О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
гр. София 11.05.2010 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, второ гражданско отделение в закрито заседание на 30 април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШEВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.д. № 462 по описа за 2010 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата С. Й. К. срещу решение № 122/08.12.2009 г. по гр.дело № 121/2009 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 124/30.12.2008 г. по гр.дело № 108/2008 г. на Ц. районен съд. Жалбоподателката мотивира доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос по приложението на пар.17 от ПЗР на ЗУТ, а именно строежи с временен устройствен статут, изградени по реда на отменената ал.4 на чл.120 от ППЗТСУ/отм./ върху земя – държавна или общинска собственост, извън случаите по чл. 195 и 196 от този закон, могат ли да се запазят до реализиране на строежите, предвидени с действащ подробен устройствен план без да има взето решение на областния управител или общинския съвет, който е решен в противоречие с трайната практика на ВКС. Цитирано е решение № 568/19.06.2009 г. по гр.дело № 324/2008 г. на III г.о. Поставен е и правния въпрос основателен ли е искът с пр.осн.чл.109 от ЗС при хипотеза на изграден незаконен строеж в съседен на ищцата имот, възпрепятстващ спокойното упражняване на правото й на собственост върху собствения й имот, доколкото ищцата сама се е поставила в положение да й се пречи и чие поведение е по-правно укоримо – на извършилия незаконен строеж, подлежащ на премахване, или на носителя на правото на собственост, който търпи негативното въздействия на незаконния строеж, ако се приеме, че е допринесъл за това неблагоприятно въздействие, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор на ответницата по жалбата Т. И. И., чрез адв. Е е изразено становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 от ГПК и е допустима.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения:
За да отхвърли предявения иск с пр.осн.чл.109 от ЗС въззивният съд е приел, че ищцата – е собственик, заедно с трети лица, неучастващи по делото на УПИ X-316 в кв.11 по плана на гр. П. и при условията на учредено право на строеж върху отделни обекти от масивна сграда, изградена в същия имот с РЗП от 2652 кв.м. Собствеността върху терена е придобита, видно от н.акт № 131 от 20.12.1995 г. на осн.чл.2 и чл. 4 от ЗВСНОНИ по ЗТСУ и… С н.акт № 94 от 02.10.2007 г. ищцата и останалите съсобственици учредили право на строеж в полза на „Г” ООД гр. С., възоснова на което дружеството да изгради в имота апартаментен хотел с РЗП от 2652 кв.м., състоящ се от сутерен, партер и четири жилищни етажа, като съсобствениците, учредители взаимно си учредили право на строеж върху отделни обекти от сградата. В полза на съсобствениците на имота е издадено разрешение за строеж № 47/04.04.2007 г. за изграждане на посочената сграда.
Прието е от съда, че ответницата по иска е държател на сграда, която построила в съседен имот в изпълнение на клаузите на сключен договор, озаглавен като договор за наем с кметство Ц. от 1992 г. със срок на договора от 10 години.
Съдът е приел, че за изградената от ответницата по жалбата постройка е издадено разрешение за строеж на нейно име № 30/20.10.92 г., акт за узаконяване № 3/07.05.93 г., съответно акт за установяване годността за приемане на строежа от 24.02.2001 г. Прието е, че строителното петно в имота, собственост на ищцата, според предвижданията на ПУП, одобрен със заповед № 176/11.04.2002 г. е ситуирано на 6 м.отстояние от регулационната линия от юг и на 2 м от изток, а фактическото отстояние между двете сгради е 95 см. от юг и 10 см. от изток, което не отговаря на нормативните изисквания по ЗУТ и Наредба № 7/22.03.2003 г..
Относно сградата, държана от ответницата съдът е приел, че е построена при действието на предходен план, с издадени разрешение за строеж и акт за узаконяване, че собственик на терена е Община П. и отношенията между последната и ответницата са възникнали на договорно основание. Прието е, че сградата, за която ищцата е поискала премахване, попада в терен за площадно пространство и не е обект по действащия план от 2002 г. с траен градоустройствен статут. Според съда сградата може да се запази до реализиране на строежите, предвидени по действащия ПУП, като е установено, че за имота не е възникнала инвестиционна инициатива за разрешение за строеж на площадното пространство. Прието е, че жалбоподателката по свой почин и не по установения ред е допуснала да се строи в отклонение от разрешените с подробния устройствен план отстояние в съсобствения й имот, което е причинило възникналите неудобства за извършване на строителството и за ползване на сградата в имота.
При тези съображения, съдът отхвърлил предявения негаторен иск като неоснователен.
Настоящият съдебен състав намира, че по първия правен въпрос по приложението на пар.17 от ПЗР на ЗУТ не се установява наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 от ГПК, тъй като жалбоподателката не се позовава на задължителна практика на ВСК, а е посочила решение на състав на ВКС на III г.о. – № 568/19.06.2009 г. на ВКС по гр.дело № 324/2008 г. С последното съдът се е произнесъл по предявен установителен иск за собственост и е приел, че спорния имот-магазинно помещение към момента на влизане в сила на ЗУТ е с временен устройствен статут и, че този статут може да се запази съгласно разпоредбите на пар.17, ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗУТ или да придобие траен устройствен статут в хипотезата на ал.2, в които случаи страната би се легитимирала като титуляр на вещното право на ползване или за нея би възникнало правото да поиска да й се учреди право на строеж. Прието е с оглед характеристиката на магазинното помещение, че без съответно решение по пар.17 от ПЗР на ЗУТ не може страната да се легитимира като носител на вещно право върху магазина. Решеният правен въпрос от въззивния съд не е в противоречие с цитираното решение, тъй като същото е постановено по различна хипотеза, при наличие на различни доказателства, обосновали различни фактически и правни изводи. В настоящият случай решаващият извод на съда не е обусловен от поставения правен въпрос, а от установените факти по делото, че изградената постройка в имота, собственост на жалбоподателката е в отклонение от предвидените отстояния съобразно ПУП и че това изграждане е извършено със съгласие на собствениците, в причинна връзка с което са и пречките по довършване строителството и ползване на сградата по предназначение – т.е. по упражняване правото на собственост в пълен обем. Следователно не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 от ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основанието по чл.280,ал.1,т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по вторият правен въпрос. Същият касае приложното поле на чл.109 от ЗС и по-точно наличието на предпоставките, предвидени в текста за основателност исковата претенция. Нормата на чл.109 от ЗС е достатъчно, ясна, пълна и по приложението й е налице трайна, обилна и последователна съдебна практика. Поставеният правен въпрос няма да допринесе за промяна на създадената съдебна практика по приложението на чл.109 от ЗС, нито налага осъвременяването на съществуващата такава, поради настъпили промени в обществените условия или в законодателството.
Като взе предвид изложените съображения съдът намира, че не се установява наличието на предпоставките, визирани в чл.280,ал.1,т.1-3та от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд.
На основание чл. 81 от ГПК в полза на ответницата по жалбата следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1750 лв.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 122/08.12.2009 г. по в.гр.дело № 121/2009 г. на Бургаския окръжен съд по подадената касационна жалба от ищцата С. Й. К. от гр. П., ул.”Ш” № 2, вх. А,ет.2, чрез адв. Евг. Мосинов.
Осъжда С. Й. К. от гр. П., ул.”Ш” № 2, вх. А,ет.2 ЕГН ********** да заплати на Т. И. И. от гр. П., ул.”О” № 18 сумата 1750 лв. направени разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: