Р Е Ш Е Н И Е
№ 505
София, 25 ноември 2008 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети ноември 2008 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ПАВЛИНА ПАНОВА
при секретаря …………Ив. ИЛИЕВА……………………… и в присъствието на прокурора от ВКП ………Ст. БУМБАЛОВА…………….., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 348/2008 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на подсъдимия Д. З. З. срещу въззивно решение № 82 от 03.04.2008 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 123/2008 г. , с което е била изменена първоинстанционна присъда № 134 от 10.12.2007 г., постановена от Старозагорския окръжен съд, като са били намалени наложените наказания на подсъдимия „ от свобода и лишаване от право да управлява МПС на по шест месеца и са намалени размерите на присъдените на Д. Х. И. и В. Х. И. обезщетения за претърпени неимуществени вреди на по 20 000 лева.
С първоинстанционната присъда № 134/10.12.2007 г., постановена по НОХД № 123/2007 г., подс. Диян З. e бил признат за виновен по обвинението по чл. 343 ал.1 б. В от НК, за това , че на 30.09.2006 г. на път ІІ-66 след с. П. на разклона за с. Б. и с. Х., обл. Ст. Загора при управление на МПС – специален автомобил „Ивеко МХ 260 Е 27 И-П” цистерна газовоз с ДК № С* нарушил правилата за движение по чл. 15 ал.1 и чл. 16 ал.1 т.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Х. В. И. , за което му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изпълнение на осн. чл. 66 от НК е било отложено за срок от три години, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. С присъдата са били присъдени обезщетения за претърпени неимуществени вреди от деянието на наследниците на починалия – на Д. Х. И. и В. Х. И. – в размер на по 35 000 лева, които подсъдимият З следва да заплати солидарно с „Лукойл Б. ЕООД”.
Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира касационни доводи по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК – нарушение на материалния и на процесуалния закон. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се визира нарушение на реда на събиране на доказателствата, поради неправилно обсъждане на заключението на АТЕ, тъй като то не почивало на каквито и да е преки доказателства , а само на предположения. По отношение на твърдението за нарушение на материалния закон се излагат съображения за наличие на „случайно деяние”. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия поради липса на виновно поведение.
В срок е постъпила касационна жалба и от частните обвинители и гражданските ищци , които изразяват несъгласие с приетото от въззивния съд съпричиняване от страна на техния наследодател и с намаления от този съд размер на наказанията и на присъдените им обезщетения. Молят касационния съд да увеличи наказанията и размерите на обезщетенията до размерите, определени от първоинстанционния съд.
Касационна жалба срещу въззивното решение е постъпила и от гражданския ответник „Лукойл България” ЕООД. В същата се твърди, че незаконосъобразно е прието, че причина за ПТП е поведението на подсъдимия, който всъщност е нарушил правилата за движение по чл. 15 и чл.16 от ЗДвП поради неправомерното поведение на велосипедиста. С нея се иска да се отхвърлят изцяло гражданските искове или алтернативно съществено да се намали техния размер поради съпричиняването от страна на пострадалия.
Пред касационната инстанция защитата на подс. З. поддържа жалбата с всички изложени съображения в нея, както и искането си за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което той да бъде оправдан.
Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители поддържа тяхната жалба с направеното искане за увеличаване на наказанията и на гражданските им претенции.
Представителят на гражданският ответник поддържа жалбата с изложените в нея доводи и искания.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност и на трите жалби, като счита, че чл.15 от НК не може да намери приложение, доколкото в конкретния случай опасността за водача З. не е възникнала в опасната зона за спиране, а в предходен момент. Намира, че съпричиняването на престъпния резултат от пострадалия е намерило справедливо отражение в размера на наложените наказавния и присъдените обезщетения по гражданските искове.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбата на подсъдимия е неоснователна.
Жалбата на гражданските ищци и частни обвинители е неоснователна.
Жалбата на гражданския ответник е неоснователна.
1. По отношение на твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение:
По същество се твърди от защитата, че това нарушение е налице с оглед потвърждаване на присъдата в осъдителната й част по съображения на въззивния съд, които не се базират на преки доказателства по делото, а само на заключението на АТЕ, която почива на предположенията на експертите. ВКС намира за необходимо да посочи на жалбоподателя, че изтъкнатите доводи изцяло сочат на твърдение за необоснованост на въззивния акт, а не на допуснати от съда, който го е постановил, съществени процесуални нарушения. Необосноваността на акта не може да бъде предмет на касационен контрол, доколкото настоящата инстанция няма правомощие да контролира фактите, установени от предходните, а само начина, т.е. реда за тяхното установяване в процеса на доказване. С оглед на това ВКС, извършвайки собствена проверка на този процес с оглед разпоредбите на чл. 14 ал.1 и чл. 339 ал.2 и ал.3 от НПК, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Мотивите към въззивното решение са напълно съобразени с изискванията на закона и в частност с разпоредбата на чл. 339 ал.2 от НПК – от тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства, като изрично е посочено в какво се състои несъгласието му с аргументите на защитата, които по същество са били същите, като тези, съдържащи се в касационната жалба. Съдът в никакъв случай не е направил изводи относно механизма на ПТП въз основа на предположения, а на доказателства, събрани по надлежния процесуален ред. В този смисъл аргументацията на съда е обоснована именно със заключението на цитираната от защитата АТЕ. Вярно е , че по делото не са регистрирани свидетели-очевидци на деянието, но това не е основание да се счита, че липсват каквито и да е преки доказателства за деянието. Подсъдимият З. е дал обяснения пред първоинстанционния съд, които са въвели не само преки, но и първични доказателства, които са били взети предвид както от експертите, така и от съда при формиране на изводите относно механизма на ПТП. Изготвеният протокол за оглед на местопроизшествието е доказателствено средство, което съдържа преки доказателства, което с оглед на съдържащите се в него констатации относно определени обстоятелства, заварени след ПТП и на мястото на същото, е източник на факти, относими към предмета на доказване по делото /чл. 102 от НПК/, като закрепените в него параметри са послужили и при извършването на съответните изчисления от експертите. Посредством този протокол по делото като веществено доказателство е приобщена и тахометричната шайба на автомобила, управляван от подс. З. , която от своя страна независимо от лисата на спирачни следи на местопроизшествието преди неговото настъпване, е сигурен източник на данни да скоростта, с която се е движил подсъдимия на пътното платно и начина, по който тя се е променяла във времето.
По този начин нито заключението на експертите, нито съдебните актове почиват на предположения, а на изводи, които са изградени при използване на надлежно събрани по съответния процесуален ред доказателствени средства, които са установили в процеса първични и преки доказателства. Всички те са били надлежно оценени, без да са били превратно тълкувани от въззивния съд, с което той не е нарушил принципа на формиране на вътрешното си убеждение, визиран в чл. 14 от НК и изискващ обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото.
Предвид тези съображения ВКС не намери да е налице твърдяното в жалбата нарушение, което да може да се субсумира под разпоредбата на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК и да доведе до отмяна на съдебния акт на Пловдивския АС, поради което доводите на защитата бяха оставени без уважение.
2. По отношение на твърдяното в жалбите и на тримата жалбоподатели нарушение на материалния закон:
Касационната инстанция не намира да са допуснати твърдените нарушения на материалноправните разпоредби на НК.
Не е налице основание да се приеме, че настъпилото ПТП, причинило смъртта на Х. И. , е резултат от „случайно деяние”, поради което липсва виновно поведение на подсъдимия и той следва да бъде оправдан на осн. чл. 24 ал.1 т.1 от НПК. Безспорно е установено , че подс. З. е имал обективна възможност да наблюдава случващото се вдясно от неговото платно за движение, когато се е намирал на 93 метра от мястото на удара. В този момент пострадалият И. е отстоял на 23 метра от мястото на удара, след като вече е бил подминал пътния знак „Стоп”, задължаващ го да спре и да даде предимство на движещия се по път с предимство подсъдим. Опасната зона за спиране на автомобила при избраната от подсъдимия скорост за движение от 61 км/час е била 62 метра. При съпоставката на тези параметри напълно законосъобразно въззивният съд е направил фактическият извод, че подс. З. е имал обективната възможност да забележи опасността на платното за движение и да коригира своето поведение спрямо нея. Вместо това той сам твърди в обясненията си, че започнал да свири с клаксона и да избягва велосипедиста наляво, с което навлязъл в лентата да насрещно движение, където настъпил удара. Не почива на доказателствата по делото твърдението на подсъдимия, че при вида на велосипедиста той е намалил скоростта си на движение, тъй като видно от протокола за оглед на местопроизшествие спирачни следи и следи от протриване са били оставени от управлявания от него автомобил едва след настъпване на удара, но не и преди него, както и липсва такава констатация при разчитане на тахометричната шайба на автомобила. Движението му по път с предимство не го освобождава от задължението да следи ставащото на пътното платно и по пътя, който му предстои да пресече, доколкото Законът за движение по пътищата, макар и да не съдържа изрична норма за това, е подчинен на целта да се охрани живота и здравето на всички участници в движението, дори и когато някои от тях имат неправомерно поведение на пътното платно. Въпреки неправомерното навлизане на пострадалия на пътното платно, по което предимство е имал подсъдимият, пострадалият би преминал критичната точка на сблъсък между двете превозни средства и удар не би настъпил между тях. Вместо това подсъдимият е напуснал своята лента за движение, настигнал е велосипедиста, който вече е преминал в насрещната лента за движение и ударът между тях е настъпил именно в тази лента. ПТП в случая е резултат не само на поведението на пострадалия И. , който е отнел предимството на подсъдимия на пътното платно, но и в решаваща степен на действията на самия подсъдим, която е управлявала МПС с постоянна скорост от 61 км/час, въпреки възможността да наблюдава и вижда поведението на пострадалия, който вече е бил възникнала опасност за движението. По този начин самият З се е поставил в невъзможност да предотврати удара с велосипеда на пострадалия.
Възможността той да се възползва от нормата на чл. 15 от НК и да бъде оправдан би съществувала само в случай, че той е управлявал правомерно своя автомобил. След като подсъдимият сам се е поставил в състояние на управление на МПС в нарушение на законови разпоредби, не би могъл да претендира, че нито е бил длъжен, нито е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Предприетите от него действия по предотвратяване на ПТП не съдържат признаците на „случайно деяние”. Спасителната маневра, която защитата твърди, че в случая е налице, не е правнорегламентирано поведение на участниците в движението по пътищата. Тя е фактическо действие, което принудително променя посоката на движение на превозното средство, което водачът предприема на своя отговорност, за да предотврати настъпването на вредоносните последици. Затова водачът може да се освободи от отговорност, само ако при тази маневра не причини вреди, свързани с увредата на здравето или отнемане на живота на други лица. В случая обаче съставомерният резултат е настъпил именно в резултат на тази маневра, която след като го е причинила, не може да се определи като „спасителна”. Напротив, установено е по експертен път, че дори и да не е намалявал скоростта си при забелязването на велосипедиста, водачът З. е имал обективната възможност да се размине безпрепятствено с него на пътното платно и удар не би настъпил. За да е спасителна една маневра, на следващо място, тя трябва да е предизвикана от неправомерното поведение на друг участник в движението, но и да не може да бъде преодоляна по някои от предвидените в чл. 20 ал.2 от ЗДвП начини. В конкретния случай това е могло да стане, тъй като Д. З. при забелязването на опасността на пътното платно – очевидно демонстрираното макар и неправомерно поведение на велосипедиста за навлизане в неговото платно, е могъл, но и е бил длъжен да намали скоростта си на движение и дори да спре автомобила в рамките на опасната зона за спиране. Вместо това той е избрал друга линия на поведение на пътното платно – да напусне своята лента за движение и да навлезе в насрещната, с което е допуснал нарушения на правилата за движение по чл. 15 ал.1 и чл. 16 ал.1 т.1 от ЗДвП и е причинил съставомерен резултат – смъртта на велосипедиста Х. И. Следователно с предходното си неправомерно поведение по отношение на изискванията на чл. 20 ал.2 от ЗДвП подсъдимият сам се е поставил в положение да не може чрез избраната от него маневра да предотврати настъпването на общественоопасния резултат. Нещо повече, в конкретния случай, за да не настъпи той, дори не е било необходимо да се предприема маневрата, а само да продължи движението си в своята лента. Поради това липсват основания за оправдаването на подс. З. , тъй като деянието в никакъв случай не представлява „случайно” такова и няма основания за приложението на чл. 24 ал.1 т.1 от НПК.
Друг е въпросът, че в случая с поведението си на пътното платно водачът е обективирал и поведение, сочещо на нарушение и на чл. 20 ал.2 от ЗДвП, за каквото обаче не е имало внесено обвинение, поради което и не би могла да се извърши каквато и да е корекция по отношение на правилното приложение на материалния закон.
Като законосъобразно е отказал да приложи чл. 15 от НК и е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия по обвинението по чл. 343 ал.1 б. В от НК въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, което да е касационно основание по чл. 348 ал.1 б. В от НК.
3. По отношение на твърдението на жалбоподателите частни обвинители за явна несправедливост на наложеното наказание.
В жалбата се сочи, че съдът е наложил несправедливи наказания, тъй като необосновано е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия И. , който не е спрял с управлявания от него велосипед на знак „Стоп”. С оглед приетото от настоящата инстанция по отношение на приложението на материалния закон и липса на нарушение на процесуалните правила при събирането и анализа на доказателствата по делото от въззивния съд, то несъстоятелна се явява претенцията на частните обвинители за нарушение на закона по отношение на установените факти по съпричиняване от страна на пострадалия. Изложеното в тяхната касационна жалба по естеството си сочи на необоснованост на въззивния акт, което не е касационно основание измежду предвидените в чл. 348 ал.1 от НК. ВКС в рамките на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК може да проверява единствено дали е налице очевидно несъответствие на наказанията с обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 от НК. При проверка на аргументите на въззивния съд и тяхното съответствие с установените факти и наличните по делото доказателства не се констатира каквото и да е несъответствие , което да е основание за намеса на касационното инстанция / която не би могла да се реализира чрез изменение на въззивния акт, така както искат с жалбата си жалбоподателите-частни обвинители, а единствено с неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане/. Съобразявайки приноса на пострадалия, почти еднакъв по степен на този на подсъдимия, въззивният съд законосъобразно е индивидуализирал и размерите на наказанията – лишаване от свобода и лишаване от правоуправление за срок от по шест месеца с приложението на чл. 66 по отношение на първото от тях.
С оглед на това не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание, поради което касационния съд не намери основания за намеса с оглед разпоредбата на чл. 348 ал.1 т.3 от НПК.
Не са несправедливи и обезщетенията, присъдени на гражданските ищци. Те са определени с оглед вътрешното убеждение на съда за критерия за справедливост, напълно съответстват на константната съдебна практика на съдилищата в тази насока и в присъдените им размери са достатъчни, за да обезщетят болките и страданията на двете дъщери -наследници на починалия. При тяхното определяне и индивидуализиране въззивната инстанция е взела предвид значителната степен на съпричиняване на престъпния резултат от пострадалия И. , което обосновано е намерило отражение в намаляване на размера на обезщетенията , които обичайно биха били определени в случаите на смърт по непредпазливост. В този смисъл предходната инстанция се е съобразила с нормата на чл. 52 ал.2 от ЗЗД и не може да бъде упрекната в определяне на несправедливи обезщетения. Присъдата е справедлива и в гражданскоосъдителната й част и следва да бъде потвърдена.
Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на правомощията на касационната инстанция и с оглед предоставените й процесуални възможности не се налага ВКС да упражни правомощията си за отмяна или изменение на постановения въззивен съдебен акт.
С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 82/03.04.2008 г. на Пловдивски апелативен съд, постановена по ВНОХД № 123/2008 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.