О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 814
гр. София, 28.07.2010 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, второ гражданско отделение в закрито заседание на 13 май през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШEВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.д. № 384 по описа за 2010 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците Р. И. Д., А. М. Т., В. М. Б. , А. С. К. , Р. С. К., Н. Т. Б., С. И. Б., чрез адв.пълномощника А. Б. против решение № 169//02.07.2009 г. по гр.дело № 191/2009 г. на Смолянския окръжен съд, с което е отменено решение № 537/28.01.2009 г. по гр.дело № 1091/2007 г. на СмРС и вместо него е признато за установено по отношение на жалбоподателите-ответници и ответницата М. С. К., че общия наследодател на страните Ш, починал на 07.02.1967 г-. към момента на образуване на ТКЗС – 1958 г. е бил собственик върху земеделските имоти – пасище мера от 3.204 дка в м. Чамла – имот № 0* по картата на землището, пасище мера от 3.845 дка в м.”Чамла им. № 0* пасище мера от 1.482 дка в м.”Ч” имот № 0* пасище мера от 1.622 дка в м.”Ч” им. № 0* пасище мера от 1.500 дка в м.”Ч” им. № 0* пасище мера от 1.500 дка в м.”Ч” им. № 0* по наследство и съответно всички негови наследници имат право на възстановяване върху описаните шест недвижими имота. Жалбоподателите мотивират доводи за неправилност на обжалваното решение, като незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос по приложението на чл.10 от Закона за административното производство/отм./ и разпоредбите на чл.20 от ГПК/отм./ и по-точно допустимо ли е заявление за възстановяване на право на собственост върху земеделски земи да се подава от друго лице, различно от заинтересованото без да е упълномощено с писмено пълномощно да извърши това действие пред Поземлената комисия-сега ОСЗ, който въпрос е решен в противоречие с практиката на съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допустимост на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 от ГПК.
Ответниците по жалбата не са изразили становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 от ГПК и е допустима.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения:
За да уважи предявения иск с пр.осн.чл.14,ал.4 от ЗСПЗЗ въззивният съд е приел, че наследодателят на ответницата Р син на общия наследодател Ш подал заявление вх. № 02134/12.03.92 г. пред ПК за възстановяване правото на собственост на земеделски имоти, описани в 30 пункта в землището на с. М., община С.. Заявлението е подадено в качеството му на наследник на Ш. А. Б. Прието е, че общ наследодател на страните по делото е Ш. А. Б. –починал на 07.02.67 г., като жалбоподателите-ищци са наследници на една от дъщерите на Ш. Б. Б. Б. в хода на делото пред първата инстанция на 01.12.2007 г. Ответниците по иска са наследници по закон на син на общия наследодател Ш/Илия Х. Б. /. По подаденото заявление от И. Б. с решение от 23.09.92 г. ПК гр. С. признала правото на възстановяване на имоти, собственост на наследниците на Ш. Б. върху 30 имота с обща площ 32.800 дка в различни местности в землището на с. М.. С решение № 02134/10.11.99 г. на ПК гр. С. е възстановено правото на собственост на наследниците на Ш. Б. в стари реални граници върху имоти по девет пункта в различни местности на землището на с. М. с обща площ 13.1 дка, а с решение от 21.09.2006 г. на ПК е възстановено правото но собственост на същите наследници в стари реални граници върху пасище, мера от 2 дка в м.”Ч” на с. М.. Прието е, че наследодателят Ш е декларирал имотите, реституирани с посочените решения към 1949 г.
Възоснова на подадено заявление от Р. Д. вх. № 02134А/12.03.92 г. с решение на ПК гр. С. от 23.09.92 г. е признато правото на възстановяване върху имоти, собственост на А. Ш. Б. общо с площ 10.300 дка. в различни местности на землището на с. М.. С решение от 19.07.2005 г. на ПК гр. С. е възстановено правото на собственост в стари реални граници на наследниците на А. Ш. Б. /л.15/ по 6 пункта общо 13.153 дка, всички в м.”Ч” на с. М., а с решение от 21.09.2006 г. на същите наследници е възстановено правото на собственост в стари реални граници на същите наследници върху още четири имота с обща площ от 24.9 дка, като само един от имотите е в м.”С”, а останалите са в м.”Ч” на с. М..
Прието е от съда, че заявлението, подадено от Р. Д. на осн.чл.11 от ЗСПЗЗ не е представено по делото. Според съда към момента на подаването му наследодателят на Д. А. Ш. Б. е бил жив – починал е на 15.03.98 г. Като е упражнил косвен съдебен контрол върху постановените решения на ПК гр. С., с които е възстановено правото на собственост върху земеделски имоти в полза на наследниците на А. Б. съдът е приел, че Р. Д. не е легитимирана да подаде такова заявление, тъй като не е притежавала качеството на наследник на собственика на земите, съответно не е и била упълномощена да извършва такова правно действие. Поради това съдът е приел, че издадените решения за възстановяване собствеността на процесните имоти в полза на И. Б. не са породили правни последици.
Прието е от съда, че понятието „висок пояс” не съществува като територия на картата на възстановената собственост в с. М.. Съдът не е възприел представеното писмо изх. №368/28.05.2008 г. на ОС”З” гр. С. в което е удостоверено, че всички местности, заявени във високия пояс на землище М. около бившата махал „Ч” са обединени и са заведени като местност”Ч”. Съдът е възприел заключението на вещото лице по назначената СТЕ и е приел, че в масив 26, 46,47,48 и 49, находящи се около махала”Ч” има местности с различни наименования, а не само с наименованието „Ч”. Прието е, че Р. Д. не е заявила за възстановяване имоти в м.”Ч” а в други местности –„С” „Усойката”, „Сечимека”,”Ливадата”, „Коритата”,”Картала”. Прието е, че по делото не е доказано И. Б. да е имал имоти в тези местности преди образуване в ТКЗС. Според съда такива е имало в патримониума на Ш. Б. и същите са декларирани от последния в емлячния регистър от 1949 г. Като е възприел заключението на вещото лице по назначената СТЕ съдът е направил решаващия извод, че предмет на възстановяване по решението със заявител Р. Д. са имотите по партидата на Ш. Б. , а не други, находящи се в м.”Ч”. Собствеността според съда върху имотите в полза на Ш. Б. се установява и от извлечението от емлячния регистър от 1949 г., а опис-декларацията за полските имоти на А. Б. не обосновава извода същият да е имал земеделски земи с площ от 41.8 дка в землището на с. М., които да са спорните имоти. Прието е, че А. Б. не е собственик на спорните имоти. Решаващият извод на съда е за основателност на предявения иск с пр.осн.чл.14,ал.4 от ЗСПЗЗ, че към момента на образуване на ТКЗС спорните имоти са били собственост на общия наследодател Ш, починал на 07.02.67 г.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 от ГПК по първия правен въпрос – по приложението на чл.10 от Закона за административното производство/отм./ и разпоредбите на чл.20 от ГПК/отм./ и по-точно допустимо ли е заявление за възстановяване на право на собственост върху земеделски земи да се подава от друго лице, различно от заинтересованото без да е упълномощено с писмено пълномощно да извърши това действие пред Поземлената комисия-сега ОСЗ.
Съгласно чл.10 от ЗАП/отм./ заинтересуваните граждани и организации и техните законни представители могат да упълномощават други лица да ги представляват в административното производство.
Съдът намира, че производството за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи по реда на чл. 11 и сл. от ЗСПЗЗ е административно и за същото се прилагат разпоредбите на ЗСПЗЗ, а за неуредените от него случаи се прилагат общите процесуални правила по ЗАП/отм./ към спорния момент-подаване на заявлението от Р. Д. през 1992 г. Съгласно разпоредбите на чл. 11,ал.1 от ЗСПЗЗ лицата по чл. 10, а това са собствениците или техните наследници подават заявление за възстановяване правата си върху земеделските земи в седемнадесетмесечен срок от влизане на закона в сила. В закона не е предвидено заявителите – собствениците или техните наследници да подават заявление лично. Следователно допустимо е да се подаде заявление и чрез пълномощник, тъй като в разпоредбите на чл.10 от ЗАП/отм./ не е предвидена писмена форма на пълномощното. В настоящият случай е прието от въззивния съд че не са налице данни заявителката Р. Д. да е имала качеството на пълномощник на А. Б. и като такава да е подала заявление. Въззивният съд не е изключил приложението на чл.10 от ЗАП/отм./ относно формата на пълномощното за подаване на заявление по чл.11,ал.1 от ЗСПЗЗ, а е направил един от решаващите си изводи, че заявителката Р. Д. не е легитимирана да подаде заявление по чл.11,ал.1 от ЗСПЗЗ, поради липса на данни тя да е имала качеството на пълномощник или качеството на наследник на И. Б. Освен това следва да се отбележи, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 от ГПК предвижда разглеждането на правния въпрос да допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия – т.е. правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Правният въпрос е от значение за развитие на правото, когато правната норма е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая нормата на чл.10 от ЗАП/отм./ е ясна, пълна и не се нуждае от тълкуване, и по приложното й поле е налице трайна и непротиворечива съдебна практика. Следователно по така поставения въпрос не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 от ГПК.
Относно правния въпрос по приложното поле на чл.20 от ГПК/отм./ съдът намира, че същият е неотносим към предмета на спора, тъй като същия касае съдебното производство, а не реституционното производство по реда на чл.11 и сл. от ЗСПЗЗ.
Съдът намира за неоснователни доводите на жалбоподателите за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси по чл.280,ал.1,т.2 от ГПК. За да се установи това основание правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК. В случая жалбоподателите не са посочили влезли в сила съдебни решения, поради което не се установява наличието на това основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 169/02.07.2009 г. по в.гр.дело № 191/2009 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: