждане той е получил и други травми, описани в епикризата от болничното заведение, някои от които кървящи. При тези данни твърдението на липса на съзнаване на целта на нанесените удари и обективирания от тях резултат е напълно голословно.пражняването на насилие на човек в областта на главата чрез неколкократни удари с юмрук, които са силни и с тежест на трениран човек /според експерта съдебен медик/ от лице, което е тренирало силов спорт, не могат да обективират друг извод освен такъв за наличие на съзнание за обществената опасност на това поведение, предвиждане на последиците от него и стремеж и желание за постигането именно на тези последици. Поради това въззивният съд обосновано е приел, че са налице всички признаци, включени в състава на инкриминираното деяние по чл. 129 ал.2 вр. ал.1 от НК и подс. К. законосъобразно е бил признат за виновен в осъществяване на това престъпление. По този начин материалният закон не е бил нарушен от въззивният съд, поради което не е налице касационното основание на чл. 348 ал.1 т.1 от НПК.
Липсват каквито и да е основания да се счита, че К. е действал при условията на „мнима неизбежна отбрана”. Нито пострадалият, нито свидетеля – очевидец В. К. твърдят в показанията си, че е имало каквото и да е нападение или намерение за такова от страна на пострадалия към подсъдимия. Напротив, св. Ковачева е категорична, че пострадалият е бил през цялото време в коридора на жилището в близост до входната врата, облечен с палто и държащ чанта, както и че при влизането си в жилището подсъдимият директно го е нападнал, като Д. в „не го е удрял, не му е посягал въобще”. Тези показания обосновано са били предпочетени от въззивния съд при мотивиране на отказа му да приеме наличие както на неизбежна отбрана, така и на мнима неизбежна отбрана. На тях не могат да бъдат успешно противопоставени обясненията на подсъдимия, който е заявил, че е намерил пострадалия скрит в килера и че при отварянето на вратата той му е посегнал, като „не успя да ми нанесе удар така, че да има последици за мен” /обяснения от първоинстанционното съдебно производство – л. 178/. Въззивният съд е изложил подробни аргументи за причината, поради която не дава вяра на обясненията на подсъдимия / л. 5 от мотивите/, които не се нуждаят от повтаряне. Дори и хипотетично да се приеме, че пострадалият е бил в килера и е посегнал на подсъдимия при отварянето на вратата, то отново подсъдимият не би могъл да се позовава на неизбежна отбрана или мнима такава, тъй като самият той е заявил, че не му е бил нанесен удар, който да има последици за него / тъй като твърди, че той е попаднал в рамото/, а институтът на неизбежната отбрана или мнимата такава винаги предполага съзнание у извършителя, че е нападнат или има реална и непосредствена заплаха от нападение, което да му дава право на самоотбрана / ПП на ВС №12/1973 г./ Поради това, след като не са установени каквито и да е обективни факти, свързани с противоправно нападение или намерение за такова от страна на св. Д. в, то подсъдимият не може обосновано да се приеме, че е бил в условията на „неизбежна отбрана”или поне „мнима” такава, при която да е извършил деянието. Позоваването на доказателства за психичният стрес, в който е изпаднал подсъдимия и начина на преживяване на деянието от негова страна, са неотносими към този правен институт. В този смисъл материалният закон не е приложен неправилно и липсват основания за коригиране на въззивното присъда по делото.
Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че не е налице соченото в жалбата касационно основание, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила.
С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 48/25.03.2008 г. на Добрички окръжен съд, постановена по ВНОХД № 149/2008 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.