О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№846
гр. София, 30.07.2010 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, второ гражданско отделение в закрито заседание на 02 юли през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШEВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.д. № 557 по описа за 2010 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Г. К. А., чрез адв. В. Н. срещу решение от 15.12.2009 г. по гр.дело № 501/2008 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 10.11.2003 г. по гр.дело № 5371/2003 г. на Софийски районен съд. С последното е прието за установено по отношение на жалбоподателя, че И. И. А. е собственик на недвижимия имот – апартамент № 55, находящ се в гр. С., ж.к.”Т” II част, бл.55/55, вх. В, ет.3 от 88.01 кв.м., заедно с избено помещение № 12 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж и е осъден Г. К. А. да предаде владението на имота на И. И. А. Жалбоподателят мотивира доводи за неправилност на обжалваното решение – съществено нарушение на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост.
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е решил правните въпроси както следва:
1. по приложното поле на чл.218з от ГПК/отм./ – в хипотеза на обезсилено решение на въззивен съд, като недопустимо с решение на ВКС и връщане на делото на въззивната инстанция не следва да се прилагат разпоредбите на чл.218з, ал. 3 от ГПК/отм./, а именно че могат да се допускат не само доказателства за новооткрити и новонастъпили обстоятелства след първоначалното разглеждане на делото от въззивния съд и за проверка на събраните доказателства при това разглеждане, че т.11 и т.12 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС не се прилага в случаите, когато въззивното решение е обезсилено като недопустимо, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. че становището на въззивния съд относно несвоевременно направено възражение от жалбоподателя за изтекла в негова полза придобивна давност пред въззивния съд е в противоречие с т.6 и т.12 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК и с практиката на ВКС, отразена в решение № 61/23.02.2005 г. по гр.дело № 64/2004 г. на ВКС, 3. по приложното поле на чл.188, ал.1 от ГПК/отм./, а именно, че въззивния съд е длъжен да даде правна квалификация на възраженията, които ответника противопоставя и да обсъди доводите за тези възражения с оглед на всички доказателства по делото, който въпрос е решен в противоречие с трайната практика на ВКС, 4. по приложното поле на чл. 82 от ЗС, вр.чл.79 от ЗС, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 404/95 г. ВКС IV г.о., решение № 50/2009 г. на ВКС III г.о., решение № 2438/72 г. на ВКС I г.о., решение № 555/69 г. на ВС I г.о., решение № 7* г. на ВКС, решение № 335/2009 г. на ВКС IV г.о., решение № 95/2009 г. на ВКС IV г.о., 5. по въпроса противопоставими ли са правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба, по която с влязло в сила решение е развален договора, от който ищцата черпи права, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 1114/2008 г. на ВКС II г.о., решение № 420/2005 г. на I г.о., решение № 192/2005 г. на ВКС IV г.о., решение № 927/2006 г. на ВКС II г.о.
Ответницата по жалбата И. И. И./Александрова/, чрез адв.пълномощника В. Н. е изразила становище в писмен отговор за липса на основания за допустимост на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 от ГПК и е допустима.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения:
Въззивният съд е приел, че предявеният иск от ответницата по жалбата И. И. с пр.осн.чл.108 от ЗС срещу жалбоподателя е основателен. Съдът е установил от фактическа страна, че родителите ответницата по жалбата И. К. А. и Ц. Й. Г. А. придобили през време на брака си собствеността върху процесния апартамент № 55, находящ се в гр. С. възоснова на сключен договор за прехвърляне недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане на 12.12.88 г., извършен с н.акт № 125/88 г. с родителите на И. К. А. А. и Е. С. А. Възоснова на договора И. и Ц. А. придобили собствеността върху процесния апартамент № 55, находящ се в ж.к.”Т” в гр. С. със застроена площ от 88.01 кв.м.срещу задължение да поемат гледането и издръжката на продавачите.
С н.акт № 73/26.04.90 г. Ивайло и Ц. А. дарили процесния имот на своята дъщеря-ищцата И. А.
Прието е, че К. и Е. А. предявили иск, постъпил в СРС на 12.11.90 г. срещу И. и Ц. А. за разваляне на договора за издръжка и гледане. Исковата молба е била вписана на 12.11.90 г. С влязло в сила на 19.08.91 г. решение по гр.дело № 2538/90 г. на СРС предявеният иск с пр.осн.чл.87, ал.3 от ЗЗД за разваляне на договора за издръжка и гледане е бил уважен. В това производство ответницата по жалбата И. А. е участвала като трето лице-помагач. Прието е, че решението е вписано на 06.12.94 г. Жалбоподателят Г. А. и И. А. са наследници по закон – синове на Е. А. , починала на 23.06.95 г. Прието е от съда, че със саморъчно завещание от 13.06.95 г. Ексена А. завещала на сина си Г. А. цялото движимо и недвижимо имущество, като завещанието е обявено на 27.09.95 г. по реда на чл.27 от ЗН. Прието е, че жалбоподателят ползва процесния имот към момента на предявяване на иска и към момента на устните състезания пред въззивната инстанция.
С влязло в сила на 05.01.2007 г. съдебно решение от 28.05.2004 г. по гр.дело № 21395/2003 г. на СРС предявеният иск от Г. А. с пр.осн.чл.135 от ЗЗД срещу ищцата и родителите й И. и Ц. А. за обявяване относителната недействителност на договор за дарение от 26.04.90 г., сключен в нот.акт № 73/90 г. на нотариус при СРС е отхвърлен, като неоснователен.
Възоснова на показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел, че жалбоподателят е установил владение върху процесното жилище след смъртта на майка си – след 13.06.95 г. и започнал да манифестира промененото си отношение към имота, като сменил бравата на жилището и недопускал брат си и жена му до имота.
Прието е, че ищцата е придобила собствеността върху процесния апартамент на основание извършено в нейна полза дарение на 26.04.90 г. Според съда праводателите на ищцата са изгубили правото на собственост, тъй като сключения договор за издръжка и гледане между тях и К. и Е. А. е бил развален на осн.чл.87, ал.3 от ЗЗД с влязло в сила решение. Поради това, че ищцата е придобила собствеността на имота преди вписване на исковата молба за разваляне на договора за издръжка и гледане на 12.11.90 г. съдът е приел, че развалянето на договора й е непротивопоставимо. Относно извършеното завещание от Е. А. на 13.06.95 г. съдът е приел, че същото не е породило вещнопрехвърлителен ефект, тъй като завещателката не е била собственик на имота към момента на извършването му, съответно жалбоподателят и не могъл да придобие собствеността върху имота на основание същото завещание. Прието е от съда, че и със сила на пресъдено нещо е отречено заявеното право по чл.135 от ЗЗД на жалбоподателя да иска обявяването за недействително дарението, извършено в полза на ищцата.
По възражението за изтекла в полза на жалбоподателя кратка придобивна давност съдът е приел, че от смъртта на майката на жалбоподателя през 1995 г. до предявяване на иска не е изтекъл 10-годишния давностен срок по чл.79, ал.1 от ЗС. Прието е, че жалбоподателят не е добросъвестен владелец, поради това, че не владее имота на правно основание, годно да го направи собственик. В тази насока е взето предвид, че в полза на жалбоподателя е извършено завещание от Е. А. , която към датата на завещанието не е била собственик на имота. Според съда не е налице и незнание от страна на жалбоподателя, че е придобил от несобственик. Този извод съдът е направил, като е взел предвид, че жалбоподателят е предявил иск с пр.осн.чл.135 от ЗЗД относно извършеното в полза на ищцата дарение през 1990 г., легитимиращо я като собственик на процесния апартамент, факт доказващ знание от страна на ответника, че ищцата е собственик на имота и че развалянето по чл.87, ал.3 от ЗЗД й е непротивопоставимо. Съдът е приел че жалбоподателят е бил недобросъвестен, тъй като е бил със съзнанието, че завещанието не е годно да го направи собственик, и че неговата майка също не е била собственик на имота към 1995 г. С оглед на това съдът е направил извода, че жалбоподателят не е бил добросъвестен и не е могъл да се легитимира като собственик на имота на основание кратката придобивна давност по чл.79,ал.2 от ЗС. В решението са изложени и доводи, че същото е постановено при повторно разглеждане на делото след връщането му от ВКС с дадени задължителни указания по приложението на чл.182 от ГПК/отм./ във връзка с висящото производство по чл.135 от ЗЗД. Съдът е приел, че след като въззивнното решение е било отменено поради нарушаване на съдопроизводствените правила при новото разглеждане на делото не са допустими нови доказателства, които не са били представени, поради небрежност от страната преди отмяната. Позовал се е на разпоредбите на чл.218з,ал.1 от ГПК/отм./ и е приел, че при новото разглеждане на делото жалбоподателят е направил възражение за изтекла в негова полза придобивна давност от 1995 г. до 2000 г., което не е новооткрито, нито новонастъпило обстоятелство. С оглед на това според съда възражението за давност е късно направено и поради това не са обсъждани събраните доказателства в тази насока.
Съдът е приел, че са налице предпоставките на чл.108 от ЗС и е направил решаващия извод за основателност на исковата претенция.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1. по приложното поле на чл.218з от ГПК/отм./ – в хипотеза на обезсилено решение на въззивен съд, като недопустимо с решение на ВКС и връщане на делото на въззивната инстанция не следва да се прилагат разпоредбите на чл.218з, ал. 3 от ГПК/отм./. Съгласно тълкуването, дадено в ТР № 1/2009 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОС на ГК и на ТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая правните изводи на въззивния съд не са обусловени от поставения правен въпрос, поради което същият не е такъв по смисъла на чл.280,ал.1 от ГПК. Следователно не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 от ГПК.
По втория правен въпрос относно допустимостта да се направи възражение от ответника за придобивна давност пред въззивния съд и становището на последния съд, че в случая същото е късно предявено съдът намира, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 от ГПК. В решението въззивният съд е изложил подробни доводи по направеното възражение от жалбоподателя-ответник за изтекла в негова полза придобивна давност – както за наличие на предпоставките, посочени в чл.79,ал.1 от ЗС, така и за кратката придобивна давност по чл.79,ал.2 от ЗС. Следователно въззивното решение е постановено в съответствие със сочената от жалбоподателя задължителна практика на ВКС – т.6 и т.12 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т.гр.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, а именно допустими ли са нови доказателства по смисъла на чл.205,ал.1 от ГПК/отм./ пред въззивната инстанция и тези, които, поради небрежност на страната не са били допуснати и обсъдени от първоинстанционния съд – т.6, както и за възможността на страните за първи път нови защитни правни средства и при какви предпоставки, с оглед на ограничението по чл. 218з, ал. З ГПК/отм./ за допустимост, след като те не са направени при първоначалното разглеждане на спора от въззивната инстанция – т.12.
С решение № 61/23.02.2005 г. по гр.дело № 64/2004 г. на ВКС II г.о. е изразено становище, че не е допустимо предявяване на претенция за подобрения чрез възражение извън хипотезата, при която подобрителят има качеството на владелец на имота като защитно средства срещу иска за неговата ревандикация. С решението състав на ВКС се е произнесъл по казус, който не е сходен с настоящия, поради което и правните изводи на съда са били различни.
С оглед на изложените съображения съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 от ГПК по втория правен въпрос.
По третия правен въпрос по приложното поле на чл.188, ал.1 от ГПК/отм./, а именно, че въззивния съд е длъжен да даде правна квалификация на възраженията, които ответника противопоставя и да обсъди доводите за тези възражения с оглед на всички доказателства по делото съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 от ГПК.
С решение № 367/30.05.2006 г. по гр.д. № 2965/2004 г. на IV г.о. състав на ВКС е изразил становище по приложението на чл.188, ал.1 от ГПК/отм./, а именно, че съдът е длъжен да даде правна квалификация и на възраженията, които ответникът противопоставя срещу иска и да обсъди тези възражения с оглед на всички доказателства по делото и изясняване на действителните отношения на страните. С обжалваното решение въззивният съд е решил правния въпрос по аналогичен начин, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводи на страните, съответно е изложил съображения по възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност върху спорния имот. Правният въпрос е решен и в съответствие със задължителните указания, дадени в ТР№ 1/2001 г. – т.19, а именно мотивите на въззивното решение отразяват решаващата правораздавателна дейност на въззивната инстанция. Следователно не се установява основание за допустимост на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 от ГПК по третия правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допустимост на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 от ГПК по поставения правен въпрос по приложното поле на чл. 82 от ЗС, вр.чл.79 от ЗС. Жалбоподателят не е посочил задължителна практика на ВКС, поради което и съдът намира, че това основание за допустимост на касационно обжалване не се установява. В изложението са цитирани решения на състави на ВКС.
С решение № 404/95 г. ВКС IV г.о. е прието, че изтичането на срока на придобивната давност не води автоматично до възникване на право на собственост в полза на владелеца на недвижимия имот, тъй като тя не се прилага служебно, а е необходимо позоваване от него на изтичането й чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен такъв иск или чрез снабдяване с нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка възоснова на давностно владение.
С решение № 50/2009 г. на ВКС III г.о. съдът се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.97,ал.1 от ГПК/отм./, като хипотезата не е идентична, нито сходна с настоящия казус.
С решение № 2438/07.10.72 г. по гр.дело № 1941/72 г. на ВС I г.о. съдът се е произнесъл по приложението на чл.82 от ЗС, като е прието, че наследникът който се позовава на придобивна давност може да допълни срока на същата и с продължителността на владението, което е било упражнявано от неговия праводател, че наследяването поражда общо правоприемство, затова то е основание за присъединяване на владението на наследодателя.
С решение № 555/28.02.69 г. по гр.дело № 2052/68 г. на ВС I г.о. е прието, че праводател по смисъла на чл.82 от ЗС следва да се разбира този, който прехвърля фактически права по предвидения в чл.18 ЗЗД или по друг предвиден в закона ред, вещно право върху недвижим имот, че задължилият се по предварителен договор-обещание за продажба на недвижим имот не е праводател по смисъла на чл.82 от ЗС и затова получилият владението по договор-обещание за продажба на недвижим имот не може да присъедини владението на този, който му е предал владението с договора.
С решение № 776/30.11.2005 г. по гр.дело № 523/2005 г. на ВКС съдът е приел, че право на собственост върху недвижим имот се придобива по давност при условията на чл.79, ал.1 от ЗС с непрекъснато владение в продължение на 10 години и когато фактическият състав на този придобивен способ се е осъществил по време на брака, то имотът се придобива от двамата съпрузи в режим на съпружеска имуществена общност. Когато обаче фактическата власт върху имота се е осъществила в хипотезата на чл.82 от ЗС при присъединяване на владение към осъществено прехождащо владение на наследодател на единия съпруг, следва да се установи към кой момент двамата съпрузи са започнали да осъществяват самостоятелна фактическа власт върху този имот и при какви условия е отблъснато владението на останалите сънаследници.
С решение № 335/14.04.2009 г. по гр.дело № 635/2008 г. на ВКС IV г.о. съдът се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.108 от ЗС, като е приел, че фактическият състав на придобивната давност е осъществен и че ответниците по иска са установили правото си на собственост в съдебното производство. С решение № 95/2009 г. по гр.дело № 112/2008 г. на ВКС IV г.о. съдът се е произнесъл по предявен иск за допускане на съдебна делба.
Настоящият с. състав намира, че поставеният правен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие с дадените разрешения в цитираните решения на състави на ВКС, тъй като разглежданите хипотези по всяко от тях не са сходни с настоящата. По всяко от делата правните изводи на съда по приложението на чл.82 от ЗС и чл.79,ал.1 от ЗС са различни, поради различните факти, установени съобразно доказателствата, представени от страните. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 от ГПК по четвъртия правен въпрос, формулиран от жалбоподателя.
Не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 от ГПК и по правния въпрос/5-ти/ противопоставими ли са правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба, по която с влязло в сила решение е развален договора, от който ищцата черпи права. С решение № 1114/2008 г. по гр.дело № 4* г. на ВКС II г.о. съдът се е произнесъл по приложението на чл.88,ал.2 от ЗЗД и е приел, че развалянето на договори, които подлежат на вписване не засягат правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба. Прието е с решението, че тази разпоредба е неприложима по отношение на страната по договора, тъй като същата няма качество на трето добросъвестно лица при придобиването, което не е участвало в развалената сделка и не е знаело за евентуалната възможност тя да бъде развалена. При този случай развалянето е противопоставимо на приобретател по договора, придобил права преди вписване на исковата молба по чл.87,ал.3 от ЗЗД. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по съвсем различна хипотеза, като е установено, че ищцата е трето добросъвестно лице, което не е участвало в развалената сделка и е придобила права върху спорния апартамент преди вписване на исковата молба за разваляне на сключения договор за издръжка и гледане между нейните родители И. К. А. и Ц. Й. А. /приобретатели по договора/ и К. А. А. и Е. С. А. – прехвърлители.
Същите доводи се отнасят и за останалите решения – № № 420/2005 г. на I г.о., решение № 192/2005 г. на ВКС IV г.о., решение № 927/2006 г. на ВКС II г.о. По всяко от тях съдът се е произнесъл по хипотези, които не са нито сходни, нито идентични с настоящата, поради което и правните изводи са различни.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси от жалбоподателя.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на II г.о
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение от 15.12.2009 г. по гр.дело № 501/2008 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: